Определение № 164 от 19.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 666/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. А. И., Б. А. И. и Ф. А. Г. срещу въззивно решение № 276 от 07.12.2020 г. по в.гр.д.№ 441 от 2020 г. на Смолянския окръжен съд, гражданско отделение в частта му, с която са уважени предявените от Н. А. И. и Н. В. И. срещу Х. А. И., Б. А. И. и Ф. А. Г. субективно съединени искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото на собственост на Н. А. И. и Н. В. И. за разликата над признатата с решението на Районен съд- Чепеларе 1/3 ид.ч. до признатата с решението на Смолянския окръжен съд 1/2 ид.ч. от следния недвижим имот: дворно място с площ от 601 кв.м, находящо се в [населено място], [улица], представляващо имот с идентификатор №......... по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № 300-05-08 от 01.10.2003 г. на Изпълнителния директор на АГКК.

В касационната жалба са изложени твърдения за недопустимост и неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване са посочени чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите твърдят, че обжалваното решение е недопустимо и очевидно неправилно. Във връзка със сочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК поставят следните въпроси:

1. Допустимо ли е съобразно материално-правния режим на собственост и съсобственост, при спор за собственост за квотите на един имот, съображения за правото на собственост да се извеждат от неформална делба, съвладение и други подобни, след като няма писмени доказателства за извършване на делба, включително доброволна такава /писмена с нотариална заверка на подписите и съдържанието й/ или съдебна /осъществена в съответните две фази, с влезли в сила съдебни актове/ и въз основа на това да се определят идеални части от наследствен имот или това е недопустимо ? По този въпрос сочат основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

2. Допустимо и възможно ли е с гласни доказателствени средства, след като не е осъществена делба на наследствен имот по допустимите от закона ред, начин и процедура, без да са налице каквито и да е писмени документи и доказателства и без да е искана делба от решаващия съд, в съдебен процес по иска за собственост съдът на практика на извършва делба ? По този въпрос сочат основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

3. Допустимо ли е първоинстанционен съд, на който е отменено определение за прекратяване на делото в една част на спора, изпълнявайки указанията на отменителното определение на въззивния съд, изобщо да не коментира въпроса, който законът го е задължил да осъществи в последната част на първото изречение на чл.214, ал.1 ГПК, а именно дали исканото изменение на иска е уместно с оглед защитата на ответника ? По този въпрос сочат основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Посочват следната практика на ВКС, на която, според тях, обжалваното решение противоречи: т.2В от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 1 от 2014 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 628 от 05.10.2010 г. по гр.д.№ 1684 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 106 от 01.03.2011 г. по гр.д.№ 1460 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 66 от 08.07.2014 г. по търг.д.№ 1766 от 2013 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 63 от 28.05.2011 г. по т.д.№ 490 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 17 от 07.02.2018 г. по т.д.№ 539 от 2017 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 1 от 27.03.2013 г. по гр.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

В писмен отговор от 18.02.2021 г. ответниците по касационната жалба Н. А. И. и Н. В. И. оспорват същата. Молят касационното обжалване на решението на Смолянския окръжен съд да не бъде допускано и да им се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на ид.ч. от недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за уважаване на предявените от Н. А. И. и Н. В. И. срещу Х. А. И., Б. А. И., Ф. А. Г., И. А. И., З. И. И. и С. А. И. субективно съединени искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото на собственост на Н. А. И. и Н. В. И. за разликата над признатата с решението на Районен съд- Чепеларе 1/3 ид.ч. до признатата с решението на Смолянския окръжен съд 1/2 ид.ч. от процесното дворно място, въззивният съд е приел, че от представените по делото писмени доказателства се установява, а и не се спори между страните, че процесният имот е бил собственост на родителите на ищеца Н. А. И. и ответниците И. А. И., С. А. И., Х. А. И. и Ф. А. Г.- М. С. И. и А. М. И., починал на 13.08.2009 г. Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели, включително и на майката и бивш собственик на имота М. С. И., както и на признанието на ответниците И. А. И. и З. И. И., съдът е приел, че през 1993 г. родителите са предали владението на процесното дворно място на две групи владелци по равно: от една страна- ищците Н. А. И. и съпругата му Н. В. И., които получават владението върху 1/2 ид.ч. от мястото и от друга- И. А. И., съпругата му З. И. И., Х. А. И. и съпругата му Б. А. И., които получават владението върху жилищната сграда и другата 1/2 ид.ч. от мястото. Уговорката била тримата синове на собствениците Н., И. и Х. да изплащат всеки от тях дела си от взетия от баща им кредит за закупуване на имота и тази уговорка била изпълнена.След предаване на владението, тримата братя заедно със съпругите си са установили съвладение върху мястото, като ищецът Н. А. И. и съпругата му Н. В. И. са започнали да владеят 1/2 ид.ч., а другите двама братя И. А. И. и Х. А. И., заедно със съпругите си З. И. И. и Б. А. И.- останалата 1/2 ид.ч. от мястото, заедно с намиращата се в него жилищна сграда. Това владение е продължило явно и необезпокоявано в продължение на повече от 10 години, със съзнанието, че имотът е съсобствен при посочените по-горе квоти. За владението са знаели и другите две деца на собствениците- сина им С. И. и дъщеря им Ф. Г.. Едва през 2016 г. за първи път възникнал спор между ищците и ответника Х. А. И., но не относно квотите в съсобствеността, а относно начина на разделяне ползването на съсобственото дворно място. С оглед на това и на основание чл.79, ал.1 ЗС въззивният съд е приел, че ищците са придобили по давност спорната 1/2 ид.ч. от процесния имот, поради което предявеният от тях установителен иск за тази част от имота е основателен.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице сочените основания по чл.280 ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, поради следното:

1. Първият поставен от касаторите въпрос /Допустимо ли е съобразно материално-правния режим на собственост и съсобственост, при спор за собственост за квотите на един имот, съображения за правото на собственост да се извеждат от неформална делба, съвладение и други подобни, след като няма писмени доказателства за извършване на делба, включително доброволна такава /писмена с нотариална заверка на подписите и съдържанието й/ или съдебна /осъществена в съответните две фази, с влезли в сила съдебни актове/ и въз основа на това да се определят идеални части от наследствен имот или това е недопустимо ?/ не е правен въпрос, който би могъл да обуслови допускане на касационното обжалване, по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ВКС, тъй като не е от значение за конкретното дело. По това дело и в решението на въззивния съд не е прието, че е извършена неформална или формална делба на наследствен имот, а че още през 1993 г., много преди смъртта на А. М. И., починал през 2009 г., той и неговата съпруга М. С. И. като собственици на имота са предали доброволно на тримата си синове Н. А. И., И. А. И. и Х. А. И. владението на процесното дворно място и че Н. А. И. и съпругата му Н. В. И. са станали собственици на 1/2 ид.ч. от това място на основание давностно владение, продължило повече от 10 години, а не по наследство или делба. В., в случая въобще не може да се говори за придобиване на имота по наследство от А. М. И. и М. С. И., тъй като бившата собственица М. С. И. /майка на ищеца Н. А. И. и на ответниците И. А. И., Х. А. И., С. А. И. и Ф. А. Г. / е била жива и след завеждане на настоящото дело, а към датата на смъртта на другия бивш собственик и баща на горепосочените лица А. М. И. /13.08.2009 г./ процесният имот вече не е бил собственост на А. И. и М. И.- тъй като вече е бил придобит по давност от Н. А. И., съпругата му Н. В. И., И. А. И., съпругата му З. И. И., Х. А. И. и съпругата му Б. А. И. по давност- поради изтичане към 13.08.2009 г. на необходимия съгласно чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен срок на владение.

2. Вторият поставен въпрос /Допустимо и възможно ли е с гласни доказателствени средства, след като не е осъществена делба на наследствен имот по допустимите от закона ред, начин и процедура, без да са налице каквито и да е писмени документи и доказателства и без да е искана делба от решаващия съд, в съдебен процес по иска за собственост съдът на практика на извършва делба ?/ също не е правен въпрос, който би могъл да е основание за допускане на касационно обжалване, тъй като е напълно неотносим към конкретното дело. По това дело съдът не е извършил делба на наследствен имот, нито е признал право на собственост на ищците върху ид.ч. от имота, бивша собственост на родителите на Н. А. И., на основание наследяване и делба на наследствен имот. Ищците са признати за собственици на 1/2 ид.ч. на имота на основание давностно владение още преди смъртта на собствениците на имота М. С. И., починала след 2018 г. и А. М. И., починал на 13.08.2009 г. /изтекъл срок на владение от 1993 г. до 2003 г./

3. По третия поставен въпрос /Допустимо ли е първоинстанционен съд, на който е отменено определение за прекратяване на делото в една част на спора, изпълнявайки указанията на отменителното определение на въззивния съд, изобщо да не коментира въпроса, който законът го е задължил да осъществи в последната част на първото изречение на чл.214, ал.1 ГПК, а именно дали исканото изменение на иска е уместно с оглед защитата на ответника ?/ също не може да се допусне касационно обжалване на решението на Смолянския окръжен съд, тъй като няма противоречие между приетото в това решение и практиката на ВКС. Действително, първоинстанционният съд не е изложил изрични мотиви защо счита, че допуснатото изменение на иска е уместно с оглед защитата на ответниците по делото. Не е бил задължен, обаче, да излага такива изрични мотиви. Достатъчно е, че е преценил, че изменението няма да затрудни защитата на ответниците по първоначално предявения иск и е осигурил на тези ответници възможност за ефективна защита срещу приетия за разглеждане евентуален иск: След постановяване на определението на въззивния съд от 08.03.2019 г. за отмяна на определението на първоинстанционния съд от 16.01.2019 г. за прекратяване на делото по приетия за разглеждане по реда на чл.214, ал.1 ГПК евентуален иск, съдът е разпоредил вписване на исковата молба по евентуалния иск и изпращане на препис от нея на всички ответници. След получаване на препис от тази искова молба, по делото са проведени още 4 открити съдебни заседания, в които ответниците са имали възможност да ангажират доказателства по този иск, от която възможност те не са се възползвали. Пред въззивния съд ответниците също не са искали да им се даде възможност да ангажират допълнителни доказателства по евентуално предявения иск.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Смолянския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.

Неоснователно е твърдението на касаторите, че решението е недопустимо, тъй като в състава на съда, постановил това решение, е участвал съдия, който е имал вече формирано мнение по спора,тъй като е бил в състава на съда, който се е произнасял по частна жалба по същото дело- по допустимостта на направено от ищците искане за изменение на иска. Действително, недопустимо е решение, постановено от съдия, за който са били налице основания за отвод. В случая обаче не са налице такива основания по отношение на съдия З. Ш.: Съгласно чл.22, ал.1, т.5 ГПК основание за отвод е налице за съдия, който е взел участие в решаването на делото в друга инстанция, каквото в случая не е налице /има произнасяне на същия съдия, в същата съдебна инстанция, по подадена частна жалба, касаеща процесуалноправен въпрос/. Съгласно чл.22, ал.1, т.6 ГПК основание за отвод е налице и ако относно съдията съществуват други обстоятелства, които пораждат основателно съмнение в неговото безпристрастие. Участието на съдия З. Ш. в състава на Смолянския окръжен съд, който се е произнесъл по подадена по същото дело частна жалба, касаеща процесуалноправен въпрос, и решаването по един и същ начин на даден процесуалноправен въпрос в определението по частната жалба и във въззивното решение по никакъв начин не поставят под съмнение безпристрастността на този съдия.

Неоснователно е твърдението на касаторите за недопустимост на постановеното решение, като постановено по иск, който недопустимо е бил приет за разглеждане с първоначалния иск по реда на чл.214 ГПК, чрез едновременно изменение на основанието и на петитума на първоначалния иск. Видно от обстоятелствената част на първоначалната искова молба и от исковата молба по евентуалния иск, направено е изменение само на петитума на иска: от иск за реална част от процесния имот на евентуално предявен иск за 1/2 ид.ч. от имота. Не е било изменено основанието на исковете: и по главния и по евентуалния иск ищците са претендирали за собственост на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност в периода от 1994 г. до 2017 г. Поради това допуснатото от съда в първото по делото съдебно заседание изменение на първоначално предявения иск по чл.124, ал.1 ГПК за установяване на правото на собственост на ищците върху реална част от процесния имот, чрез допускане предявяването на евентуален иск по чл.124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост на ищците върху 1/2 ид.ч от същия имот, е допустимо съгласно разпоредбата на закона /чл.214, ал.1 ГПК/ и задължителната практика на ВКС/т.2В от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС/.

Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Смолянския окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 700 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, ГК, състав на първо гражданско отделение