Определение № 1995 от 16.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 913/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на А. Щ. Ю. и И. М. Ю., двамата от [населено място], чрез процесуалния им пълномощник, против решение № 41 от 06.02.2023 г., постановено по в. т. д. № 734/2022 г. по описа на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна в обжалваната осъдителна част на решение № 260080 от 15.07.2022 г. по т. д. № 96/2020 г. на Окръжен съд – Стара Загора, като краен резултат предявените от настоящите касатори срещу Гаранционен фонд обективно съединени искове с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди за всеки от двамата поотделно, претърпени от смъртта на техния син – Ю. А. Щ., настъпила в резултат на ПТП, реализирано на 14.10.2019 г., са отхвърлени за разликата над 150 000 лв. до присъдените от първоинстанционния съд размери - по 200 000 лв., частично предявени от 250 000 лв., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 13.02.2020 г. до окончателното им плащане. В касационната жалба се излагат твърдения, че въззивното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Твърди се, че при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди въззивният съд не е съобразил задължителните указания по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4/1968 г. Не са обсъдени и взети предвид в нужната степен всички събрани по делото доказателства и конкретни обективно съществуващи факти, съдебната практика при компенсиране на вреди от този вид, лимита на отговорността, икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на увреждането, инфлационните процеси, последиците за пострадалите и всички критерии, имащи значение за справедливия размер на обезщетенията, в резултат на което същите са неправилно значително занижени. Моли се за отмяна на въззивното решение в обжалваните части и за постановяване на друго, с което претенциите на ищците да бъдат уважени, както и да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на представляващия ги при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв пълномощник. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси, които според касаторите са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, при условията на предявен пряк иск срещу застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, кои са критериите, които съдът следва да отчете за правилно приложение на принципа на справедливост, и конкретно – при формално посочено съобразяване на икономическите условия към 2019 г. (датата на ПТП), което представлява предпоставка за съда да намали обезщетението, трябва ли съдът да изложи мотиви защо прилага този критерий или това са конкретните икономически условия за посочения период, които предпоставят определяне на по-нисък размер на обезщетението, като посочи обективни обстоятелства и очертае ясно съдържание и обективни факти, свързани с този критерий, които да може да бъдат проверени?; 2. Прилагането на един напълно произволен критерий без никаква яснота за съдържанието му може ли да обуслови промяна в размера на обезщетението при явно отклонение от задължителните, обективни критерии, въведени с ППВС № 4/1968 г.?; 3. Прилагането на критерий икономически условия в страната за конкретна година, без да се сочат характеристики и особености на тези условия, и при пълно игнориране на лимита на отговорност на застрахователя за съответната година, който е установен като ориентир за тези условия, представлява ли критерий от значение за правилно приложение на принципа на справедливост?; 4. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят, и как те се оценяват и съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 5. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищците и настъпилите последици, и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?; 6. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968 г.?; 7. Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички съществени конкретни обстоятелства за правилно приложение на чл. 52 ЗЗД и пълното им игнориране следва ли да обоснове предпоставки за проверка от касационната инстанция за правилно приложение на принципа на справедливост?; 8. Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и достатъчно ли е формално сочене, че ищците са загубили „близък човек – син“, при което липсва позоваване на събраните по делото доказателства, задължителната им преценка в тяхната съвкупност и значимост, което очевидно от своя страна е довело до явно отклонение от обичайните обезщетения, присъждани за аналогични случаи?; 9. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/1968 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите?; 10. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите?; 11. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2019 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива присъждани за събития години преди това и след това?; 12. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия?; 13. Общественото разбиране за справедливост през последните 3 – 4 години и конкретно през 2019 г. предпоставя ли присъждане на значително по-ниски обезщетения от присъжданите преди?; 14. Нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер (в случая 40-50 % по-нисък) от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия – освен ако към средата на 2019 г. няма някакви специфични изисквания и има ли такива?; 15. Критериите на чл. 52 ЗЗД и икономическата конюнктура в страната към датата на ПТП – м. октомври 2019 г., обосновават ли намаляването на присъдените от първоинстанционния съд обезщетения от по 200 000 лв. до по 150 000 лв. и правилно ли е съобразен този критерий?; 16. С оглед правилно решаване на въпроса кои са критериите за правилно приложение на принципа на справедливост при намаляването на обезщетението, позовал ли се е съдът на неотносими критерии и обстоятелства, предвид задължителната съдебна практика за фактите и обстоятелствата, имащи значение за правилно приложение принципа на справедливост – ППВС № 4/1968 г., и позоваване от съда на обстоятелството „критериите на чл. 52 ЗЗД и икономическата конюнктура към датата на ПТП“ при доказан факт на постоянно съвместно живеене с родителите и непрекъсната връзка, налице ли е мотивиране и излагане на относими съображения относно правилно приложение на принципа на справедливост и предпоставките за намаляване на обезщетенията?; 17. Ако два съдебни състава имат абсолютно различни критерии за справедливост, трябва ли второинстанционният съд да изложи мотиви кои факти и обстоятелства са обосновали огромното различие и предпоставят намаление на обезщетението и трябва ли тези факти да са от кръга на задължителните и вярно ценени за правилно определяне размера на обезщетението и да са отрицателни – доказващи предпоставки за определяне на по-ниско такова?; 18. Дължи ли въззивната инстанция мотивиране и излагане на съображения при отхвърляне на иска за обезщетяване на неимуществените вреди в обжалвания размер?; 19. Възпроизвеждането на релевантните факти и обстоятелства и посочването на размера на обезщетението, дължимо от застрахователя или от другите субекти, дължащи плащане по КЗ, изчерпва ли задължението за излагане на мотиви, или е необходимо да се обосноват и изложат и съображенията, формирали вътрешното убеждение за неоснователност на претенцията и за отхвърляне на иска за обезщетяването на неимуществените вреди, защото изводът за размера им е винаги резултат на конкретна преценка на специфични явления и различни данни във всеки отделен случай са релевантни за определянето му? и 20. Ако намаляването на обезщетението се обосновава с неотносими и неверни обстоятелства, предвид задължителната съдебна практика за фактите и обстоятелствата, имащи значение за правилно приложение на принципа на справедливост – ППВС № 4/1968 г., в случая обстоятелството, че ,,чл. 52 ЗЗД и икономическата конюнктура в страната изискват намаляване на обезщетенията“, ценене като отрицателни предпоставки на пълнолетието и създаване на семейство и невярното сочене, че починалият е живял в чужбина при категорични доказателства, че е живял в едно домакинство, съвместно с родителите си, налице ли е мотивиране и излагане на относими и верни съображения относно правилно приложение на принципа на справедливост? В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторите се позовават на следната съдебна практика, в противоречие с разрешенията в която считат, че се е произнесъл въззивният съд: ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 23 от 25.03.2014 г. по т. д. № 1154/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 157 от 28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 94 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о. и решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о. – по въпроси №№ 1 – 3, вкл.; решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т. о. – по въпроси №№ 4 – 7, вкл.; ППВС № 4/23.12.1968 г ., решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о. и решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 8; решение № 88 от 09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 9; решение № 124 от 11.11.2010 г. по т. д. № 708/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. д. № 2974/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 177 от 27.10.2009 г. по т. д. № 14/2009 г. на ВКС, II т. о. и решение № 1 от 05.02.2019 г. по т. д. № 1002/2017 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 10; ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 23 от 25.03.2014 г. по т. д. № 1154/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 157 от 28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 94 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о. и решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о. – по въпроси №№ 11 – 14, вкл.; ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 19 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 163 от 04.10.2016 г. по т. д. № 3456/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 66 от 03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 749 от 05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 01.07.2011 г. по т. д. № 676/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 177 от 27.10.2009 г. по т. д. № 14/2009 г. на ВКС, II т. о. – по въпроси №№ 15 и 16 и ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 163 от 04.10.2016 г. по т. д. № 3456/2015 г. на ВКС, I т. о. – по въпроси №№ 17 – 20, вкл. По отношение на поставените от касаторите въпроси под №№ 1 – 7, вкл., № 15, № 16 и № 20 в условията на евентуалност бланкетно се поддържа наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба – Гаранционен фонд, чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за липса на сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски. Конституираните като трети лица – помагачи на страната на ответника – Ю. О. Д. и В. Ю. А., не са подали отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирани страни, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд. За да достигне до обжалвания краен резултат въззивният съд е приел, че са налице предпоставките по чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ, обуславящи ангажиране отговорността на Гаранционен фонд за причинените от незастрахования водач Ю. В. А. неимуществени вреди на ищците, както и че липсват основания за намаляване на обезщетенията на основание чл. 51, ал. 2 ГПК, при съобразяване и подробен анализ на допуснатите по делото съдебни автотехнически и медицинска експертизи, както и на комплексната техническа и автотехническа експертиза. Относно търпените неимуществени вреди от родителите на починалия в резултат на ПТП Ю. Щ., въззивният съд е кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели, въз основа на които е приел, че са съществували близки отношения и дълбока привързаност и обич между майката и бащата и починалия им син – те са живели заедно в общо домакинство, в една къща; водели са спокоен и задружен живот; ищците много тежко са преживели смъртта на сина си; бащата много отслабнал; първата година ходели всеки ден на гробищата; и до настоящия момент страдат и не могат да превъзмогнат загубата на детето си. Съдът е преценил, че ищците са претърпели значителни по степен емоционални и психически вреди, свързани със загубата на техния син – те са били в състояние на стрес, отчаяние, изпълнени с тъга и скръб, поради което предявените искове за заплащане на обезщетение за репарация на търпените болки и страдания са основателни. За определяне на точния и справедлив размер на обезщетението съдът е посочил, че съобразява степента на причинените душевни болки и страдания, обстоятелството, че се касае за загуба на близък човек – син, в млада възраст (30-годишен), опора на майка си и баща си и обичан от тях, но и конкретните икономически условия в страната към 2019 г. с оглед намирането на адекватен стойностен еквивалент на вредите, поради което е формирал извод за основателност на исковете до размер от по 150 000 лв. за всеки от ищците и за неоснователност в останалата част до пълния им предявен размер. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради следното: Касаторите са формулирали множество въпроси, повечето от които смислово тъждествени, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, които обобщено се свеждат до един – за приложението на чл. 52 ЗЗД и въведения с него принцип за справедливост на обезщетението за неимуществени вреди при деликт, с оглед критериите, които го определят, установени със задължителната съдебна практика и тази по чл. 290 ГПК. Следва да се отбележи, че част от поставените въпроси са лишени от всякакъв правен характер и нямат място в изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а други касаят отчитането на отделни обстоятелства, поради което и двете групи въпроси са изцяло относими към правилността на обжалваното въззивно решение и съответно - ирелевантни в настоящата фаза от процеса. Без нужното значение в частност са и въпросите, свързани със съобразяване на лимитите на отговорност на застрахователя. Застрахователната сума по чл. 492, т. 1 КЗ е била незначително увеличена през 2018 г. спрямо 2016 г. (с 4,2 %) и не е търпяла по-нататъшни изменения както през 2019 г., така и до настоящия момент, поради което и като израз на стабилната обществено-икономическа конюнктура в съответния времеви период не е в състояние да обуслови определянето на по-високи размери на справедливото обезщетение. По обобщения правен въпрос, касаещ приложението на чл. 52 ЗЗД, не се установява приложното поле на касационното обжалване. При постановяване на съдебния акт и формиране на преценката за справедливост на обезщетението съставът на въззивния съд не е допуснал отклонение от ППВС № 4/1968 г. и актуалната практика на ВКС относно критериите, подлежащи на съобразяване, като в случая същите са преценени в достатъчна степен, за да обосноват еквивалентността между подлежащите на репариране неимуществени вреди и размера на присъдените обезщетения. Освен това следва да се посочи, че в сходни случаи (т. е. за обезщетяване на неимуществени вреди от смърт на дете, настъпила в резултат на ПТП през 2019 г.) с влезли в сила съдебни решения са определяни обезщетения основно в диапазона между 140 000 и 160 000 лв., а по-големи обезщетения са определяни при наличие на особени обстоятелства, съответно доказани в исковото производство. С оглед изложеното, не е налице твърдяното противоречие между решаващата правна воля на съда и цитираната от касаторите практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като основание за достъп до касационен контрол. Отсъства и евентуално посочената допълнителна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация, тъй като правният въпрос е бил многократно изясняван в настоящите обществено-икономически условия и поради това няма значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. С оглед изхода на спора, разноски на касаторите не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като въпреки заявеното в отговора на касационната жалба искане не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение