Определение № 2941 от 10.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 751/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца М. Н. Б., чрез адв. Я. С., срещу решение № 1146/17.08.2022г. по в.гр.д.№ 59/22 по описа на САС, с което, като е потвърдено първоинстанционното решение в частта по иска на Б. срещу ЗД „Евроинс“ АД по чл. 432 КЗ, е присъдено на първия обезщетение за неимуществени вреди от ПТП от 13.09.2020г. в размер на 130 000 лева, ведно със законната лихва от 14.01.2021г. до окончателното изплащане и е отхвърлен иска за разликата до пълния предявен размер от 200 000 лева. Касаторът Б. обжалва решението в частта, с която искът му е отхвърлен, като изтъква оплаквания за неговата неправилност. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поставят въпросите за задължението на въззивния съд като инстанция по същество да прецени самостоятелно доказателствата по делото, да се произнесе по доводите и възраженията на страните и да изложи собствени решаващи мотиви по съществото на правния спор и този за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 432 КЗ и за дължимата от съда тяхна съвкупна преценка, и в частност включват ли се в тези критерии инфлационните процеси. Твърди се, че по поставените въпроси въззивното решение е в противоречие с цитираната практиката на ВКС. Заявено е и основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3 то ГПК, изведено от формалното позоваване на критерия „медицинският възстановителен период“ и неотчитането на усложненията, които задължително ще настъпят за пострадалия. Насрещната страна по жалбата – ответникът ЗД „Евроинс“ АД, я оспорва и възразява срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Съдът намира касационната жалба за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да постанови решението си, въззивният съд е отчел, че основанието на предявения осъдителен иск е установено със сила на пресъдено нещо от влязлата в сила част на първоинстанционното решение и спорът е съсредоточен върху критериите по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението. Възприел е установената от първата инстанция фактическа обстановка, съгласно която от процесното ПТП ищецът Б., на 43 години, е претърпял: 1/ травма в областта на гръдния кош със счупване от 3то до 10то ребро в лява гръдна половина, с развитие на левостранен излив на кръв и наличие на въздух в лява гръдна половина, наложила оперативна интервенция – левостранна торакоцентеза и 2/ травма в областта на корема с разкъсване на слезката и кръвоизливи в областта на панкреаса и в коремната кухина, като разкъсването на слезката е наложило оперативното й отстраняване. Уврежданията в съвкупност са довели до разстройство на здравето, временно опасно за живота. Оздравителният период е продължил около година, а през него самообслужването на ищеца и дейностите от ежедневието му са били значително затруднени. От травмите ищецът е развил травматичен шок, а като усложнение от коремната травма и оперативното й лечение – частична чревна непроходимост. Възстановителният период при Б. не е приключил, а пълното възстановяване на функционалното му състояние е изключено. Към момента на изготвяне на заключението по СМЕ ищецът е в задоволително общо състояние, налице са трайни видими белези по корема и гърдите, които обективно загрозяват тялото; има ограничено движение и болки в дясна раменна става; болки в лява гръдна половина; задух и лесна уморяемост при физическо натоварване. От представените през въззивния съд доказателства не се установяват нови съществени изменения в здравословния статус на ищеца. За да определи справедливия размер на претендираното обезщетение, съдът е обсъдил вида и тежестта на травмите; наложилото се оперативно лечение, вкл. отстраняването на далака; продължителността на възстановителния период, търпените през него болки и неудобства за самообслужването; преживения стрес; възрастта на ищеца; неблагоприятната прогноза за пълно възстановяване; остатъчните явления, проявени към приключване на устните състезания пред въззивния съд и е съобразил съответните към датата на деликта икономически условия в страната, свързани със стандарта на живот, индикатор за които са и лимитите на застрахователно покритие по застраховките „Гражданска отговорност“ на автомобилистите; моралните норми и съдебната практика за подобни случаи. Съвкупната преценка на изброените е мотивирала въззивната инстанция да определи за справедлив размер на обезщетението сумата 130 000 лева, като изрично е посочено, че възможните усложнения, посочени от вещото лице, но непроявили се към момента, биха породили ново вземане за обезщетение за вреди от ексцес. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Първият въпрос - за задължението на въззивния съд при постановяване на решението по спора да обсъди всички доказателства и доводи на страните, е принципно обуславящ за изхода на всяко дело, но в случая не е разрешен в отклонение от практиката на ВКС. Според нея, въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него/. Съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства /решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр.д.№ 1538/ 2019 г., ІV г.о. и цитираните в него/. С обжалваното решение цитираните разрешения са съобразени изцяло. Преценени са всички относимите към спора доказателства, никое от които не установява, че в резултат от произшествието ищецът страда от нарушена бъбречна функция, а в мотивите си съдът е дал отговор на всички оплаквания по въззивната жалба на ищеца, като е обсъдил болките и ограничените движения в дясна раменна става като остатъчно явление от увреждането; отчел е характера на уврежданията на временно опасно за живота разстройство на здравето; оценил е като последствие от уврежданията промяната в психиката и начина на живот на ищеца, и е взел предвид неблагоприятната прогноза за бъдещото му възстановяване, изрично подчертавайки, че непроявените към момента усложнения на здравословното състояние на ищеца ( независимо дали неизбежни или не) ще са предмет на бъдещо вземане за вреди от ексцес т.е. процесното вземане не ги компенсира. Оплакванията за неправилна преценка на доказателствата са такива за неправилност на въззивното решение и то бланкетно заявени, поради което не обосновават допускане на касационно обжалване. Вторият въпрос - за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, също отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и отново не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като обжалваният акт е в съответствие със задължителната практика на ВС и съществуващата постоянна практика на ВКС. В ППВС № 4/1968 г. и последователната практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, са дадени разяснения, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на травматично увреждане са: характерът на увреждането, видът и тежестта на физическите травми и свързаните с тях физически и морални болки и страдания, продължителността им, техния интензитет, вида и периода на лечебния и на възстановителния процес, възрастта на пострадалия, остатъчните поражения и прогнозата за по-нататъшното му състояние. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Размерът на обезщетението следва да е съобразен с обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на деликта, за които ориентир са и съответните нива на застрахователно покритие към момента на увреждането ( така решение № 83 от 6.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., решение № 66 от 3.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о. и решение № 242 от 12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, II т. о. и др.). Справедливостта изисква също така сходно разрешаване на аналогични случаи, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. Релевантните за конкретния случай критерии, възприети в съдебната практика при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са отчетени и анализирани от въззивната инстанция и тя е мотивирала собствени изводи относно размера на справедливото обезщетение. Инфлационните процеси в страната са съобразени индиректно при отчитането на обществено-икономическите условия към момента на деликта. Наличието им към друг момент е ирелевантно и съответно не е било обсъждано от въззивния съд. Преценката му за размера на справедливия паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди не е абстрактна, а се базира на приетите за установени по делото обстоятелства и техния съвкупен анализ. Оплакванията на ищеца за неправилна оценка на относителната тежест на тези обстоятелства, довела до занижен размер на обезщетението, са относими към правилността на въззивното решение, поради което са извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. Въззивното решение в обжалваната част не може да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно. Съгласно установената практика, основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно – без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Изтъкнатият от касатора порок на обжалваното решение изисква такъв анализ и е установим при проверка основателността на касационната жалба, а не по реда на чл. 288 ГПК. В заключение, касационно обжалване не следва да бъде допускано. На ответната страна се следват разноските за настоящото производство, които са за юрисконсултско възнаграждение в размер, определен от съда, на 100 лева. Така мотивиран, настоящият състав на Върховния касационен съд