Определение № 938 от 27.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2896/2024 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от прокурор в Апелативна прокуратура Велико Търново против въззивно решение № 100 от 7.05.2024г. по в.гр.д. № 62/2024г. на Апелативен съд Велико Търново,в частта с която е потвърдено решение № 217 от 12.12.2023г. по гр.д. № 141/2023г. на Окръжен съд Ловеч като е осъдена Прокуратурата на РБ да заплати на М. А. К., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата от 8 000лв., обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление по чл.194, ал.1 НК, във връзка с което е постановена оправдателна присъда, ведно със законната лихва, считано от 9.02.2023г., като е отхвърлен иска в останалата му част и са присъдени разноски. В изложението, приложено към касационната жалба, касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставен въпрос, касаещ приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД с оглед изпълнението от страна на въззивния съд на задължението да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди след преценка на всички релевантни обстоятелства. Счита, че не са съобразени обстоятелствата, свързани с личността на ищцата, вида и тежестта на деянието, за което е повдигнато обвинение, продължителността на воденото производство, което е от 2.9 години и че е наложена най-леката мярка за неотклонение „подписка“. Твърди се противоречие на въззивния акт с ППВС № 4/23.12.1968г., с т.11 от ТР № 3/22.04.2005г.на ОСГК на ВКС и с конкретно посочени и приложени актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Срещу подадената касационна жалба не е постъпил писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е преценил за справедлив размер на дължимо обезщетение от 8 000лв., съобразявайки следните преценени от него като релевантни обстоятелства: ищцата е била привлечена като обвиняем на 8.05.2020г. за деяние по чл.194, ал.1 НК /кражба /. Обвинена е, че на 26.08.2019г., около 23.30ч., от дом, находящ се в [населено място], [улица] отнела чужди движими вещи – парична сума от 3 600лв. от владението на собственика О., без нейно съгласие, с намерение да ги присвои. Касае се до обвинение в тежко престъпление, по смисъла на чл.93, т.7 НК, доколкото предвиденото за него наказание е до 8 години лишаване от свобода. Продължителността на производството е 2 години и 9 месеца, като същото е минало през досъдебна и съдебна фаза, като постановената оправдателна присъда е влязла в сила на 9.02.2023г. Били са проведени общо 18 съдебни заседания /6 от тях отложени по искане на защитника на ищцата/. По отношение на обвиняемата е взета мярка за неотклонение „подписка“. Въззивният съд е отчел, че обвинението е повдигнато след оплакване от съседка на ищцата и касае деяние, извършено в малко населено място, където хората се познават и информацията се разпространява изключително бързо. Предприетите действия на органите са били явни за всички съселяни, което е довело до значителни по тежест за ицщата неимуществени вреди, защото – въз основа на гласни доказателства е установено – че е започнало разпространяване на клюки, всички говорели че ищцата краде и е лъжкиня, като това петно е останало и след оправдателната присъда. Именно повдигнатото обвинение е станало причина ищцата да остане без работа – /била е шивачка и е уволнена/, с което е било засегнато правото й на труд и възможността да реализира доходи. Ведно от показанията на свидетеля А. /който като син на ищцата е с непосредствени впечатления/, тя е била привлечена като обвиняема в изключително тежък за нея момент – след настъпила смърт на нейно дете, последвана от смъртта на съпруга й, довели до преживяна тежка стресова реакция, изискваща прием на предписани от психиатър лекарства. Воденият наказателен процес е причинил динамика, обостряне и задълбочаване на психичната симтоматика. Заради стресовата реакция, тя е прераснала в тревожно- депресивно разстройство. Според приетото заключение на изготвената експертиза, след воденото наказателно производство е налице траен, значим спад в цялостното социално функциониране на ищцата. Пострадали са нейните способности за комуникативност, концентрация, рефлексия и познавателни процеси. Налице е семейна и трудова деадаптация. Ищцата е отслабнала значително, станала е асоциативна, отчуждила се е от хората, споделяла е суицидни намерения. Свидетелят установява, че когато ходи на работа винаги се притеснява – да не изпадне в негативно настроение и от действията, които е възможно да предприеме. След оправдателната присъда не е настъпило подобрение в състоянието й. Лекарствата вече не й помагали, не можела да спи, плашела се от най-малкия шум, от всичко се разплаквала и разтрепервала. Вещите лица установяват, че провежданата психофармологична терапия не дава съществен резултат, като не е възможно да се конкретизира периода, необходим за преодоляване на проявените негативно емоционални преживявания. Крайният извод на съда е, че неимуществената сфера на ищцата е засегната от воденото наказателно производство – в по-висока степен от нормалното за сходни случаи, като претърпените от нея вреди са по-сериозни по обем, естество и интензивност, от обичайните изразяващи се в естествено следващи се притеснения и безпокойство, злепоставяне сред колеги, партньори, приятели и близки. При определяне на размера на обезщетението, въззивния съд е съобразил и конкретните икономически условя в страната и жизнения стандарт на пострадалото лице. При тези мотиви на въззивния съд и липса на подадена от пострадалата касационна жалба, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивня акт, доколкото поставеният от касатора въпрос е разрешен от въззивния съд съобразено установената съдебна практика, изградена върху базисните постановки, съдържащи се в ППВС №4/1968г. Съгласно същите - справедливото обезщетение се определя при съобразяване с всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства. Във всички хипотези на чл.2 ЗОДОВ релевантни са: вида на нематериалните увреждания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система, трудовата биография, отражението върху личния, обществения и професионалния живот; причиняване на здравословно увреждане. В хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ от значение е още тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, интензивността на предприетите процесуални действия; фазата, до която е достигнало производството /дали е постановен съдебен акт, включително и осъдителен/, наложените мерки за неотклонение – тяхната тежест и вид, налице ли е ограничаване на права и в каква степен. Във всички случаи паричният еквивалент на неимущественото увреждане се определя към датата на увреждането, като се отчитат съответните обществено-икономическите условия в страната. Доколкото, съгласно Постановление №4 от 23.12.1968г., всеки отделен случай е специфичен и дължимата преценка е индивидуална, приложените конкретни решения са ирелевантни, защото за всеки отделен случай обстоятелствата, които се отчитат са различни. В случая, въззивният съд е преценил всички обстоятелства, които са от значение за спора, включително и тези, на които касаторът акцентира – съобразена е личността на пострадалия /48 годишна жена, която живее в малко населено място, която незаконосъобразно е обвинена в изключително тежък за нея момент, в резултат на което тя е трябвало да преживее страдания, определени от съда като такива надвишаващи обичайния размер/. Съобразени са и видът и тежестта на деянието, за което е повдигнато обвинение – обвинението е за тежко престъпление, което е със сериозна обществена опасност, както и са отчетени продължителността на воденото производство, което е от 2.9 години и че е наложена най-леката мярка за неотклонение „подписка“.В случая, принципът за справедливост е съобразен, доколкото дължимият размер на обезщетение е определен след преценка на конкретно установените факти и наведените възражения. След като са съобразени характера и степента на причиненото увреждане, начина и обстоятелства, при които е получено, настъпилите вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възрастта на пострадалия и установеното състояние, общественото му и социално положение, отражението върху начина на живот и обичайна среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки за процесуална принуда; установените критерии за приложение на принципа за справедливост са спазени. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение