Определение № 4180 от 18.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4916/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 7400 от 13.09.2024 г., подадена от Ю. Н. Х. чрез адв.Г. М., против решение № 147 от 05.08.2024 г. по в.гр.д. № 170/2024 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6 от 10.01.2024 г., постановено по гр. д. № 542/2023 г. по описа на Хасковския окръжен съд в обжалваната част за отхвърляне на предявения от Ю. Х. срещу Н. Х. за заплащане на сумата 46500 лв., представляваща половината от стойността на направени подобрения в имота на ответника, и за осъждане на Ю. Х. по предявения насрещен иск да предаде на Н. Х. владението върху 1/2 идеална част от имота. Касаторката счита, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуален закон. Твърди неправилност на изводите на въззивния съд, че С. Х. и нейния наследник Н. Х. не са пасивно легитимирани да отговарят по предявения иск за заплащане на извършените от ищцата подобрения в имота като сочи, че Х. е не само частен правоприемник по договора за продажба, но и универсален правоприемник като наследник по закон на Н. Ю.. Моли атакуваното решение да бъде отменено и предявеният осъдителен иск да бъде уважен, а насрещният ревандикационен иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК е повторено съдържанието на касационната жалба и оплакванията за процесуална и материалноправна незаконосъобразност на крайния въззивен акт. Касаторката се позовава на очевидна неправилност като предпоставка за допускане на касационен контрол в приложното поле на чл. 280, ал. 2 от ГПК. Липсва формулиран правен въпрос. Очевидната неправилност се изразявала в направения от въззивния съд извод, че С. Х. била частен, а не универсален правоприемник на Н. Ю., въпреки наличието на удостоверение за наследници, което установявало наследствено правоприемство. Ответникът по касация Н. Х. изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Ищцата Ю. Х. предявила срещу С. Х. осъдителен иск за заплащане на подобренията, извършени от ищцата и починалия й съпруг в поземлен имот с идентификатор № *** по КК на [населено място], собственост на Н. Ю., който през 2019 г. бил продаден на С. Х.. Предявен е и насрещен иск от ответницата за предаване владението на имота и сградите в него. За да постанови решението си, въззивният съд приел, че подобренията, които ищцата твърди, че са извършени от нея съпруга й в имота, са направени преди 18.04.2019 г., когато собствеността върху него е придобита от първоначалната ответница Х. (починала в хода на производството и заменена от наследниците си по закон Н. Х. и Н. Х.). Договорът за покупко-продажба създал частно правоприемство за ответницата и с него тя не придобила задължението за обезщетяване на направените разноски за подобрения, доколкото те ползвали (обогатили) собственика на имота към момента на извършването им – продавачката по договора Н. Ю.. Такова задължение не възникнало и за Н. Х., заместил ответницата в процеса по силата на универсално наследствено правоприемство. По тези съображения е потвърдено отхвърлянето на осъдителния иск. Въззивният съд приел за установени всички елементи от фактическия състав на чл.108 ЗС – безспорното между страните обстоятелство, че ищцата владее имота; формираната сила на пресъдено нещо относно принадлежността на правото на собственост в лицето на Н. Ю. по влязлото в сила решение по иск срещу Ю. Х., която действа и по отношение на частния правоприемник С. Х. и нейните наследници; липса на правно основание за упражняваното от Х. владение. Това обусловило потвърждаването на първоинстанционното решение и в частта, с която е уважен насрещният ревандикационен иск. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, като прецени наведените основания за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускането й до касационен контрол. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е формулиран правен въпрос. Приложното поле на касационното обжалване на въззивните съдебни актове е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК - доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК на ВКС следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правната воля на съда, обективирана в акта му. Без формулирането на такъв правен въпрос не се изпълнява и условието на закона за мотивираност на основанията за допускане до касационно обжалване. Изискването е да се постави правен въпрос, към който могат да се обвържат конкретните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 от ГПК. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касационния жалбоподател, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор от съда. Касационната инстанция може само да уточни и и конкретизира правния въпрос, но не и служебно да го формулира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда соченото допълнително основание за това. В настоящия случай жалбоподателят не е изпълнил посоченото по-горе условие и не е поставил правен въпрос, поради което касационната му жалба не следва да бъде допускана до разглеждане по същество. Преповтарянето на оплакванията, обективирани в касационната жалба само формално е довело до изпълнение на изискването по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК, но не обслужва предмета и съдържанието на производството по чл. 288 от ГПК, в което следва да се извърши селекция на основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК единствено в контекста на конкретно зададен общ и значим правен въпрос. Не е налице и очевидна неправилност на решението, на която жалбоподателят се позовава. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на поддържаната от страните защитна позиция, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност на съдебното решение. Тя се установява при пръв прочит на съдебното решение, без да е необходимо да се прави преглед на събраните по делото доказателства. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба; при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. В настоящия случай подобни констатации от прочита на мотивите към обжалвания съдебен акт не могат да бъдат направени. Оплакването на жалбоподателката, че въззивният съд не съобразил обстоятелството, че след смъртта на Н. Ю. през 2021 г. настъпило универсално правоприемство между нея и С. Х., неин наследник по закон, не може да бъде обсъдено без запознаване с доказателствата по делото, което е недопустимо в настоящото производство. Това е така, защото въззивният съд не е изложил в мотивите си констатация за настъпилата смърт на Н. Ю.. Твърдения за смъртта на Н. Ю. и произтичащото от нея правоприемство не се съдържат нито в исковата молба, нито в становищата и доводите на ищцата, представени по делото. От мотивите на въззивното решение не се установява толкова тежък порок, който да следва без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и на събраните доказателства и тяхното съдържание. Изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика, както и на трайно установената практика на ВКС. Разглеждането на касационните жалби по действащия процесуален закон е факултативно и е в зависимост от наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Във фазата по селектиране на касационната жалба съдът не обсъжда доказателствата по делото, а установява наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК съобразно изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК единствено въз основа на въззивното решение. Тъй като жалбоподателката не обосновава в изложението към касационната си жалба наличие на основания за разглеждането й, обжалването не може да бъде допуснато. При този изход на делото на ответника по касация се следват разноски за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 5500 лева. По изложените съображения съдът