Определение № 682 от 01.12.2014 г. на ВКС по т. д. № 1055/2014 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. С касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма]-София е обжалвано решение №505 от 07.11.2013 г. по в.гр.д. № 765/13 на ОС-Пазарджик, с което е отменено решение № 340 от 24.04.2013 г. по гр.д. №3311/20112 на РС-Пазарджик и вместо нето е постановено друго, с което искът на касатора предявен по реда на чл.415 ГПК срещу [фирма] – [населено място] основан на регресното право на вземане, съгласно чл.213 КЗ за сумата от 24 263,56 лева-заплатено застрахователно обезщетение от ищеца на [фирма] по покрит риск по полица № 1640/007/214/0000001. Ответната по жалбата страна изпраща отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липса на основанията пао чл.280 ал.1 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че е налице основание за това по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над минималния размер по чл.280 ал.2 от ГПК намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд се е позовал на следните факти от развитието на съдебния процес по настоящия спор: Ищецът [фирма] като застраховател по имуществена застраховка по полица № 1640/007/214/0000001 по покрит риск неплатени вноски по договор за лизинг основава иска си на регресните права по чл.213 КЗ срещу ответника [фирма] – [населено място], след заплащането на застрахователно обезщетение на лизингодателя [фирма] за вредите причинени на застрахования от страна на лизингополучателя по договора за финансов лизинг -ответник по иска. В преклузивния срок по чл.131 ГПК, т.е. с отговора на ИМ е направено оспорване на истинността на съдържанието и автентичността на приложените от ищеца към ИМ документи удостоверяващи твърдяните от него правопораждащи факти-наличие на застраховка срещу процесния риск, плащане на застрахователно обезщетение и прочие и е открито производство по чл.193 ГПК. Ищецът, чиято е доказателствената тежест, при оспорване на представени от него в процеса частни документи, които не носят подписа на оспорващата страна, първоначално е поискал назначаването на графологична експертиза, а в последствие се е отказал от това искане, което е довело до изключването на оспорените доказателства от доказателствения материал и при липсата на други сочени и ангажирани от ищеца доказателства за тези факти е отхвърлил иска като недоказан по основание. Като обуславящи изхода по спора, въпроси от страна на касатора се сочат въпросите за това, дали при оспорване съдържанието на частен документ, страната, чиято е доказателствената тежест във връзка с оспорването е длъжна да ангажира графологична експертиза или доказването може да се извърши и посредством други писмени и други доказателства.. Така формулиран въпросът не е обуславящ изхода по конкретния правен спор, поради това, че от страна на касаторът-застраховател в срока по чл. 143 ал.2 ГПК/ с.з. на 27.11.2012 г. по гр.д. №3311/2012 на ПзРС/ не са ангажирани никакви други доказателства, освен поисканата графологична експертиза, която е била надлежно допусната от съда, а в последствие самия ищец се е отказал от изслушването й и е заявил, че ще доказва претенцията си посредством други доказателства, каквито така и не е посочил своевременно в съдебното заседание проведено след оспорването по чл.193 ГПК, каквото е изискването в цитираната вече разпоредба на чл.143 ал.2 ГПК. Следователно, в конкретния случай не е от значение за изхода на спора отговорът на въпроса, дали при оспорване съдържанието на частен документ, страната, чиято е доказателствената тежест във връзка с оспорването е длъжна да ангажира графологична експертиза или доказването може да се извърши и посредством други писмени и други доказателства, тъй като други доказателства не са посочени своевременно от страна на самия ищец. По изложените съображения, с оглед липсата на обуславящ изхода на спора правен въпрос, който да се подложи на дискреция на касационната жалба по допълнителните основания за това, съгласно чл.280 ал.1, т.т. 1-3 ГПК последната не подлижи на допускане до касация. В полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят и разноските пред настоящата инстанция в размер на договорено и платено възнаграждение за процесуалния представител в размер на 935 лева, доказателство, за което представлява отбелязаното в самия договор за правна помощ плащане в брой. С оглед изложеното, съдът