Определение № 1380 от 28.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 524/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Карола Ерика Нитцчше срещу определение № 608 от 09.10.2023 г. по ч.т.д. 708/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 2264 от 05.07.2023 г. по т.д. 353/ 2023 г. по описа на СГС, TO, VI- 25 състав, с което е прекратено производството по делото на основание чл. 130 ГПК поради недопустимост на предявения от Карола Ерика Нитцчше срещу „Иса проджект“ ООД иск по чл. 71 ТЗ.

Частният жалбоподател поддържа, че въззивното определение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон и с оглед неговата необоснованост. Изтъква, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди всички доводи на жалбоподателя и да постанови съдебния си акт след обсъждане на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност. Оспорва като противен на закона изводът на съда, че независимо от приетото в дружествения договор предвид нормата на чл. 140 ТЗ вече не е съдружник в ответното дружество. По тези доводи моли обжалваното определение и потвърденото с него определение на СГС да бъдат отменени и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Претендира присъждане на разноски по частната жалба.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички обстоятелства по делото, събраните доказателства, които са от значение за предмета на спора, както и длъжен ли е да обсъди всички доводи в частната въззивна жалба?

2. Чл. 140, ал. 3 и ал. 4 ТЗ забраняват ли съдружниците в дружество с ограничена отговорност по своя воля да уговарят помежду си още по- строги правила, като се съгласят валидно в дружествения договор, че решенията на общото събрание за изключване на съдружници, взети на основание чл. 137, ал. 1, т. 2 ТЗ, пораждат действие във вътрешните отношения помежду им след вписването им в ТРРЮЛНЦ?

По първия въпрос моли касационно обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитирани в молбата решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. По втория въпрос поддържа, че липсва съдебна практика и моли касационно обжалване да бъде допуснато при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът по жалбата, „Иса проджект“ ООД, оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Сочи, че въззивният акт е правилен. Претендира присъждане на разноски в настоящото производство.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 248, ал. 3, изречение 2-ро ГПК съдебен акт в указания на страната преклузивен срок.

За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел, че за преценка допустимостта на предявения иск по чл. 71 ТЗ основен е въпросът дали ищецът има качеството на съдружник или не към датата на предявяване на иска, отговорът на който въпрос е счел, че е в зависимост от това откога произвежда действие взетото решение за изключването му на проведеното на 21.06.2022 г. общо събрание на съдружниците на „Иса Проджект“ ООД - дали от момента на вземане на решението или от датата на вписване на решението в Търговския регистър. Обосновал е извода си с позоваване на разпоредбата на чл. 71 ТЗ, съгласно която всеки член на дружеството може с иск пред окръжния съд по седалището на дружеството да защити правото на членство и отделните членствени права, когато бъдат нарушени от органи на дружеството.

Счел е, че в отношенията между съдружниците, взетото решение на проведеното на 21.06.2022 г. общо събрание на съдружниците за изключване на ищеца е породило своето действие незабавно, в която насока се е позовал на практиката на ВКС по постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 690 от 03. 12.2008 г., по т.д. № 349/2008 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО; решение № 135 от 09.11.2009 г., по т. д. № 184/ 2009 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, решение № 39 от 15.04.2011 г. по т.д. № 526/2001 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО; решение № 90 от11.09.2009г. по т.д. № 439/2008 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, и решение № 100 от 04.06.2010 г., по т.д. № 799/2009 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, съобразно която взетите решения от ОС на съдружниците в ООД имат незабавно действие във вътрешните отношения между дружеството и съдружниците, независимо от вписването им, конститутивният ефект на което, вкл. в хипотезата на чл. 140, ал. 4 ТЗ, е по отношение на трети лица. Изтъкнал е, че практиката на ВКС е доразвита в т. 2 от мотивите на ТР № 1/2020 г. по тълкувателно дело № 1/2020 г. на Общото събрание на Търговска колегия на ВКС, с които е прието, че предпоставка за допустимостта на иска по чл. 74, ал. 1 ТЗ е ищецът да притежава качеството на съдружник в ООД към датата на заседанието на общото събрание. Допълнил е, че с приемане от общото събрание на решение за изключване на съдружник, последният се лишава от членство в дружеството и произтичащите от това права по чл. 123 ТЗ.

По тези доводи е обобщил, че към датата на предявяване на иска -20.02.2023 г., ищецът не е имал качеството на съдружник в дружеството ответник поради изключването му с решение на общото събрание на съдружниците, проведено на 21.06.2022 г., и съответно не е процесуално легитимиран да предяви иска по чл. 71 ТЗ. Счел е, че не може да се приеме, че спорът по висящото дело /т.д. № 1314/2022 г. по описа на СГС, ТО, VI-20 състав/ по предявения от ищеца иск по чл. 74 ТЗ е преюдициален по отношение на спора по предявения иск по чл. 71 ТЗ, с мотиви, че дори и по посоченото дело да бъде постановено позитивно за ищеца решение и да бъде отменено решението на общото събрание за изключването му като съдружник, то това решение ще има действие след влизането му в сила и няма да придаде обратното качество „съдружник“ в периода от 21.06.22 г. до влизането му в сила. По тези мотиви е приел, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Формулираният от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК процесуален въпрос е обуславящ за изводите на въззивния съд, доколкото касае правомощията му при произнасяне по сезиралата го частна жалба, но по отношение на същия не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Цитираната от касатора практика на ВКС по постановени по реда на чл. 290 ГПК решения е по приложението на чл. 269 ГПК в хипотеза на подадена въззивна жалба срещу първоинстанционно съдебно решение.

Правомощията на въззивния съд по подадена частна жалба, с каквато е сезиран АС - Пловдив, са очертани в ТР № 6 от 15.01.2019 г. по т.д. 6/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС, като изрично е подчертано, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. С тълкувателния акт е прието, че инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. Счетено е, че и подадената бланкетна частна жалба не само е редовна, но чрез нея страната може ефективно да защити правото си, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност.

Въззивният съд не се е отклонил от горецитираната практика на ВКС. Произнесъл се е по сезиралата го частна жалба, като е проверил всички правно релевантни факти, сам е преценил допустимостта на предявения иск по чл. 71 ТЗ, включително подробно е обосновал извода си защо последният е недопустим.

Вторият поставен от частния касатор въпрос не покрива общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил решаващата воля на съда по обжалваното определение и да е от значение за неговата правилност. Въпросът не е обсъждан от въззивния съд и не съответства на фактическите констатации на съда, който не е приемал, че с дружествения договор е постигнато съгласие, че решението за изключване на съдружник ще прояви действие след вписването му в ТР, респективно не е преценявал валидността на такава неприета за съществуваща от него клауза. Напротив изрично е посочил, че решението за изключване на ищеца като съдружник в ответното дружество има незабавно действие в отношенията между съдружника и дружеството, от датата на вземането му - 21.06.2022 г., и на това основание е счел за недопустим предявеният от изключения съдружник иск по чл. 71 ТЗ на 20.02.2023 г.

По тези съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по жалбата. Доказва разноски за сумата 1 500 лв. – заплатено възнаграждение за представляването му от адвокат, която ще бъде присъдена с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение