Определение № 3402 от 22.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3796/2025 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.

С решение № 74 от 29. 04. 2025 г. по в. гр. д. № 117/2025 г. на ОС – Разград е отменено решение № 793 от 17. 12. 2024 г. по гр. д. № 257/2024 г. на РС – Разград и вместо него е постановено решение, с което:

1/ са уважени предявените от Д. Н. И. против Д. Д. И., В. Ц. П. и Н. Г. П. искове с правни основания чл. 76 ЗН, като са обявени за недействителни по отношение на Д. Н. И. договорите за покупко - продажба, сключени с нотариален акт № 85 от 09. 11. 2018 г., т. VII, рег. № 11578, дело №1054/2018 г., с нотариален акт № 103 от 25.11.2020 г., т. VI, рег. № 9619, дело № 983/2020г. и с нотариален акт № 161 от 15. 12. 2022 г., т. VIII, дело № 1430/2022 г., между Д. Д. И. и В. Ц. П., през време на брака му с Н. Г. П., с предмет следните недвижими имоти: а/. нива в землището на [населено място], м. „ Д. “, с площ от 22340 кв.м., нанесена като поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], [община], номер по предходен план:*, б/ нива в землището на [населено място], м. „Л.“, с площ от 8999 кв.м., нанесена като поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], номер по предходен план *; в/ нива в землището на [населено място], м. „К.“, с площ от 5978 кв.м., нанесена като поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], номер по предходен план *;

2/ е уважен предявеният от Д. Н. И. против Д. Д. И., И. П. И. и Б. Й. И. иск с правно основание чл. 76 ЗН, като е обявен за относително недействителен по отношение на Д. Н. И. на договора за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 189/24. 07. 2023 г., том IV, рег. № 8431, дело № 739/2023 г., между Д. Д. И. и И. П. И., през време на брака му с Б. Й. И., с предмет следния недвижим имот: дворно място, съставляващо поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], с площ от 756 кв.м., трайно предназначение на територията урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м.);

3/. е прието за установено по отношение на В. Ц. П., Н. Г. П. и Д. Д. И., че Д. Н. И. е собственик на 2/6 идеални части от имотите, предмет на договорите за покупко - продажба, сключени с нотариален акт № 85 от 09. 11. 2018 г., т. VII, рег. № 11578, дело №1054/2018 г., с нотариален акт № 103 от 25.11.2020 г., т. VI, рег. № 9619, дело № 983/2020г. и с нотариален акт № 161 от 15. 12. 2022 г., т. VIII, дело № 1430/2022 г., а именно: а/. нива в землището на [населено място], м. „ Д.“, с площ от 22340 кв.м., нанесена като поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], [община], номер по предходен план:*, б/ нива в землището на [населено място], м. „Л.“, с площ от 8999 кв.м., нанесена като поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], номер по предходен план *; в/ НИВА в землището на [населено място], м. „К.“, с площ от 5978 кв.м., нанесена като поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], номер по предходен план *;

4/. е прието за установено по отношение на ответниците И. П. И., Б. Й. И. и Д. Д. И., че Д. Н. И. е собственик на 2/6 идеални части от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. Разград, с площ от 756 кв.м., трайно предназначение на територията урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м.);

5/. е допусната съдебна делба между Д. Н. И. и Д. Д. И., при дялове 2/6 идеални части за Д. Н. И. и 4/6 идеални части за Д. Д. И., на следните недвижими имоти: дворно място, находящо се в [населено място], общ. Разград, съставляващо поземлен имот с идентификатор * по КККР на селото, с площ от 756 кв.м., трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - ниско застрояване (до 10 м.); нива в землището на [населено място], м. „ Д. “, с площ от 22340 кв.м., нанесена като поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], [община], номер по предходен план:*; нива в землището на [населено място], м. „Л.“, с площ от 8999 кв.м., нанесена като поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], номер по предходен план *; нива в землището на [населено място], м. „К.“, с площ от 5978 кв.м., нанесена като поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], номер по предходен план ***.

Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от ответницата Д. Д. И., чрез пълномощника й адв. М. Р. М.. Твърди се наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставени процесуалноправни и материалноправни въпроси.

Подаден е отговор на касационната жалба от ищцата Д. Н. И., чрез адв. Й. Ц. К., с който се изразява становище, че поставените въпроси са разрешени от окръжния в съответствие с практиката на ВКС. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба.

Въззивното решение е обжалвано и от ответниците И. П. И. и Б. Й. И., чрез адв. Ф. Н. С., в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение е постановено решение, с което е уважен предявеният от Д. Н. И. срещу И. П. И. и Б. Й. И. иск по чл. 76 ЗН, като е обявен за недействителен по отношение на Д. Н. И., договорът за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 189/24. 07. 2023 г., том IV, рег. № 8431, дело № 739/2023 г., между Д. Д. И. и И. П. И., през време на брака му с Б. Й. И., с предмет следния недвижим имот: дворно място, находящо се в [населено място], общ. Разград, съставляващо поземлен имот с идентификатор *по КККР на [населено място], с площ от 756 кв.м., трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - ниско застрояване (до 10 м.), както и в частта, с която е уважен предявеният от Д. Н. И. срещу И. П. И., и Б. Й. И. положителен установителен иск за собственост, като е признато за установено, че Д. Н. И. е собственик на 2/6 идеални части от дворно място, находящо се в [населено място], общ. Разград, съставляващо поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], общ. Разград, с площ от 756 кв.м., трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - ниско застрояване (до 10 м.). Касаторите сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в посочените части.

Подаден е отговор на касационната жалба от ищцата Д. Н. И., чрез адв. Й. Ц. К., с който се поддържа липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищцата Д. Н. И. и ответницата Д. Д. И. са наследници по закон на И. Д. И., поч. на 28.04.2022 г., като ищцата е негова преживяла съпруга, а ответницата - сестра. Бракът между ищцата и И. Д. И. е сключен на 22.01.1994 г. и е продължил 28 години, като от брака си същите нямат деца.

И. Д. И. и Д. Д. И. са наследници на Д. И. Х., починал на 16.03.1991 г., и М. К. Х., починала на 03. 09. 2007 г. Не се спори, че процесните имоти са били собственост на М. К. Х. и И. Д. И..

Представеното по делото саморъчно завещание от 29. 03. 2004 г., оставено от М. Х. в полза на Д. И., с което се завещават процесните три имота, е подписано от завещателката, но не е написано от нея. С констативни нотариални актове № № 44/2013 г. и 47/2023 г. ответницата Д. И. е призната за собственик на процесните имоти на основание наследяване на майка си М. К. Х. по закон и оставено от същата саморъчно завещание.

Д. И. се е разпоредила с наследствените имоти в полза на трети лица, с договори за покупко-продажба, както следва: с н.а. № 85/9. 11. 2018 г., с н.а. № 103/25. 11. 2020 г. и с н.а. № 161/15. 12. 2022 г. е продала на ответника В. Ц. П., през време на брака му с Н. Г. П., трите земеделски имота. С н.а. № 189/24. 07. 2023 г. продала на И. П. И., през време на брака му с Б. Й. И., дворното място в [населено място].

За имота с административен адрес [населено място], [улица] ответницата Д. И. е подала декларация по чл.14 от ЗМДТ на 11.02.2013 г., като е вписала, че имотът е съсобствен между нея и брат й И. Д., при равни права. Видно от представените по делото квитанции, същата е платила данък и такса по ЗМДТ за периода 2019 г. - 2023 г.вкл.

Според показанията на свидетелката Т. С., ищцата и покойният И. И. са обработвали 1/2 от дворното място в [населено място], като сеели домати и краставици, а другата 1/2 реална част е била обработвана от семейството на Д. И.. Както Д. И., така и И. И. вземали рента за нивите – ответницата в пари, а И. И. – в натура (олио).

Според показанията на свидетелите на ответницата Д. И. – свидетелите Г. Г.-М. и К. Г., син на ответницата, Д. И. и майка й сеели в мястото ягоди, лук, чесън, а след смъртта на майката до 2010г. е виждала ответницата да обработва това място. От земеделските земи ответницата получавала рента. От Д. И. свидетелката знаела, че майка й е прехвърлила на нея всичко, което има. Според показанията на К. Г., приживе И. Д. И. ходел до дворното място (и преди, и след смъртта на баба М., която починала 2007 г.) и прибирал плодовете за ракия, вземал и зеленчуци. Рентата за земеделските земи вземала майка му Д. И., а вуйчо му вземал от олиото, което тя съхранявала в мазето. Според този свидетел М. Х. е уведомила сина си, че ще прехвърли всичко на дъщеря си и той не оспорил това нейно решение.

От правна страна въззивният съд е приел, че оставеното в полза на Д. И., от майка й М. И., саморъчно завещание е нищожно на основание чл. 42, б. „б“, вр. чл. 25, ал. 1 ЗН, тъй като текстът на завещанието не е написан от завещателката.

За недоказано е прието възражението на Д. И. за придобиване по давност на наследствената на брат й И. И. 1/2 идеална част от процесните имоти. Събраните по делото доказателства не установяват Д. И. да е завладяла наследствените идеални части от процесните имоти, притежавани от брат й И. И.. Дворното място в [населено място], [улица] обработвано и от семейството на брат й. Сключването на договори за аренда за земеделските имоти е действие на управление на съсобствени имоти и не доказва превръщане във владение на държането на чуждите идеални части. Не е установено само Д. И. да е установила и упражнявала фактическа власт върху дворното място и нивите, нито само тя да е прибирала рентата в пари и натура. Съобразено е и обстоятелството, че при издаване на констативните нотариални актове за собственост в полза на Д. И. през 2013 г. и през 2018 г., същата се е позовала само на завещанието, но не и на придобивна давност.

Прието е, че дворното място в [населено място] и трите земеделски имота, след смъртта на родителите на И. И. и Д. И., са останали в собственост на двамата наследника по закон, като всеки от тях е придобил по 1/2 идеална част. След смъртта на И. И. неговата 1/2 идеална част е наследена от съпругата му Д. И. – която получила 2/6 (2/3 от 1/2) идеални части, съгласно чл. 9, ал. 2 ЗН, и Д. И., която получила 1/6 ид. ч. по наследство от брат си И. И. и 1/2 ид.ч. по наследство от родителите си – общо 4/6 идеални части.

Съгласно чл. 76 ЗН сключените от Д. И. договори за покупко-продажба на наследствените имоти следва да бъдат обявени за недействителни по отношение на Д. И.. Прието е, че целта на иска по чл. 76 ЗН е връщане на имотите в наследствената маса, а не на идеални части от тях, в който смисъл е и решение №60 от 05.02.2025г. по гр.д.№609/2024. на ВКС, II ГО.

Прието е, че като последица от уважаване иска за делба следва да бъдат отменени, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, издадените в полза на Д. И., през 2013г. и през 2023 г., констативни нотариални актове за собственост в частта, с която същата е призната за собственик на процесните имоти за разликата над получената по наследство от майка си 1/2 идеална част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Д. Д. И. се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни.

2. Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и по какъв начин се извършва анализ на показанията на свидетелите.

3. Следва ли наследник да доказва завладяване на дела на сънаследниците си, ако е получил владението върху имота приживе от наследодателя.

4. Как следва да се прилага институтът на придобивната давност в отношенията между сънаследници при предаване на владението върху имота приживе от бъдещите наследодатели.

5. Кога е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС.

6. В кой момент се придобива право на собственост при давностно владение.

Твърди се, че първите два въпроса са разрешени в противоречие с решение № 22 от 29. 06. 2017 г. по гр. д. № 2013/2016 г. на ВКС, 1 г.о., а останалите четири въпроса – в противоречие с ППВС № 6/1974 г., ТР № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, решение № 3 от 19. 01. 2016 г. на ВКС, 1 г.о.

Първите два въпроса не са решени в противоречие с посочената от жалбоподателката практика на ВКС. Въззивният съд, като инстанция разглеждаща по същество правния спор и при съобразяване с правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил всички събрани по делото доказателства – писмени и гласни, и установените с тях факти и е разгледал всички доводи и възражения на страните във връзка с предявените искове. Обективирал е изводите си от фактическа и правна страна в мотивите към решението. Изводите на въззивния съд, че не са доказани твърденията на съделителката Д. И., че същата е завладяла чуждите наследствени идеални части от процесните имоти и ги е владяла в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС, както и че майка й М. Х. приживе да й е предала владението върху процесните имоти, не е резултат от необсъждане на всички събрани по делото доказателства, относими към правния спор. Разгледани са и са обсъдени и всички доводи и възражения на страните, включително и тези на жалбоподателката Д. И. – за придобиване по давност на наследствената 1/2 идеална част на брат й И. И., както и за предаване на владението върху процесните имоти от майка й преди смъртта й.

Не е налице основанието по чл. 280, ел. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по трети, четвърти, пети и шести въпрос.

Третият и четвъртият въпрос са зададени хипотетично, без връзка с установените по делото факти и отговорите на същите не биха могли да повлияят на изхода на делото, поради което и двата въпроса не представляват общо основание за селектиране на касационните жалби по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По делото не е установено, от събраните гласни и писмени доказателства, че наследодателката М. Х. е предала приживе на дъщеря си Д. И. владението върху процесните имоти. Обстоятелството, че се е подписала под саморъчно завещание, с което завещава определени имоти на Д. И. сочи на разпореждане с притежавано от нея имущество за след смъртта й, а не желание още приживе да предаде владението на имотите на дъщеря си и само тя да упражнява фактическа власт върху тях с намерение за своене.

Петият въпрос е разрешен в съответствие с указанията по прилагането на чл. 69 ЗС, дадени с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Презумпцията на чл. 69 ЗС не се прилага в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността произтича от наследяване. Всеки наследник владее наследствената си идеална част и държи идеалните части на останалите съсобственици, поради което презумпцията на чл. 69 ЗС се счита оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици, превръщането на съсобственикът съвладелец в съсобственик владелец. Изводите на въззивния съд са съобразени напълно с тези указания.

Отговор на шестия въпрос е даден с ТР № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Посочено е, че до момента, в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост. При наличие на позоваване на изтекла придобивна давност, правните последици – придобиване на вещното право се зачитат от момента на изтичане на законоопределения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и по чл. 79, ал. 2 ЗС. Изводите на въззивния съд не противоречат на така дадените указания.

Не е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с доказателствата и правилата на логиката и науката.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на И. П. И. и Б. Й. И. се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Позоваването на давността в настоящия процес елемент ли е от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС или представлява процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичането на давностния срок.

2. Какво е влиянието на нищожното саморъчно завещание върху субективния елемент при придобиването на недвижим имот по давност.

3. Приложима ли е разпоредбата на чл. 82 ЗС, ако наследодателят е владял един имот, но приживе не се е позовал на давността и някой от наследниците му придобие само фактическата власт върху имота и би ли могъл да придобие собствеността, присъединявайки към своето владение владението на наследодателя и позовавайки се на давността.

4. Задължен ли е въззивният съд, като инстанция по същество, да изложи свои собствени мотиви към решението си, като обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност във връзка с наведените от страните твърдения и възражения, от които те черпят своите права.

Твърди се, че въпросите са разрешени от въззивния съд в отклонение от практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1/2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГТК на ВКС и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС

Първите три въпроса от изложението биха били от значение за изхода на делото само в случай, че съделителката Д. И. бе доказала твърдението си, че е превърнала във владение държането на наследствената 1/2 идеална част от процесните имоти на брат си И. И.. В случая, съвкупната преценка на събраните по далото гласни и писмени доказателства не установява възражението на съделителката в посочения смисъл. Нито е доказано само тя да упражнява фактическа власт върху делбените имоти, нито е доказано същата, чрез едностранни действия, доведени до знанието на И. И., да е демонстрирала явно и недвусмислено намерението си за своене на неговата идеална част. Напротив, доказано е, че до смъртта на И. И. както тя, така и семейството на брат й са ползвали дворното място в [населено място] и са получавали рента от отдадените под аренда съсобствени земеделски имоти – единият в пари, а другият в натура. Както бе посочено по-горе, сключване на договор за аренда или наем на наследствен имот е действие на управление на съсобствен имот и не обективира намерение за своене на чуждите идеални части. На следващо място, при съсобственост, произтичаща от наследяване, презумпцията по чл. 69 ЗН е неприложима. Затова не е достатъчно наследникът, който претендира да е придобил по давност идеалните части на останалите наследници, да докаже, че е установил фактическа власт върху наследствения имот и само той го обработва и ползва. Трябва да е доказано пълно и главно, че с явни и недвусмислени действия, доведени до знанието на другите наследници, е демонстрирал намерението си да свои техните идеални части и е отблъснал владението им върху имота, каквото доказване в случая не е проведено от съделителката Д. И.. Дори да се приеме, че И. И. не е упражнявал въобще фактическа власт върху наследствените имоти и не ги е посещавал, само по себе си това не би могло да доведе до загубване правото му на собственост върху наследствения му дял, тъй като правото на собственост се погасява само ако друг го придобие. Упражняването на фактическа власт върху целия наследствен имот от един от наследниците не доказва владение на чуждите идеални части и не може да доведе до придобиването им по давност.

На следващо място, мотивите към обжалваното въззивно решение не съдържат нито един извод, противоречащ на практиката на ВКС със задължителен и незадължителен характер по първите три въпроса.

Четвъртият въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Както бе констатирано по-горе, във връзка с касационната жалба на Д. И., въззивният съд, като инстанция разглеждаща по същество правния спор и при съобразяване с правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил всички събрани по делото доказателства – писмени и гласни и установените с тях факти и е разгледал всички доводи и възражения на страните във връзка с предявените искове. Обективирал е изводите си от фактическа и правна страна в мотивите към решението. Несъвпадението между изводите на съда и тезата на касатора не е основание за допускане до касационен контрол на въззивното решение за проверка на допустимостта му.

Не следва да се разглеждат оплакванията и в двете касационни жалби и изложенията към тях за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения при обсъждане на гласните и писмени доказателства – изразяващи се в необсъждане на всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и за необоснованост на извода за недоказаност на твърдението на жалбоподателката за упражнявано владение върху наследствената идеална част на съсобственика И. И.. В производството по чл. 288 ГПК е недопустимо да се обсъжда правилността на обжалвания съдебен акт и да се преценява основателността на въведените от касатора оплаквания за постановяване на решението при допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост или нарушения на материалния закон. Преценка на правилността на въззивното решение се извършва само в случай на допускането му до касационен контрол, в производството по чл. 290-293 ГПК.

С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, касаторите И. П. И. и Б. Й. И. следва да бъдат осъдени да заплатят на Д. Н. И. сумата 255, 65 евро (равностойността на 500 лв.) разходи за заплащане на възнаграждение за подаване на отговор на касационната жалба, както и жалбоподателката Д. Д. И. следва да бъде осъдена да заплати на Д. Н. И. сумата 409, 03 евро (равностойността на 800 лв.) разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговор на касационната жалба.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,