Определение № 190 от 21.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1833/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Р. И. срещу решение № 57 от 02.06.2025 г. по в. гр. д. № 151/2025 г. на Окръжен съд – Търговище, с което след отмяна на решение № 28 от 03.02.2025 г. по гр. д. № 629/2024 г. на Районен съд - Търговище са отхвърлени предявените от Д. Р. И. срещу „Банка ДСК“ АД, [населено място] иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване на съществуване на правоотношение по договор за поръчителство, с който ищцата И. се е задължила да отговаря за изпълнението на задължението на кредитополучателя И. А. П. по договор за кредит „Експресо“ №111397/27.03.2009 г., сключен между „Експресбанк“ АД, чийто правоприемник е „Банка ДСК“ АД, и И. А. П., и иск по чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищцата И. не дължи на „Банка ДСК“ АД сумата от 6 973, 79 лв. по посочения договор поради погасяване по давност на главното вземане, за събирането на което е образувано изп. д. № 398/2014 г. по описа на ЧСИ А. З.. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си да обсъди възраженията и доводите на страните и събраните във връзка с тях доказателства, както и не е посочил кои обстоятелства приема за доказани, на какво основание и какво е тяхното значение за спора. Касационната жалбоподателка счита, че извод относно качеството, в което се е задължила да отговаря за задълженията по процесния договор за кредит, не би могъл да се извежда от наличието в договора на клауза за встъпване в дълг и от употребения в искането за отпускане на кредит и декларацията към него на термина „съдлъжник“. Излага доводи, че доколкото не е съпруга на кредитополучателя, встъпването в дълг не може да се отнесе към нея. Сочи, че в основната част на договора за банков кредит е договорено обезпечаването му с поръчителство, което обосновава приложението не на клаузата за встъпване в дълг, а тази за поръчителство /чл. 18 от част ІІ/. Поддържа, че това следва и от анализа на цялостното съдържание на договора, при който следва да бъде отчетено, че ищцата няма задължения за погасяване на кредита наравно с кредитополучателя. Касационната жалбоподателка мотивира разбиране, че от предвиденото в договора, че в случай на неизпълнение банката има право служебно да събира суми от банковите й сметки, следва, че тя е обезпечила изпълнението на задължението на главния длъжник, поради което се касае до правоотношение по договор за поръчителство и същото съответства на предвидената такава клауза в част ІІ от договора. Сочи, че като критерии за основанието, на което ищцата касационна жалбоподателка се е задължила да отговаря за изпълнението на задълженията по процесния договор за банков кредит, следва да се използват получаването на сумата по договора за кредит и поведението на страните преди и след сключването на договора. Излага, че според събраните по делото гласни доказателства нито е получила, нито е ползвала кредита и единствената й цел е била да направи услуга на бившия си съпруг. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че свидетелските показания, установяващи горното, са недопустими. Касационната жалбоподателка моли обжалваното решение да бъде отменено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, се поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Касационната жалбоподателка поставя следните въпроси: „1. Следва ли при спор относно действителното съдържание на договорна клауза за встъпване в дълг действителната воля на страните да се преценява в контекста на целия договор? Какви са критериите, при които следва да се извърши тълкуване на договора при спор относно действителната обща воля на страните по договора?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?; 3. Квалификациите на правоотношението, давани от страните, определящи ли са за неговата същност и следва ли съдът да изследва съдържателните уговорки, съгласието на страните и преследваната от тях цел?; 3.1. Може ли съдът да определи качеството на страните единствено въз основа на използвания от страните термин?; 3.2. Следва ли съдът да установи основанието, на което е възникнала пасивната солидарност, за да определи спецификите на конкретните облигационни отношения?; 3.3. С оглед реалния характер на договора за паричен заем следва ли, за да възникне пасивна солидарност по общите правила на чл. 121 ЗЗД, сумата да е предадена общо на задължените лица и разграничителен критерий ли е получаването на сумата за определяне дали длъжникът отговаря солидарно като поръчител или на общо основание при условията на чл. 121 ЗЗД?; 4. Длъжен ли е съдът служебно да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства?“ Твърди, че въведените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпросите по т. 1- на решение № 5 от 30.04.2019 г. по т. д. № 2747/2017 г. на ВКС, решение № 147 от 06.11.2020 г. по гр. д. № 3283/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о. и цитираната в него практика на ВКС и решение № 64 от 19.11.2020 г. по гр. д. № 3301/2019 г. на ВКС, ІІ г. о.; по въпроса по т. 2 – на решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, ІІ т. о. и актовете на ВКС, към които се препраща в него; по въпросите по т. 3 – на решение № 213 от 06.01.2017 г. по гр. д. № 5864 /2015 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 24 от 03.04.2013 г. по т. д. № 998/2011 г. на ВКС и определение № 146 от 04.03.2020 г. по гр. д. № 3499/2019 г. на ВКС и по въпроса по т. 4 – на Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ АД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – за неоснователност на касационната жалба. Третото лице помагач на страната на ищцата И. А. П. не изразява становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, прие следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. В обжалваното въззивно решение, като е съобразил доводите на ответната банка за недопустимост на предявените искове по чл. 124, ал. 1 и чл. 439 ГПК с оглед стабилизирането на заповедта за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 175/2014 г. на Районен съд – Търговище за процесното вземане, поради липсата на подадено възражение срещу нея от страна на ищцата, съставът на Окръжен съд – Търговище е извършил преценка, че исковете са допустими, поради което следва да бъдат разгледани по същество. Мотивирал е тази преценка с наведените с исковата молба твърдения за факти, настъпили след приключването на производството по посоченото ч. гр. д., които се отразяват на съществуването на оспореното вземане. В обжалваното въззивно решение е прието, че договор за кредит „Експресо“ № 111397/27.03.2009 г., сключен между „Експресбанк“ АД, кредитополучателя И. А. П. и ищцата, е документ с бланкетно съдържание, предоставящ възможност за възникване на правоотношения както по встъпване в дълга на кредитополучателя, така и на поръчителство. Съдът е посочил, че действително в чл. 17, т. 1 от част ІІ от договора „Встъпване в дълг“ се визира „съдлъжникът, съпруг/а/ на кредитополучателя“, но е счел, че за встъпването в дълг семейното положение е без значение. Подчертал е, че решаващо за пораждането на права и задължения по това правоотношение е безусловното изявление за встъпване в дълга. Направил е извод за такова безусловно встъпване в дълг с оглед изричното, самостоятелно и недвусмислено посочване в част I, т. 2.1., че ищцата има качеството – съдлъжник, както и с оглед саморъчните подписи на ищцата на всяка една от шестте страници на договора в графата „съдлъжник“, а не в графата „поръчител“. Въззивният съд е изразил становище, че е без значение дали встъпилият в дълга съдлъжник е получил част от сумата по договора, тъй като това е въпрос на вътрешни отношения с кредитополучателя, които могат да бъдат от най-различен характер, нито дали първоначалната нагласа е била за поръчителство. Подчертал е, че на основание чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК свидетелски показания са недопустими за установяването на правоотношение по договор за поръчителство. Съдът е изтъкнал, че в подкрепа на извода, че се касае до задължаване на ищцата по договор за поръчителство, са и останалите събрани по делото писмени доказателства - искане за кредит № 3691608/ 25.03.2009 г. и декларация по чл. 4 ЗЗЛД, саморъчно подписани от ищцата отново в качеството й на съдлъжник. По тези съображения съдът е счел, че сключеният с банката договор е не за поръчителство, а за встъпване в дълг, поради което е направил извод, че погасяването по давност на задължението на кредитополучателя не води до отпадане отговорността на встъпилото в дълга лице, вземането на банката към ищцата съществува и предявените искове като неоснователни подлежат на отхвърляне. Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като преценката за допустимостта се извършва с решението по същество на подадената касационна жалба. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по селекция на касационните жалби. Констатирането на вероятност за наличието на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалваното съдебно решение налага допускане на касационно обжалване. При тази преценка касационната инстанция не е обвързана от доводите на касатора, както и от относимите към основанието „вероятна недопустимост“ правни въпроси от изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поддържаните от ответника по исковете „Банка ДСК“ АД в хода на производството възражения за недопустимост на предявените искове по чл. 124, ал. 1 и чл. 439 ГПК, тъй като процесното вземане към ищцата в качеството на съдлъжник по договор за банков кредит, е предмет на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, срещу която не е подадено възражение и заповедта се е стабилизирала, и изразеното становище на въззивния съд по тези възражения налагат касационната инстанция да извърши преценка дали е налице недопустимост на въззивното решение. Поради това касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2 ГПК за проверка на допустимостта на въззивното решение. По правните въпроси на касационната жалбоподателка, въведени с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, съдът ще се произнесе с решението по чл. 290 ГПК в зависимост от преценката за допустимост на атакувания съдебен акт. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационната жалбоподателка следва да внесе държавна такса в размер на 91, 77 евро /с левова равностойност 179, 48 лв./ по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение