Определение № 78 от 08.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 781/2020 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца А. Л. срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд относно отхвърлената за разликата над 3000 лв. част от предявения срещу ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на основание договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на обезщетение за неимуществени вреди, причинени при пътно-транспортно произшествие. Ответникът оспорва жалбата. Не са налице изтъкнатите от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване. По отношение на първия от поставените въпроси по приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Противоречие с установената по приложението на чл. 52 ЗЗД практика не е налице, доколкото при определяне на размера на обезщетението въззивният съд е съобразил всички релевантни обстоятелства съобразно определените от страните предели на спора от фактическа страна. Изложените от жалбоподателя аргументи – че въззивният съд не е съобразил „в достатъчна степен“ претърпените в резултат на фрактурата болки и страдания, че е „неглижирал“ други болки и страдания, произтекли от получените охлузвания и контузии и че е „недооценил“ (въпреки че е възприел установените с психиатричната експертиза психотравми) психичното състояние на ищеца – не обосновават противоречие с практиката по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В съответствие с тази практика въззивният съд е съобразил установените релевантни обстоятелства, а преценката за тяхното значение и относителната им тежест при определяне на справедлив размер на обезщетението (чиято правилност именно се оспорва от ищеца според изложените аргументи) е въпрос от значение за правилността на решението, който е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. Вторият въпрос относно значението на установените с § 27 КЗ (отм.) лимити на застрахователното покритие по задължителната застраховка „ГО“ и на икономическата конюнктура в страната не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Действително въззивният съд не е изложил самостоятелни мотиви в тази насока, но от друга страна следва да се подчертае, че нормите на отменения КЗ, вкл. § 27, в разглеждания случай не се прилагат с оглед момента на сключване на застрахователния договор и датата на произшествието в конкретния случай настъпили при действието на КЗ от 2016 г. Освен това, изцяло липсва и изложение по какъв точно начин необсъждането на тези допълнителни критерии се е отразило на крайния извод на въззивния съд, т. е. обосноваване, че при обсъждане и на тези критерии въззивния съд би достигнал до други изводи. Накрая следва да се отбележи и липсата на аргументи относно значението на лимита на застрахователната сума в конкретния случай, при съобразяване, че съгласно приложимата норма на чл. 492, т. 1 КЗ минималният лимит на отговорност към датата на произшествието (10000000 лв.) не е изменян от момента на влизането на кодекса в сила на 01.01.2016 г., което сочи, че за този период не са налице изменения на обществено-икономическите условия, които да са достатъчно съществени, че да намерят отражение върху законоустановения минимален лимит на отговорност. Не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на третия въпрос относно задължението на съда да обсъди всички събрани доказателства и всички доводи и възражения на страните. Значението на въпроса се обосновава с твърденията, че въззивният съд не е обсъдил обстоятелствата, че виновният водач като местен жител е знаел за предстоящото тържество и за съществуващата на мястото на произшествието обстановка и обективно е имал възможността да възприеме ограничаващия видимостта му фургон и да предвиди риска от намиращи се зад него пешеходци. Видно от мотивите на решението, въззивният съд се е произнесъл по наличието на съпричиняване, като е възприел установената от първата инстанция степен в размер на 80 % и така е отхвърлил оплакванията на жалбоподателя за неправилност на този извод на първоинстанционния съд. Поради това отклонение от установената практика не е налице, тъй като съгласно същата съдът има задължението да се произнесе по всички доводи на страните, излагайки самостоятелни съображения, но не и по отношение на всеки от отделните аргументи, изложени в подкрепа на съответния довод. Накрая, не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по последния въпрос относно необходимостта при определяне на степента на съпричиняване да се съпоставят тежестта на нарушението на делинквента и тежестта на това на увредения. В съгласие с установената практика въззивният съд е извършил такава съпоставка, поради което не е налице въведеното основание за допускане на касационно обжалване. Изложените от жалбоподателя аргументи не обосновават липса на такова съпоставяне, а всъщност се свеждат до оплакването, че при определяне на приноса на пострадалия съдът не е извършил „в пълна степен“ необходимата съпоставка, за да установи действителния обем, в който всеки един от участниците е допринесъл за произшествието. Аналогично на посоченото по-горе (във връзка с първия от поставените въпроси), изложеното представлява оплакване за неправилност на извършената от съда преценка на съотношението в приноса на двамата участници, т. е. за неправилност на решението по същество, което е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На ответника разноски за касационното производство не се следват, независимо от направеното искане, предвид липсата на доказателства такива да са направени. С тези мотиви съдът