Определение № 5813 от 12.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2222/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Д. Х. чрез адв. Т. против решение № 169/20.02.2024 г. по гр. д. № 2944/2023 г. на Апелативен съд – София.

Ответниците по жалба А. А., З. А. и Ч. А. са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразяват становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която след отмяна на решение № 260977/17.07.2023 г. по гр. д. № 8118/2020 г. на Софийски градски съд в частта на произнасянето по иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД е развален, на основание същата разпоредба, по иска, предявен от А. Д. А., З. Р. А. и Ч. Р. А. срещу С. Д. Х., договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, обективиран в нотариален акт № 115, том I, рег. № 4733, дело № 103 на нотариус И. И. – Ж., per. № 701 на НК, сключен от прехвърлителя Р. С. А. – наследодател на ищците, чрез пълномощник Н. Л. К., с ответницата Х., относно следния недвижим имот: апартамент № .., находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] поради виновно неизпълнение на задълженията на приобретателката по договора и е ангажирана отговорността на ответницата за разноски. В останалата му част решението на втората съдебна инстанция не е обжалвано и е влязло в сила.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че ищците са законни наследници на Р. А., починал на 15.06.2020 г. – негови деца и преживяла съпруга, както и че към датата на сключване на алеаторния договор - 22.05.2020 г. прехвърлителят е бил собственик на недвижимия имот, предмет на този договор. Посочил е, че в случая постигнатото от страните по договора съгласие е обективирано в обща по характер уговорка: срещу прехвърленото право на собственост върху недвижимия имот, ответницата е поела задължение за гледане и издръжка на Р. А., при което му се осигури спокоен и нормален живот, какъвто е водил досега. В тази връзка е изведено съждение, че приобретателката се е задължила да доставя цялата необходима издръжка и полага всички необходими грижи, които се определят от действителните нужди на кредитора. С оглед установяване на вида и характера на тези нужди инстанцията по същество е приела, че към момента на сключване на договора прехвърлителят е бил на 65 години, с множество хронични заболявания, с нужда от диета, съобразена със захарния диабет, изключваща консумацията на алкохол, след прекарана операция на бедрена кост и с нужда от рехабилитация – съобразно приложената медицинска документация за здравословното състояние на прехвърлителя и изготвените анамнеза, диагнози и препоръки в епикриза от МИ – МВР, клиника по гастроентерология от м. февруари 2020 г. и от УМБАЛСМ „Пирогов“ от м. април 2020 г. Обсъдени са и събраните по делото гласни доказателства и е направен извод, че макар страните по алеаторния договор да са живеели като семейство десет години преди смъртта на прехвърлителя, липсват данни - нито преди, нито след сключване на договора, които несъмнено да сочат на полагане на грижи и даване на издръжка от страна на ответницата към прехвърлителя. Част от свидетелските показания не са кредитирани, защото или макар да възпроизвеждат непосредствени впечатления от живота на последния, те са добити във време, в което съжителката му - ответницата Х., е отсъствала от неговия дом, а достоверността на други е отречена, защото не са непосредствени и изразяват предположения – щом са живеели заедно, е имало такава грижа към кредитора. В обжалваното решение е прието, че релевантната грижа е отсъствала, защото няма данни спрямо Р. А. да е прилагана рехабилитационна програма, (каквато е била лекарската препоръка), а напротив – установено е (предвид констатацията на д-р В. - вътрешни болести), че пациентът се е залежал след операцията през април, освен това той е консумирал по литър алкохол на ден, което е продължило почти до неговата смърт – изключая последните три дни от живота му. В заключение е аргументирано становище, че ответницата не е доставяла на кредитора всички необходими грижи и цялата дължима издръжка – т.е. дължимия резултат по договора в пълен обем. Нито е предприела необходимото за да посети здравно заведение нейния съжител (кредитор) в последните дни от живота му – той е заведен в болница едва когато е изпаднал в състояние на дезориентираност и неадекватност, нито пък е била неотлъчно до него за времето от болничния му престой, от 22.05.2020 г. до 28.05.2020 г. и синът й да е осигурявал нужните им храни и лекарства. За недоказан е счетен довода, че е давана издръжка и да са поемани разходи от ответницата за нуждите на праводателя, респ. че тя е погасявала негово задължение по договор за потребителски кредит, както и всички данъци за имота. В заключение решаващият състав е приел, че тъй като задължението за издръжка и гледане по алеаторния договор е неделимо по своята природа и поради намерението на договорящите, поради което изпълнението по този договор трябва да е пълно и цялостно. При отсъствието на несъмнени и категорични доказателства за такова изпълнение от страна на ответницата, е направен извод, че е налице основание за разваляне на съглашението и конститутивният иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД е уважен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като страната формално се позовава и на текста на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Горните въпроси имат следното съдържание:

1. „Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и задължен ли е той да изложи мотиви при преценката на всички доказателства като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните и да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства?“;

2. „Може ли въззивният съд да обоснове своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?“;

3. „Ако някои правнорелевантни факти се установяват със свидетелски показания, които се разминават, трябва ли съдът да вземе предвид времето и начина, по който свидетелите са узнали тези факти, както и способността и желанието им вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си?“;

4. „В кои случаи при сключване на алеаторен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, допускането на скорошна смърт на прехвърлителя може да бъде приравнено със знание, съответно какво отношение към този въпрос имат признаците възраст и здравословно състояние?“;

5. „За да разгледа иска за разваляне на договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане поради неизпълнението му от страна на приобретателя, следва ли съдът да установи обема и съдържанието на дължимите от приобретателя към прехвърлителя грижи и издръжка?“;

6. „Определя ли се от действителните нужди на кредитора изпълнението на задължението за гледане и издръжка, когато то не е детайлно уговорено?“;

7. „Може ли приобретателят да задължи прехвърлителя да отказва грижи и издръжка от трети лица или да ограничи тези лица да му предоставят такива?“;

8. „Ако престираното от длъжника е било прието от кредитора и той се е считал удовлетворен, неговите наследници могат ли да искат разваляне на договора?“;

9. „Представлява ли нередовност на исковата молба наличието на неяснота и на противоречие между обстоятелствената част и петитума?“;

10. „Какви са задълженията на въззивния съд при подобно противоречие когато се произнася по съществото на спора?“;

11. „Възможно ли е едни и същи обстоятелства да обосновават едновременно претенция за нищожност по чл. 26, ал. 2 ЗЗД и конститутивен иск за разваляне по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, макар и в съотношение на евентуалност?“;

12. „В кои случаи е допустим субсидиарният иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД и допустим ли е той при наличие на друг иск, преюдициален и отхвърлен, с който ищецът не е могъл да защити претенцията си и по какъв начин съдът извършва преценката си за релевантната правна квалификация?;

13. „В какви рамки съдът дължи защита на спорното материално право и допустимо ли е да се произнесе и да основе решението си на факти и обстоятелства, които не са били заявени от ищеца?“;

14. „Изложеното от ищеца твърдение за наличие на неизпълнение обвързва ли съда за правната квалификация на спора и замества ли необходимостта от излагане на конкретни фактически твърдения?“;

15. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши проверка за редовност на постановения съдебен акт и какви са правомощията му при констатиране на фактическа грешка?“;

16. „При преценка достоверността и обективността на свидетелските показания, следва ли съдът да съобрази начина и обстоятелствата, при които свидетелят е възприел правнорелевантните факти, за които са дадени показания?“;

17. „Следва ли правната квалификация на иска да бъде определена от съда въз основа на наведените от ищеца твърдения и какви са правомощията на въззивния съд при определяне на точната правна квалификация?“.

Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на IV г.о., решение № 202 от 21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на I т.о., решение № 177 от 25.10.2016 г. по гр. д. № 1263/2016 г. на III г.о. (по първото, второ и трето питане), решение № 15 от 11.02.201, г. по гр. д. № 46/2009 г. на III г.о., решение № 384 от 10.05.2010 г. по гр. д. № 1190/2009 г. на III г.о., решение № 315 от 16.10.2012 г. по гр. д. № 1504/2010 г. на III г.о., решение № 863 от 22.12.2010 г. по гр. д. № 1534/2009 г. на IV г.о., решение № 60221 от 19.01.2022 г. по гр. д. № 3270/2020 г. на IV г.о. и решение № 93 от 16.08.2022 г. по гр. д. № 546/2021 г. на IV г.о. (по четвъртото, пето, шесто, седмо и осмо питане), определение № 1312 от 21.03.2024 г. по гр. д. № 3625/2023 г. на III г.о. (по десетото и единадесето питане), решение № 50275 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 4676/2021 г. на IV г.о. (по тринадесетото питане), решение № 60221 от 19.01.2022 г. по гр. д. № 3270/2020 г. на IV г.о. (по четиринадесетото питане), определение № 50972 от 22.12.2022 г. по гр. д. № 2751/2022 г. на III г.о. (по петнадесетото питане). По деветото питане не е обоснована специалната предпоставка на чл. 280, ал. 1, ал. 1 ГПК – доколкото се твърди от касатора, че е налице противоречие с установена съдебна практика на ВКС. Иска се също допускане на касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК с доводи за недопустимост и очевидна неправилност на въззивния съдебен акт.

Касационен контрол не може да се допусне.

Поставените въпроси с №№ 1, 2, 3, 13 и 16 са свързани със задълженията на съда, вкл. и въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор, предмет на делото и касаят приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Така обобщено питането е обуславящо изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава. Според тази практика, при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички събрани доказателства за тях, както доводите и възраженията на страните, които имат значение за решението по делото. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и в мотивите на своето решение да изложи аргументи кои от тях счита за установени от доказателствата по делото, и кои за неосъществили се като направи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. В случая въззивният съд е сторил точно това и не се е отклонил от даденото по – горе правно разрешение. Той е изготвил собствени мотиви в решението си, които отразяват неговата решаваща дейност. В обжалваното решение са обсъдени доказателствата, вкл. събраните гласни такива за релевантните по спора факти, изложени са подробни съображения кои от тях съдът приема за установени и кои не, и са посочени детайлно причините за формирането на съответния доказателствен извод (в частност – за достоверността на свидетелските показания е съобразено как са придобити впечатленията на съответния свидетел относно обстоятелствата, които установява с разпита си, по кое време и т.н.). Детайлно разгледани са също твърденията и доводите на страните, вкл. и защитните възражения на ответницата и на всички тях е даден обоснован отговор. Инстанцията по същество е посочила всички релевантни и установени фактически обстоятелства, на които е основала своя решаващ извод, че е налице неизпълнение на задължението на ответницата за грижи и издръжка в пълен обем, обусловил и уважаване на предявения конститутивен иск. Дали преценката на съда за неизпълнение на договора от страна на ответницата е вярна, а изводът, че поради това същият следва да се развали с уважаване на предявения иск – законосъобразен, е въпрос, който стои извън обхвата на производството по селектиране на касационната жалба ( чл. 288 ГПК ). Той е относим в производството по разглеждането й (чл. 290 ГПК), което се развива обаче след допуснат касационен контрол, предпоставки за което в случая липсват по повдигнатите питания.

Четвъртият от въпросите не е обуславящ изхода на делото по иска с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД предвид решаващите мотиви на въззивния съд по обжалваното решение. Питането е привързано към становището на страната, че допускането на скорошната смърт на прехвърлителя по алеаторния договор за издръжка и гледане не е равнозначно на знание у приобретателя за близката му, сигурна и неизбежна смърт. Такива съображения и доводи при обосноваване на извода за основателност на конститутивния иск за разваляне на договора обаче не са излагани от въззивния съд. Въпросът за знанието от приобретателя по такъв договор за близката до датата на сключването му, скорошна и неизбежна смърт на прехвърлителя е разгледан и е обусловил произнасянето на втората съдебна инстанция по иска за обявяване нищожност на съглашението - по чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД, като сключено при липса на основание. Тази претенция обаче е отхвърлена и въззивното решение в тази част като необжалвано е влязло в сила. Ето защо, повдигнатият въпрос не произтича от решаващите мотиви на съда по обжалваното решение - т. е. тези, които са обусловили изхода на делото по спора по чл. 87, ал. 3 ЗЗД и не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на обжалването (съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за изхода по делото само по себе си е основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от цитирания тълкувателен акт.

Формулираните пети и шести въпроси осъществяват общата предпоставка за достъп до касация, но не и допълнителната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като дадените по тях разрешения от въззивния съд не се установява да влизат в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и тази, на която касаторът се позовава. Възприетото в тази съдебна практика разбиране е, че насрещните престации по договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане се определят от конкретното постигнато съгласие между страните по договора. Изхожда се от правилото, че ако не са уговорени ограничения в обема на дължимата издръжка и грижи, дължи се цялата необходима издръжка и всички необходими грижи. Прието е, че задължението на приобретателя по договора за издръжка и гледане (ако не е ограничено от постигнатото между страните съгласие) включва както осигуряването на цялостната издръжка на прехвърлителя, независимо от това дали той може да се издържа сам от имуществото и доходите си, така и полагане на необходимите грижи за него, според нуждите му и възможностите да се справя сам. Изпълнението на приобретателя е надлежно, когато отговаря на действителните нужди на прехвърлителя. Въззивното решение не се отклонява от това правно разрешение, тъй като е установено от инстанцията по същество, че в случая постигнатото съгласие за грижи е обща по характер уговорка – срещу прехвърленото право на собственост върху недвижимия имот, ответницата се е задължила да поеме гледането и издръжката на прехвърлителя като му осигури спокоен и нормален живот, какъвто е водил досега. Направено е съждение, че изпълнението на задължението за гледане и издръжка, когато същото не е детайлно уговорено, както е в случая, се определя от действителните нужди на кредитора. След преценка на всички приети по делото доказателства (писмени и гласни) решаващият състав е формирал извод, че ответницата по делото – приобретател по договора не е изпълнявала цялостно поетото от нея задължение за издръжка и гледане. Ето защо се налага извод за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по тези въпроси.

Неоснователно е искането за селектиране на касационната жалба и по въпроси с №№ 7 и 8. Правни разрешения, основани на установен по разпореждане на приобретателя отказ на прехвърлителя да приема грижи и издръжка от трети лица или създадено от първия ограничение на тези лица да предоставят такива на прехвърлителя, не се съдържат в обжалвания съдебен акт. Не са излагани и съображения, че престираното от длъжника е било прието и кредиторът се е считал удовлетворен. Затова питанията не осъществяват общо основание, а са изводими от становище на жалбоподателката - че не е заставяла кредитора й да отказва доставяни му от трети лица грижи и издръжка (в контекста на въпрос № 7), респ. че престираното от нея като длъжник е било прието от кредитора и той се е считал удовлетворен (в контекста на въпрос № 8). Тези въпроси изразяват несъгласието на страната с решаващите изводи за основателност на иска за разваляне на процесния договор за издръжка и гледане, поради виновно неизпълнение на насрещното задължение на приобретателя, но не могат да обосноват предпоставки за достъп до касация.

Същото естество имат и повдигнатите въпроси с №№ 9, 10, 11, 12, 14, 15 и 17, които са относими към определянето на правната квалификация на предявения иск, която не е възприета от касатора. Правната квалификация на спорното право е дейност на съда по приложението на закона, поради което погрешното й определяне при заявените от ищеца факти касае правилността на решението. Когато въпросите, които се повдигат се отнасят до правилността на въззивното решение, до възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или до обсъждане на събраните по делото доказателства, те не удовлетворяват общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК) за селектиране на касационната жалба – вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно с тях, непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено чисто формално, без да бъде обосновано с доводи за наличие на предпоставки от състава му и да бъде отнесено към конкретни правни въпроси, от кръга на многобройно поставените в изложението от жалбоподателя.

Настоящият състав намира, че не се установява второинстанционното решение да страда от поддържаните пороци по последните две хипотези на чл. 280, ал. 2 ГПК – съответно предл. 2 и предл. 3 ГПК, съдържащи самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване.

Обжалваното решение не е процесуално недопустимо – чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Постоянна е практиката на ВКС в разбирането, че недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран. Недопустимо е решението, постановено след оттегляне или отказ от иска, при липса на искане за възобновяване на производство, спряно по взаимно съгласие на страните. Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка прави решението недопустимо. Когато порокът се състои в нередовност на исковата молба, която не е била отстранена, след дадения за това срок, решението също е недопустимо. Недопустимо е решението, когато въззивната и касационната инстанция са постановили решение по същество макар, че жалбите е следвало да се оставят без разглеждане, като недопустими, напр. при просрочие на въззивна жалба, когато това не е констатирано от съда. Решението е недопустимо, когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум – т. е. в случаите, при които съдът е дал защита в обем по - голям от търсената. Изобщо, когато съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало, решението се явява процесуално недопустимо. В настоящият случай такъв порок въззивното решение няма.

Решението не е и очевидно неправилен съдебен акт - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В заключение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.