Определение № 3370 от 02.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2109/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, вр. чл. 248 ГПК. Образувано е по частни касационни жалби на двете насрещни страни по делото – ищците С. Б. К., М. З. Ш., А. З. Ш., подадена чрез техния процесуален представител адв. Г. У. и ответниците Ц. С. Т. и Е. Р. Ц., подадена лично от адв. Ц. Т. и в качеството му на представител на съпругата си Е. Ц., срещу определение № 14529/30.11.2023 г. по ч. гр. д. № 12931/2023 г. на Софийски градски съд. Ищците С. Б. К., М. З. Ш., А. З. Ш. обжалват постановеното определение в частта, в която са отхвърлени претенциите им за разноски над сумата от 1 395,97 лв., заплатен адвокатски хонорар, и 335 лв. държавна такса до пълния размер на заплатените разноски за адвокатско възнаграждение от 6 000 лв. и за държавна такса. В жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. В изложението за допускане до касационно обжалване е формулиран следния въпрос: „до колко е обвързан съда при/с: постановяване на решението със съобразяване на правните норми, постановяване на решението със събраните доказателства по делото, техният обективен и подробен анализ, обективно-обоснованата преценка на съда при произнасянето на решението, доколко правилността на едно съдебно решение е норма и неизменен принцип на българското право, гарантиран от Основния закон в Република България и дълбоко демократичните традиции и разбирания за справедливост в нашето общество“ за който се твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на българските съдилища, но не посочва конкретни съдебни актове. Ответниците Ц. С. Т. и Е. Р. Ц. обжалват определението в частта, в която е отменено Определение № 24375/12.07.2023 г., постановено по гр. д. № 15877/2022 г. по описа на Софийски районен съд, с което са оставени без уважение подадените от С. Б. К., М. З. Ш. и А. З. Ш. молби по чл. 248 ГПК и е допълнено решение № 3496/07.03.2023 г. по гр. д. № 15877/2022 г. по описа на Софийски районен съд, като жалбоподателите са осъдени да заплатят на С. Б. К., М. З. Ш. и А. З. Ш. сумата от 335 лева – държавна такса, както и сумата от 1 395.97 лева – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред първоинстанционния съд, както и в частта, в която е потвърдено първоинстанционното определение, с което е отхвърлена подадената от тях молба по чл. 248 ГПК за присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ. В жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. В изложението за допускане до касационно обжалване се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Подлежат ли на присъждане разноски съразмерно с уважената и съответно с отхвърлената част от исковете при отхвърлен положителен установителен иск за собственост, че ищците са собственици на мазе и идеални части таван, и съответно уважен отрицателен установителен иск за собственост, че ответници не са собственици на същото мазе и идеални части таван?“; 2. „Може ли при условие, че с влязло в сила съдебно решение със СПН е установено, че ищците не са собственици на твърдени от тях 45.71% ид.ч. от таванско помещение и на средно мазе (наричано от тях още южно мазе), да бъде повод за завеждане на дело за отрицателен установителен иск спрямо ответниците, че и те не са собственици на 45.71% ид.ч. от таванско помещение и на средно мазе (наричано от ищците още южно мазе), твърдение, че ищците са собственици на 50% идеални части от таванско помещение (когато същите претендират да са собственици на по-малко: 45.71% ид.ч. от таванско помещение), както и че са съсобственици заедно с ответниците на три мазета, от които едно южно (но различно по площ и граници със средното мазе, посочено в документите на ищците), което е повече от претенциите на ищците, като същите писмено признават, че собствеността им относно мазето не е оспорвана от никого?“; 3. „Може ли при условие, че с влязло в сила съдебно решение със СПН е установено, че ищците не са собственици на твърдени от тях 45.71% ид.ч. от таванско помещение и на средно мазе (наричано от тях още южно мазе), да бъде повод за завеждане на дело за отрицателен установителен иск спрямо ответниците, че и те не са собственици на 45.71% ид.ч. от таванско помещение и на средно мазе (наричано от ищците още южно мазе), участие на ответниците като съделители-длъжници по изпълнително дело, което е образувано от друг ответник и който е определен от ЧСИ за взискател, по което изпълнително дело като прилежаща част на апартамент са изнесени на публична продан от ЧСИ, същото таванско помещение и южно мазе?“; 4. „Кое лице е взискател по изпълнително дело за делба, лицето, по чиято молба и въз основа на чиито изпълнителен лист е образувано изпълнителното дело или и другите съделители, независимо че те имат също изпълнителни листа и въз основа на тях са образували други изпълнителни дела за публична продан на същия имот пред друг ЧСИ?“; 5. „Коя редакция на Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения се прилага – тази при определяне на възнаграждението, или тази при приключване на съдебното дирене и прилагане на списъка с разноските?“,за които се счита, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 14 от 15.02.2021 г. по гр. д. № 5165 по описа за 2016 г. на ВКС, IV г. о. Жалбоподателите се позовават и на очевидна неправилност на обжалвания акт – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Постъпили са отговори на подадените частни касационни жалби от насрещните страни в производството, в които са изложени доводи за тяхната неоснователност. Върховният касационен съд на Република България, състав на Второ г. о., като обсъди данните по делото, намира следното: Жалбите са допустими като подадени в срок, срещу подлежащ на обжалване пред касационната инстанция акт. За да постанови обжалваното определение въззивният съд приел следното: С решение № 3496/07.03.2023 г. по гр. д. № 15877/2022 г. по описа на Софийски районен съд са отхвърлени предявените от ищците С. Б. К., М. З. Ш. и А. З. Ш. срещу ответниците Т. В. М., Д. Н. М., Х. П. М., М. В. М., Е. Р. Ц. и Ц. С. Т. главни установителни искове за собственост, като са уважени предявените от същите ищци срещу същите ответници евентуални искове. Въззивният съд приел, че в хипотезата на обективно съединяване на искове в условията на евентуалност, уговореното адвокатско възнаграждение е едно, в резултат на което при постигане на позитивно решение по един от тях, ответникът следвало да понесе отговорността за разноски съобразно общия изход на спора, независимо, че предявените главни искове са отхвърлени. Предвид това, било прието, че право на разноски имал единствено ищецът. С оглед на направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК и съобразявайки фактическата и правна сложност на делото, която била обусловена и от процесуалното поведение на ответниците, които не оспорвали предявените искове, но са дали повод за завеждането им, съдът приел, че дължимото адвокатско възнаграждение било в минимален размер. С оглед изложеното, ответниците били осъдени да заплатят в полза на ищците адвокатско възнаграждение в минимален размер от 1 395,97 лв., изчислен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване по подадената от С. Б. К., М. З. Ш., А. З. Ш. частна касационна жалба: Поставеният от жалбоподателите въпрос е твърде общо и теоретично формулиран, като не става ясно как е съотнесен към решаващите мотиви на въззивния съд. Дори да се приеме, че същият е от значение за изхода на спора, не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като в представеното изложение на основанията за допускане на касация не е посочена съдебна практика на ВКС, с която не се е съобразил съдът при решаването на поставения въпрос. Изложените от жалбоподателите доводи, че неправилно е била определена фактическата и правна сложност на спора представляват доводи за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, които следва да бъдат съобразени едва след допускането на касационно обжалване. Предвид това, не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по подадената от С. Б. К., М. З. Ш., А. З. Ш. частна касационна жалба. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване по подадената от Ц. С. Т. и Е. Р. Ц. частна касационна жалба: Първият поставен въпрос е свързан с изложени от жалбоподателя доводи, че с оглед изхода на спора – отхвърлянето на главния иск и уважаването на евентуалния, направените от двете страни разноски подлежат на компенсация. Въпросът е обуславящ, но не се установява противоречие със практиката на ВКС при разрешаването му. Съгласно същата (определение №1212/15.03.2024 г. по ч. гр. д. № 490/2024 г. на ВКС, І г. о.; определение № 681/15.11.2019 г. по т. д. № 657/2019 г. на ВКС, ІІ т. о.; определение № 70/05.02.2018 г. по ч. т. д. № 257/2018 г. на ВКС, І т. о.) правните последици от отхвърлянето или прекратяването на производството по главния иск, когато има предявен евентуален, са идентични, като отговорността за разноските се определя от изхода на делото по евентуалния иск, тъй като при евентуално съединени искове държавната такса е една, едно е и адвокатското възнаграждение. Предвид това, правилно и в съответствие със съдебната практика е даденото от въззивния съд разрешение, съгласно което независимо от отхвърлянето на главния иск, следва да бъдат присъдени разноски в полза на ищеца с оглед на уважаването на евентуалния такъв. Предвид изложеното, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос. Повдигнатите въпроси 2 и 3 не притежават характеристиката на правни по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, а представляват преформулиран довод за неправилност на мотивите на въззивния съд, че ответниците са дали повод за завеждане на делото, на които не може да бъде отговорено без обсъждане на събраните по делото доказателства. Съгласно дадените в цитираното тълкувателно решение указания, в производството по допускане на касационно обжалване ВКС не разполага с правомощия да ревизира правилността на изводите на въззивната инстанция, свързани с установяване на фактическата обстановка и обсъждане на доказателствата – така мотивите към т. 1 от горецитирания тълкувателен акт. Дори да се приеме, че е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, не е налице допълнителната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като сочената от жалбоподателите практика на ВКС не е относима към формулираната във въпросите хипотеза. Поставеният четвърти въпрос не е от значение за изхода на спора, тъй като въззивният съд не е взел отношение по него при формиране на своите решаващи изводи. Предвид това, поставения въпрос не може да обоснове допускането на касационно обжалване. Поставеният пети въпрос не е обуславящ, доколкото въззивният съд се е задоволил единствено с констатацията, че с оглед на изхода на спора по евентуалния иск, на ответниците не следва да бъдат присъдени сторените от тях разноски за адвокатско възнаграждение, без да обсъжда коя е приложимата редакция на разпоредбите на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Същият не е от значение за изхода на спора и в светлината на дадените с решение на СЕС по дело C-438/22 разяснения, съгласно които посочените в Наредба №.1/09.01.2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения и не обвързват съда. Предвид това, доколкото разпоредбите на Наредбата не са обвързващи за съда, по отношение на присъждания размер на адвокатското възнаграждение, поставеният въпрос, относно приложимата редакция на нейните разпоредби, не е от значение за изхода на спора и не може да обоснове допускането на касационно обжалване. Жалбоподателите се позовават и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да е налице соченото основание касаторът трябва да обоснове допълнително основание за допускане на касационен контрол, като отрази неправилната или неактуална съдебна практика, респективно насоките, в които според него тя следва да се развие, а при липсата на практика следва да посочи конкретни разпоредби, които счита за непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по прилагането им /арг. т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС/. В настоящия случай се излагат доводи, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото е да се определи дали се компенсират разноски при искове за собственост положителен и отрицателен установителен иск, когато положителният е отхвърлен, а отрицателният е уважен, както и към кой момент следва да се определи минимума на адвокатския хонорар при различни редакции на нормата – към момента на уговарянето му или към момента на представяне на списъка с разноските. По първия от поставените въпроси има трайна съдебна практика на ВКС, цитирана по-горе при отговора на първия въпрос, необходимостта от чието изменение не е обоснована от касатора и не се установява от съда. Вторият поставен въпрос не е обуславящ за изхода на спора, предвид изложеното по-горе, във връзка с дадения отговор на пети въпрос. Жалбоподателите се позовават и на очевидна неправилност на обжалвания акт – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност, предвидена в чл. 280, ал. 2 ГПК, е такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. За да е очевидна, неправилността на обжалвания акт трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при неговия прочит (на мотивите към него). В конкретния случай жалбоподателите не излагат аргументи за очевидна неправилност, различни от тези, сочени за основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, във връзка с приложението на 78 ал.3 ГПК, че ответниците имат право на разноски съразмерно с отхвърлената част от иска (половината). Тези доводи обаче не покриват горепосоченото съдържание на квалифицирани състави на неправилност на въззивно решение. С оглед това и предвид липсата на установени подобни нарушения след извършена служебна проверка, настоящият състав намира, че не е осъществено основанието за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. В обобщение, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на обжалваното определение и по двете частни касационни жалби. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,