Определение № 3674 от 03.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2465/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Обжалвано е определение № 8838/21.04.2026 г. по в.ч.гр.д. № 758/2026 г., с което Софийски градски съд е оставил без уважение частната жалба на Е. Д. М. срещу определение № 47405/14.11.2025 г. за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по гр.д. № 58610/2024 г. на Софийски районен съд. Определението се обжалва от Е. М. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по процесуалноправния въпрос (допълнен и уточнен, съгласно разясненията в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС): 1. Злоупотребата с право на иск годна ли е да обоснове абсолютната пречка по чл. 130 ГПК? и 2. Длъжен ли е съдът да приеме, че ищецът злоупотребява с правото на иск и е налице пречката по чл. 130 ГПК, когато съдът е установил служебно, че през относително кратък период от време ищецът е завел множество със сходен предмет и делата са висящи? Касаторът счита въпросите обуславящи определението – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, към която препраща чл. 274, ал. 3 ГПК, и намира да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По същество се оплаква, че чл. 130 ГПК е приложен неправилно. От ответника Софийският апелативен съд, ответник и по касация, не е постъпил отговор. Гр.д. № 58610/2024 г на Софийски районен съд е образувано по искова молба на Е. М. срещу Софийски апелативен съд. С предявения иск ищецът претендира сумата 24 999 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно лишаване от свобода и нарушаване на презумпцията за невинност с взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ по ВЧНД № 297/2017 г. на САС. Твърденията в исковата молба са, че със съдебния акт, с който мярката е определена, са нарушени чл. 6, 47, 48 и 54 ХОПЕС, чл. 2, 3, 4, 5 и 19 ДЕС, чл. 18, 20, 67, 82, пар. 2 ДФЕС, чл. 1, 5, 6, 13, 14, 17, 18 КЗПЧОС. Мярката била взета за престъпление по чл. 321 НК, за което ищецът бил оправдан, тъй като не го е извършил. В отговора на исковата молба Софийският апелативен съд е потвърдил, че с определение № 99/03.10.2017 г. по ВЧНД № 297/2017 г. на АСНС, на когото ответникът е правоприемник, на ищеца е взета мярка „задържане под стража“. Оспорването на иска е обосновал с твърденията, че мярката е за всички престъпления, в извършването на които ищецът е обвинен по НОХД № 645/2005 г., с влязлата в сила присъда той е оправдан за престъплението по чл. 321 НК, но за другите производството е висящо. С определение № 47405/14.11.2025 г. гр.д. № 58610/2024 г. на СРС е прекратено. Първостепенният съд е приел, че претенцията по иска е включена в претенцията на по-рано образувано и висящо гр.д. № 20645/2022 г. на СРС, което е между същите страни, и на основание чл. 126, ал. 1 ГПК е длъжен да прекрати по-късно заведеното дело. Приел е също, че ищецът твърди незаконност на определението по ВЧНД № 297/2017 г. на АСНС, като се позовава на нарушения на разпоредби от правото на ЕС и КЗПЧОС, но въпреки пространните му изложения, неговите твърдения обективно не извеждат незаконност на взетата мярка, включително съставът на САС да е допуснал съществено нарушение на правото на ЕС. Заключил е, че ищецът твърди незаконосъобразност само „формално“, това разкрива злоупотреба с упражненото право на иск и чл. 130 ГПК също го задължава да върне исковата молба по недопустимия иск. С определение № 8838/21.04.2026 г. по в.ч.гр.д. № 758/2026 г. Софийски градски съд е оставил без уважение частната жалба на Е. М. срещу първоинстанционното определение. Макар да е намерил за неосъществена пречката по чл. 126, ал. 1 ГПК, въззивният съд е споделил крайния извод на първостепенния, че ищецът е злоупотребил с правото на иск и по гр.д. № 58610/2024 г. на СРС е налице пречката по чл. 130 ГПК. Мотивирал се е със служебно установеното от него, че ищецът е завел в относително кратък период (през 2025 г. – 2026 г.) множество дела (над 200), все с претенции за обезщетения на неимуществени вреди по причина на нарушения на правото на ЕС и КПЧОС по наказателни дела, по които ищецът е или е бил обвиняем. При така приетото от въззивния съд, повдигнатите въпроси обуславят обжалваното определение. На настоящия състав по тях не е известна практика на Върховния касационен съд, те имат значение за правилното прилагане на закона и за развитието на правото. Налице са предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (общата и допълнителната) за допускане на касационния контрол, към които препраща чл. 274, ал. 3 ГПК, а по повдигнатите въпроси настоящият състав намира следното: Съгласно чл. 56 КРБ, всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. Съдебната власт предоставя защитата (чл. 117, ал. 1 КРБ) чрез правораздаване, което осъществяват съдилищата в съдебната система (чл. 119 КРБ). Поради това предявяването на иск е правомерно. Основният закон обаче не допуска злоупотреба с права и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други и интересите на обществото – арг. от чл. 57, ал. 2 и принципа на правовата държава, установен в преамбюла и чл. 4, ал. 1 на Основния закон. Правото на иск не е изключение. Поради това злоупотребата с право на иск е неправомерна. Ищецът злоупотребява с правото на иск, когато съзнателно използва процеса не за защита на свое спорно материално право или интерес, а с цел да накърни права и интереси на други субекти, включително интересите на обществото. Конституционно правомощие на съдилищата е да правораздават, т.е. да решават правни спорове (чл. 119, вр. чл. 117, ал. 1 КРБ). Недопустимо е те да предоставят процесуална форма за злоупотреба с процесуални права, включително с правото на иск. Чл. 3 ГПК е пряка проекция на чл. 57, ал. 2 и чл. 4, ал. 1 от Основния закон. Обикновеният законодател санкционира неправомерното деяние с деликтен състав/„страх от отговорност“. На основание чл. 3 ГПК (материалноправна разпоредба в процесуалния закон) лицето, злоупотребило с правото на иск, дължи да обезщети вредите в причинна връзка с неговото противоправно поведение. Чл. 130 ГПК също е възможна санкция за противоправното деяние, респ. проекция на чл. 57, ал. 2 и чл. 4, ал. 1 от Основния закон, който не допуска злоупотреба с право на иск. Когато самият ищец описва факти, които налагат еднозначен извод, че с иска не цели защита на свое материално право или интерес, а да увреди права и интереси на други или публичния интерес, съдът е длъжен да констатира липсващия предмет на дължима защита и да върне исковата молба на основание чл. 130 ГПК. Ищецът може да въведе твърденията, извеждащи извода за злоупотреба с правото на иск, в исковата молба, но и в по-късен етап на производството. Тогава те не се нуждаят от доказване. Когато страна, различна от ищеца, въведе такива твърдения, тя носи тежест да ги докаже. В установяване, респ. изключване на процесуалните предпоставки за допустимост на процеса също могат да се събират доказателства. Съдът има правомощие и служебно да установи, че ищецът злоупотребява с правото на иск. Служебно установеното, че през относително кратък период от време ищецът е завел множество висящи дела със сходен предмет обаче е недостатъчно за еднозначен извод за злоупотреба с правото на иск по конкретното дело. Правото на достъп до съд е гарантирано от действащите на територията на страната нормативни актове от най-висш йерархичен ред. Държавата е длъжна да осигури функционирането на съдебната система така, че да осигури ефективен достъп до правосъдие. Правовата държава не допуска отделният гражданин да бъде лишен от правото на иск, само защото разглеждането на неговите дела изисква съдебен ресурс. Накърняването интересите на обществото не следва да се отъждествява с увеличаване натовареността на съдилищата. Нито извод за злоупотреба с право на иск следва само от това, че ищецът сезира често съдилищата. Накърняване на обществения интерес в смисъла по чл. 57, ал. 2 и в нарушение на принципа на правовата държава е налице, когато целта на ищеца от предявените множество искове в относително кратък период от време е да затрудни функционирането на правосъдието или на друга публична институция, надлежна страна или участник в процеса по заведените дела. Съдът следва да извърши преценката в цялост, за да заключи, че по конкретното дело правото на иск е упражнено недобросъвестно и да приложи санкцията по чл. 130 ГПК. За това е необходимо да установи колко са другите висящи дела, кога са заведени, какъв е техният предмет, има ли самостоятелни фактически основания за различните предявени искове, а когато са за ангажиране на отговорност на държавата за вреди – кои са публичните органи, които представляват или упражняват правото на иск на държавата, и т.н. С обжалваното определение въззивният съд правилно е приел, че чл. 130 ГПК е възможна санкция за злоупотреба с право на иск. Съдът неправилно е приел обаче, че извод за злоупотреба с правото на иск по гр.д. № 58610/2024 г. на СРС, респ. за пречката по чл. 130 ГПК – липса на годен предмет на дължима защита, следва да направи само въз основа на служебно известните факти за заведени от ищеца и висящи множество дела в относително краткия период от време, все по искове за обезщетения на неимуществени вреди от нарушения на правото на ЕС и на КПЧОС по наказателни дела, по които ищецът е или е бил обвиняем. Преценка в установяване на накърнения обществен интерес въззивният съд не е извършил в цялост, така както се разясни с отговора на втория въпрос. Въпреки това е правилен крайният извод, че предявеният иск по гр.д. № 58610/2024 г. на СРС е недопустим и санкцията по чл. 130 ГПК първостепенният съд е приложил правилно, но по следните съображения: Настоящият състав намира, че за допустимостта на иска не е достатъчно ищецът/сега касатор да твърди, че мярката за неотклонение „задържане под стража“ по ВЧНД № 297/2017 г. на САС е взета в съществено нарушение на разпоредби от наднационалния правен ред и в нарушение на КЗПЧОС. За да намери приложение принципът за отговорност на държавата за нарушение на право на ЕС (чл. 4, § 3 ДФЕС), са необходими следните кумулативни предпоставки налице: 1) нарушена норма на правото на ЕС, която предоставя права на частноправните субекти; 2) достатъчно съществено нарушение и 3) пряка причинна връзка между нарушението и вредата (така решение от 19 ноември 1991 г., Francovich, C-6/90 и C-9/90, EU:C:1991:428, т. 35; решение от 5 март 1996 г., Brasserie du p кcheur и Factortame, C-46/93 и C-48/93, EU:C:1996:79, т. 31; решение от 23 май 1996 г., Hedley Lomas, C-5/94, EU:C:1996:205, т. 24; решение от 8 октомври 1996 г., Dillenkofer и др., C-178/94, C-179/94 и C-188/94 – C-190/94, EU:C:1996:375, т. 20; решение от 24 март 2009 г., Danske Slagterier, C 445/06, EU:C:2009:178, т. 19; решение от 26 януари 2010 г., Transportes Urbanos y Servicios Generales SAL, С-118/08, EU:C:2010:39, т. 29; решение от 25 ноември 2010 г., Fu Я, EU:C:2010:717, т. 45; решение от 14 март 2013 г., Leth, C-420/11, EU:C:2013:166, т. 40; решение от 28 юли 2016 г., Tom бљovб, С-168/15, EU:C:2016:602, т. 18; решение от 4 октомври 2018 г., Кантарев, С-571/16, EU:C:2018:807, т. 92). Не е достатъчно твърдението за нарушение на ХОПЕС. Хартата не се прилага универсално. Съгласно чл. 51, пар. 1 ХОПЕС, тя обвързва държавите членки, само когато прилагат правото на Съюза. При взета мярка за неотклонение от българския съд по обвинение за престъпление, извършено на територията на Република България, твърденията в исковата молба обективно изключват трансграничен елемент, приложимост на Директива, регламент или друго право на ЕС, а ищецът не е посочил връзка между взетата мярка със задължение на българската държава, произтичащо от правото на ЕС. Приложимостта на наднационалния правен ред е обективно изключена, а с това – и възможността да се ангажира отговорността на държавата от нарушение на принципа на лоялно сътрудничество (чл. 4, пар. 3 ДФЕС). Настоящият състав не намира, че обстоятелствената част на исковата молба съдържа твърдения, при които е възможно вземането, предявено с иска, да възникне и по националния закон, включително според изискванията на КЗПЧОС като част от вътрешното право на страната (чл. 5, ал. 4 КРБ). Първо, ищецът не е оспорил твърденията на ответника, че мярката за неотклонение „задържане под стража“ е взета не само за престъплението по чл. 321 НК, в извършването на което е оправдан, но и за други престъпления, в които е обвинен и за които наказателното производство е висящо. Верността им е установима служебно. След като мярката е била взета не само за престъплението по чл. 321 НК, но и за други престъпления, извод за нейната незаконност не произтича от незаконност на обвинението в смисъла по чл. 2, т. 3 ЗОДОВ, разяснен с т. 7 и с 13 ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. ОСГК на ВКС. Второ, ищецът не е твърдял мярката да е отменена по реда на НПК. Не е твърдял да е взета произволно в смисъла, разяснен в решенията на ЕСПЧ – в нарушение на процедурата в НПК и/или националният закон да не отговаря на изискванията за предвидимост. Не е твърдял и прекомерна продължителност на задържането – да са отпаднали предпоставките, поради които мярката е взета, но наказателният съд да е бездействал в задължението да я отмени и да освободи ищеца. Позоваването в исковата молба на нарушението по чл. 5, § 1 КЗПЧОС е само формално. Трето, ищецът не е твърдял наред с предпоставките, при които е определена мярката „задържане под стража“ (чл. 63, ал. 1 и ал. 2 НПК), наказателният съд да го е уличил в извършването на друго престъпление. Позоваването на нарушение на презумпцията за невиновност също е само формално. Следователно искът по гр.д. № 58610/2024 г. на СРС е недопустим и на основание чл. 130 ГПК първостепенният съд е бил длъжен да върне исковата молба. При твърденията, с които е обоснован, не възниква отговорност на държавата за вреди от мярката за неотклонение „задържане под стража“ по ВЧНД № 297/2017 г. на САС. При неприложимост на правото на ЕС, не се прилага и ХОПЕС. Неосъществими са материалноправните предпоставки на обективната отговорност на държавата, произтичащи от принципа за лоялно сътрудничество (чл. 4, § 3 ДФЕС), така както са разяснени в решенията на СЕС. При липса на надлежни твърдения, че взетата мярка е незаконна, неосъществими са и условията на националния закон, при които държавата дължи обезщетение.