Определение № 1215 от 15.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 331/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника по иска -С. П. С. чрез процесуалния му пълномощник – адв. Й. П. срещу решение № 129/19.09.2022г. по в.т.д.№78/2022г. на АС – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 250/ 16.12.2021 г., постановено по т.д. № 99/ 2017 г. по описа на Ловешкия Окръжен съд, с което е признато за установено по предявения от ищеца „БАЛДЖИЕВИ-91“ ООД иск с правно основание чл. 422, във връзка с чл. 415 от ГПК, вр. чл. 485, вр. чл. 537 от ТЗ, че ответникът С. П. С. дължи на ищеца сумата 44 258,18 лева, представляваща вземане по издаден на 27.06.2016 г. от „АГПОПРОДУКТ СТОЙКОВИ“ ЕООД запис на заповед за сумата 44 258,18 лева, авалиран на 27.06.2016г. лично като физическо лице от ответника, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.08.2017 г. – датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК.

Касаторът С. твърди, че решението е неправилно поради нарушаване на материалния закон, необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че вземането е по редовен менителничен ефект, като изтъква, че процесният запис на заповед е с липса на следните основни реквизити: липса на безусловно задължение за плащане, подпис на издателя, място на плащане и място на издаване, от което според него следва, че е нищожен. Жалбоподателят твърди, че е налице недействителност на авалирането, недоказаност на каузалното правоотношение, както и недобросъвестност на приносителя. Предвид горното претендира отмяна на решението на въззивния съд и постановяване на решение за отхвърляне на предявените искови претенции изцяло.

В приложеното към касационната жалба изложение на основания за допускане на касационно обжалване, касаторът се позовава на основанието чл. 280, ал.1 т. 1 от ГПК и основанието по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК, поставяйки следните въпроси:

1. „ Налице ли е формален недостатък на менителничния ефект, когато в същия липсват: а/ безусловно обещание на издателя да се плати определена сума пари и б/ подпис на издателя и този недостатък води ли до нищожност на менителничния ефект?“, като се позовава на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №78/17.07.2009г. по т.д.№29/2009г., решение №248/23.01.2015г. по т.д.№ 3437/2013г. 1 т.о., решение № 95/08.07.2014г. по т.д.№2473/2013г.

2. „Недействително ли е задължението на авалиста по един нередовен от външна страна запис на заповед?“, за който поддържа, че е разрешен в противоречие с решение №103/04.08.2016г. по т.д.№1588/2015г., 1 т.о., решение № 17/21.04.2011г. по т.д.№213/2010г. на ВКС, 2 т.о.

3. „Допустимо ли е да се извеждат по тълкувателен път констатации за наличието на някои от задължителните реквизити на записа на заповед? Допустимо ли е правната фигура на издателя на менителничния ефект да се обвързва с авалиста по пътя на тълкуване на запис на заповед?“ като поддържа, че разрешението е в противоречие с решение № 96/28.07.2017г. по т.д.№1907/2016г., 1 т.о. на ВКС.

4. „Налице ли са предвидените в чл. 535, т.4 и т.6 от ТЗ реквизити „място на издаване“ и „място на плащане“, ако в записа на заповед е посочен само градът на издаване? Нищожен ли е запис на заповед при липса на посочена банкова сметка, при липса на място на плащане?“, за които се твърди противоречие с решение №95/08.07.2014г. по т.д.№2473/2013г. и решение №141/08.03.2010г. по т.д.№798/2008г.

5. „При недоказано каузално правоотношение може ли да се ангажира отговорността на авалиста?“, за който въпрос се позовава на основанието по чл. 280, ал.1 т. 3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба –„Б. 91“ ООД я оспорва по съображения, изложени подробно в отговора му от 27.02.2023г. чрез процесуалния си пълномощник – адв. Г. Б.. Претендира да не бъде допускано до касация въззивното решение, както и присъждането на разноски.

За да постанови обжалваното решение, Великотърновският апелативен съд е приел, че е представен запис на заповед, който съдържа: 1/ наименованието „запис на заповед“ в текста на документа на езика, на който е написан; 2/ безусловно обещание да се плати паричната сума 44 258,18 лева; 3/ падеж – 30.09.2016 г.; 4/ името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати; 5/ дата и място на издаване – [населено място], 27.06.2016 г.; 6/ подпис на издателя, а до името на издателя на заповедта е посочен адрес: [населено място], [улица]. Въззивният съд е приел, че в записа на заповед липсва посочване място на плащане, а за място за издаване е посочено населеното място – [населено място], като на основание чл. 536, ал. 3 от ТЗ намерил, че мястото на издаване се смята за място на плащане, споделяйки съдебната практика, която приема, че под „място на плащането“ и „място на издаването“ следва да се разбира само населеното място, където следва да се изпълни менителничното задължение и където е издаден записа на заповед. С оглед посочения адрес до името на издателя, приел, че е приложима разпоредбата на чл. 536, ал. 4 от ТЗ.

АС – Велико Търново е приел също така, че с влязло в сила решение по т.д. № 76/ 2017г. по описа на Ловешкия Окръжен съд, приложено към делото, „АГРОПРОДУКТ СТОЙКОВИ“ ЕООД е осъден да заплати на „БАЛДЖИЕВИ-91“ ЕООД на основание чл. 318 от ТЗ, във връзка с чл. 79 от ЗЗД, сумата 45 607,61 лева, представляваща неплатена цена по договор за доставка на препарати за растителна защита, сключен на 01.02.2016 г.; сумата 9 717,72 лева, представляваща договорна лихва от падежа на подробно изброените фактури до датата на подаване исковата молба – 13.09.2017 г., както и разноски. Апелативният съд е приел, че при липсата на плащане по каузалната сделка, не е налице твърдяната недобросъвестност от страна на ищеца. С гореизложените мотиви е потвърдил решението на Окръжен съд – Ловеч.

ВКС намира, че касационната жалба е редовна от външна страна, подадена е от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се твърди бланкетно и наличие на основания по чл. 280, ал.2 ГПК.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като съдът няма задължение да го изведе от изложението към касационната жалба, а може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал .1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или решение по чл. 290 от ГПК, което е постановено по същия правен въпрос. Правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

По първия поставен от касатора въпрос за липса на реквизити в записа на заповед, изразяващи се в липса на подпис на издател и безусловно задължение за плащане, въззивният съд не е обосновал в мотивите на акта си извод за наличието или липсата на горепосочените реквизити, тъй като в отговора на исковата молба не е заявен такъв довод от ответника. Апелативният съд единствено е посочил, че е неоснователен довода по въззивната жалба за липса на представителна власт, като се е позовал на разпоредбата на чл. 462 от ТЗ. По въпроса кой е задължен при подписване на запис на заповед от лице без представителна власт има непротиворечива практика на ВКС, обективирана в решение №13/06.04.2011г. по т.д.№33/2010г. на ВКС, 1 т.о., решение №231 от 17.03.2004г. по т.д. 898/03г. ВКС, ІІ т.о. и мн.др., в която се приема, че тъй като спрямо записите на заповед се прилагат правилата за менителницата и чл. 537 ТЗ препраща към чл. 462 ТЗ за последиците от подписване на ценната книга без представителна власт, то и за записа на заповед се прилага императивното правило на чл.462 ТЗ, съгласно която разпоредба който подпише менителница като представител, без да има представителна власт, се задължава лично по менителницата. Цитираните от касатора решения на ВКС са постановени по различни от процесния казуси, а именно когато задължението по записа на заповед е поето с допълнителна уговорка, като напр. по цитираното решение №248 по т.д.№3437/2013г. / за заплащане равностойност на сумата в коли/, а решение №29 по т.д.№2473/2013г. касае конверсията на нередовен запис на заповед в разписка и са неотносими. Предвид горното този въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението, тъй като не отговаря на допълнителните критерии по чл. 280, ал.1 т. 1 от ГПК и въззивният съд не е процедирал в нарушение на практиката на ВКС.

Вторият поставен от касатора въпрос за недействителността на задължението на авалиста, също не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и не може да обуслови допускането до касация на решението. Както се приема именно в цитираното от касатора решение №103/04.08.2016г. по т.д.№1588/2015г., 1 т.о. менителничното поръчителство е едностранна, абстрактна и формална сделка и има самостоятелен, неакцесорен характер за разлика от поръчителството в гражданското право. В решение № 17/21.04.2011г. по т.д.№213/2010г. на ВКС, 2 т.о. се посочва, че „основен принцип в менителничното право, установен в разпоредбата на чл. 461 от ТЗ, е че нищожността на една менителнична сделка не се отразява върху възникналите от нея други менителнични правоотношения“. В случая въззивният съд не е приел различно от горепосоченото, тъй като не е констатирал порок на формата и съдържанието на записа на заповед, а е приел, че подписването му от лице без представителна власт задължава самото лице и не води до недействителност на авала. С оглед това не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС и не се установява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК.

Поставеният трети въпрос от касатора е свързан с доводите му относно липсата на реквизити на записа на заповед, приети за неоснователни от въззивния съд, и не може да се приеме, че е обусловил правните изводи на Великотърновския апелативен съд, тъй като съдът не е извел наличие на реквизит в записа на заповед по пътя на тълкуването. Хипотезата, при която е постановено решение № 96/28.07.2017г. по т.д.№1907/2016г. на ВКС, 1 т.о., на противоречие с което се позовава касатора, е различна, тъй като същото касае тълкуване на уговорен падеж в ценната книга при добавка относно същия и е неотносимо. Предвид горното и този въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението, тъй като не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, както и на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК.

По отношение на четвъртия поставен въпрос относно реквизитите по чл. 535 т. 4 и т. 6 от ТЗ „място на издаване“ и „място на плащане“, той е обусловил правните изводи на апелативния съд, но не се установява наличие на поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Настоящият състав споделя напълно практиката на ВКС, формирана с решение № 21 от 4.07.2014 г. по т.д.№1348/2013 г. на ВКС, ТК, Първо отделение и мн.др., според която законодателят не е дал определение за „място на плащане“ и „място на издаване“, но очевидно приравнява съдържанието, обозначаващо „място на издаването, респ. плащането“, със съдържанието, обозначаващо „местожителство“ на лицето - издател, а „местожителство“, съгласно чл.7 от ЗЛС /отм./ и чл.19, ал.1 от Наредба за гражданското състояние /отм./ е населеното място, където лицето се е установило да живее постоянно или преимуществено и е записано в регистрите на населението на същото населено място. Приравняването на мястото на издаването и мястото на плащането с местожителството на издателя на записа на заповед, ясно сочи, че законодателят е имал предвид населеното място, без да са въведени допълнителни изисквания за индивидуализация на точния адрес в рамките на съответното селище / вкл. обосноваване с историческо тълкуване предвид настоящото съдържание на ЗГР както се посочва в особено мнение към решение №225/28.03.2014 г. по т. д. № 948/2012 г. на ВКС, II т. о./. Приравняването е логически оправдано и от факта, че за заместител на липсващо място на плащане се възприема именно местожителството на издателя - платец, длъжник по задължението, основно в чийто интерес би било невъзникване правните последици на абстрактната сделка, предвид недействителност на менителничния ефект и който безспорно е в известност на собственото си местожителство. Към разбирането, че под „място на плащането“ и „място на издаването“ следва да се разбира само населеното място, където следва да се изпълни менителничното задължение и където е издаден записа на заповед, както и че в обхвата на тези реквизити не попадат индивидуализиращите данни от територията на съответното населено място - улица, номер на сграда, етаж, апартамент - се придържа и правната теория. Въззивният съд е процедирал в съответствие с горецитираната практика и не е налице допълнителния критерий за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 т.1 ГПК.

Не се установява наличие на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т. 3 от ГПК и по отношение на последния поставен от касатора въпрос, свеждащ се до доказаност на каузалното правоотношение. По въпроса как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед и относно възраженията на авалиста, основани на несъществуването на задължението по каузалното правоотношение е формирана константна и задължителна практика на ВКС, която произтича от даденото разрешение в т. 17 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК, обективирана в решение №50033/07.07.2023г. по т.д.№ 2586 /2021 г. на ВКС, 1 т.о. и мн. др., съобразно която в производството по установителния иск, предявен по реда чл. 422, ал. 1 ГПК, ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. Възражения, основани на несъществуването на задължението по каузалното правоотношение, са допустими от страна на авалиста, когато той е и страна по каузалното правоотношение и/или когато е налице недобросъвестност при придобиването на ефекта и/или злоупотреба с право - при знание на поемателя по запис на заповед за съществуването на относителни възражения на издателя на ефекта като длъжник по каузално правоотношение, обезпечено с менителничния ефект, по което поемателят е кредитор. Наличието на горепосочената практика на ВКС изключва бланкетно поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК и тъй като при постановяване на решението въззивният съд се е съобразил изцяло с дадените от ВКС разяснения, решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване.

ВКС намира при служебната проверка и че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно, недопустимо или очевидно неправилно. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика.

С оглед гореизложените съображения, ВКС намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение. Предвид изхода на спора на касатора не се следват разноски, а ответникът е заявил искане за присъждане на заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 9 600 лв., което съгласно представения договор за правна помощ от 20.01.2023г. е заплатено изцяло и в брой, т.е. същият обективира разписка, поради което искането му следва да бъде уважено и да му бъдат присъдени разноски в горепосочения размер.

Воден от горното В. касационен съд, Второ т.о.