Определение № 147 от 24.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 934/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК

Образувано е по касационна жалба на П. С. П. срещу решение № 12382/24.11.2020 г. по в.гр.д. № 4092/2019 г. на Апелативен съд София в частта, с която съдът e потвърдил решение № 3853/30.05.2019 г. по гр.дело № 1064/2018 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от касатора срещу ЗД „Бул Инс“ АД иск с правно основание чл. 432 КЗ за разликата над 80 000 лв. до 200 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законна лихва от 24.09.2017 г.

В подадената от касатора жалба се навеждат доводи, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, необосновано и постановено при съществено нарушение на материалния и процесуалния закон. Излагат се подробни съображения за несъобразяване размера на обезщетението с изменените икономически условия в страната и с повишения стандарт на живот за периода 2005 - 2016 г. Отрича се изводът за наличие на съпричиняване поради непоставен предпазен колан, евентуално за наличие на причинно-следствена връзка между непоставянето на колана и настъпилия вредоносен резултат.

В депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК от касатора се обосновава пряк достъп до касация с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, както и факултативен достъп при хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулират се въпроси, които се считат обуславящи изхода на спора пред въззивната инстанция и включени в предмета на делото. Въпросите са следните:

1. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка ,,Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?“

2. „При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, начина, продължителността на възстановителния период и степента на възстановяване, остатъчните явления, претърпените неудобства от битов и социален характер до момента и в бъдеще, както и всички онези негативни преживявания, които изпълват съдържанието на понятието „неимуществени вреди“?”

3. „Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти?”

4. „При направено възражение за съпричиняване поради непоставяне на предпазен колан презюмира ли се наличието на обезопасителни колани за процесното МПС и вида на коланите и ако не - чия е доказателствената тежест за доказване на този факт и следва ли ищецът да излага твърдения относно вида на предпазните колани, ако ответникът е сторил възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца?“

5. „При формиране на изводи за наличие или липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, следва ли същият да бъде безспорно установен или предположението за такъв е достатъчно?“

6. „Трябва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и да ги изрази писмено в мотивите към решението си?“

7. „Следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност и как следва да се ценят противоречия между заключения на авто-техническата и съдебномедицинската експертизи?“

8. „Може ли при преценка на доказателствения материал по делото само част от заключенията на авто-техническата експертиза да бъдат взети предвид, а друга част да бъде изключена?“

В изложението се твърди, че въпроси от едно до шест вкл. са решени в противоречие с практиката на ВКС /решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г., II т.о., решение № 1/26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011г., II, т.о., ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 749/05.12.2008 г. по т.д. № 387/2008 г., II т.о., решение № 149/02.05.2011 г. по гр.д. № 574/2010 г. на III гр.о., решение № 121/09.07.2012 г. по т.д. № 60/2012 г. на II т.о., решение по гр.д. № 3923/2017 г., решение № 27/15.04.2015 г. по т.д. № 457/2014 г. на II т.о., решение № 79/11.07.2016 г. по т. д. № 1508/2015 г. на II т.о., ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС/. Наред с това, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се обосновава пряк достъп до касация с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК.

От ответника ЗД „Бул Инс“ АД е подаден отговор, с който касационната жалба се оспорва. Заявява се становище за липса на основания въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като изложените от касатора доводи касаят единствено неправилност на решението, а съгласно т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС те не могат да бъдат предмет на производството по чл. 288 ГПК. Излагат се лаконични съображения относно законосъобразността на решението.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

С обжалваното решение въззивният състав е приел, че, предвид необжалваната част от първоинстанционното решение, е налице сила на пресъдено нещо по материалноправните предпоставки на чл. 432, ал. 1 КЗ за ангажиране отговорността на застрахователя. Във връзка с обема на претърпените увреждания решаващият съд е съобразил констатациите на вещото лице, работило по съдебномедицинската експертиза, подкрепени с приложените по делото епикризи. Кредитирал е и заключението на съдебно-психиатричната експертиза, в което е обсъждано появилото се у пострадалия вследствие на инцидента посттравматично стресово разстройство. При определяне справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД съдът отчел вида на травмите /съчетана травма на корем, таз и лява бедрена кост/ вида и продължителността на лечението /двумесечен престой в болница и претърпени три тежки операции/, младата възраст на пострадалия към датата на ПТП /15 г./, трайните последици върху здравето му /козметичен кожен белег/ и отражението на произшествието върху психо-емоционалното му състояние, липсата на остатъчни физически смущения, както и благоприятната бъдеща прогноза за физическото и психическото му здраве, съобразил е нивата на застрахователното покритие и обществено-икономическите условия в страната към датата на инцидента. Наред с това, въззивният съд е приел за доказано възражението на застрахователя за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, изразяващо се в непоставяне на предпазен колан. Кредитирал е изводите на вещото лице, работило по съдебно-медицинската експертиза, че при поставен предпазен колан не би настъпила коремна травма. Счел е за неоснователни възраженията на пострадалия в обратна посока, както и тези досежно вида на предпазния колан, с който бил оборудван процесният автомобил. Определил е принос за настъпването на вредите в размер на 20%, който е съпоставил с определеното за справедливо обезщетение в размер на 100 000 лв.

Настоящата инстанция намира, че не са налице нито соченото от касатора основание за директен достъп до касация, нито основанията за факултативен такъв.

Фактическият състав, визиран в нормата на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието му, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи за производството процесуални правила. Такива пороци на съдебен акт не са обосновани от касатора, а само декларативно е посочено, че решението е очевидно неправилно. По същия начин стои въпросът и с твърдението за наличие на основанието, регламентирано от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Първите три въпроса са обусловили изводите на въззивния съд и са от значение за изхода на спора, поради което покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен и с т. 1 на ТР № 1/2010 по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Те обаче не удовлетворяват допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК да са разрешени в отклонение от задължителна и казуална практика на касационната инстанция. Въззивният съд е спазил точно разясненията, дадени с ППВС № 4/1961 г., ППВС № 4/1968 г., ППВС № 5/1969 г. и доразвилата ги практика. За да прецени справедливия размера на обезщетението, дължимо на ищеца, съставът на Апелативен съд София е отчел всички установени по делото обективно съществуващи и релевантни обстоятелства - интензитета и продължителността на болките и страданията, вида на предприетото лечение, възрастта на пострадалия, отражението на инцидента върху психо-емоционалното му състояние, икономическата ситуация в страната към момента на увреждането и т. н., но и благоприятната бъдеща прогноза за състоянието на пострадалия, зарастването на всички фрактури и възстановяване обема на движенията, преодоляване на последиците от коремната травма. Фактът, че определеният от съда размер не се приема от касатора, не е основание за достъп до касационна проверка. Следва да бъде посочено и обстоятелството, че с решение № 51/10.09.2019 г. по т. д. № 1101/2018 г. на I ТО беше възприета за изгубила значението си постановката на т. 11 от Раздел II на ППВС № 4/1968 г., че „общественото положение“ следва да бъде критерий при определяне на обезщетението по реда на чл. 52 ЗЗД.

Въпросите, касаещи приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД /четвърти и пети/, са изцяло хипотетични, тъй като изводите на решаващия състав не са основани на предположения, а на ясно заявеното от вещото лице, работило по авто-техническата експертиза, становище, че автомобилът е бил снабден с предпазни колани за всяко едно от местата на задната седалка. В този смисъл въпросите нямат характера на правни, а са предпоставени изцяло от тезата на касатора, некореспондираща с мотивите на въззивния акт. Същото се отнася и за въпросите, поставени под номер седем и осем. Съставът на Апелативен съд София не е констатирал противоречие между експертните заключения по авто-техническата и съдебномедицинска експертизи, тъй като и такова не е обективирано по делото. В съдебно заседание на 19.11.2018 г. вещото лице Карчинов е заявил: „Становището ми, че пострадалият е бил без предпазен колан, е категорично“ /л.171 от делото на СГС/. В същото заседание вещото лице Т. е посочил: „Задната седалка е предназначена за три места за пътниците и трите места са оборудвани с колан“ /л. 170 от делото на СГС/.

Няма съмнение, че при постановяване на решението си съдът е длъжен да изложи мотиви, в които да се съдържа преценка на доказателствата и фактическите констатации, които са релевантни за спора и това следва директно от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. ВКС многократно е имал възможност да посочи, че въззивният съд следва да обсъди правно релевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора, илюстрация на което са и цитираните от касатора решения, както и служебно известните на съда. В настоящия случай, въззивният съд не е отказал обсъждането на някое от събраните доказателства, игнорирайки своите процесуални задължения. От друга страна, касаторът не е заявил кое от събраните доказателства, ако беше взето в предвид и обсъдено от съда, би променило крайните му изводи. Следователно, въпросите, касаещи задълженията на въззивната инстанция, не могат да обосноват позитивна селекция на касационната жалба.

Следва да бъде отбелязано, че декларативното посочване на основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за развитие на правото и точно прилагане на закона не е достатъчно, за да бъде допусната проверка по същество на въззивното решение. Необходимо е касаторът да обоснове приложението на соченото основание като изложи твърдения коя разпоредба счита за непълна, противоречива, неясна, за да се създаде практика по прилагането й, или съществуващата такава да бъде осъвременена, съответно коя създадена практика, с оглед изменение на законодателството или обществените отношения, счита, че има нужда от осъвременяване, както е изяснено в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

След като не са налице сочените от касатора основания за достъп до касационен контрол, такъв следва да бъде отказан.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС