Определение № 1436 от 05.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 244/2023 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 1210/10.10.2022 г. по гр. д. № 831/2022 г. Софийският апелативен съд е потвърдил решение № 260096/10.01.2022 г. по гр. д. № 9214/2017 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен предявеният от В. Е. Т. срещу С. Т. Я. положителен установителен иск за собственост по силата на саморъчно завещание от 06.11.2016 г. на самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ....., находящ се в [населено място], [улица], съставляващ магазин № 2, в сграда № 1, с площ от 40.12 кв. м., с прилежащи части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото.

Касационна жалба срещу въззивното решение в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК е подала ищцата, която се позовава на основанието за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответницата по касация - ответница по делото, е получен писмен отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касацинно обжалване.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че завещателят С. Т. В., починал на 09.04.2017 г., е съставил саморъчно завещание от 06.11.2016 г. в полза на ищцата, на която завещал процесния магазин, предмет на договор за наем между завещателя и „Тедек 16“ ЕООД, представлявано и управлявано от ищцата. На по-късна дата същия месец - 25.11.2016 г., В. е съставил друго завещание в полза на сестра си - ответницата по делото, на която завещал цялото си имущество. Завещанието е съставено на бял лист, а датата и подписът са изпълнени на един ред, който е полегат и с наклон, поставящ първите цифри на датата по-ниско от подписа. С друго завещание от 27.12.2016 г. В. е направил същото универсално завещателно разпореждане отново в полза на ответницата. Със заключение на графическа експертиза е установено, че ръкописният текст и подписът в двете универсални завещания са изпълнени от В..

Св. Н. Ч. е установил, че непрекъснато поддържали връзка със завещателя, когото познавал от дете, като в последните дни състоянието му било доста тежко, с деменция, не можел да се обслужва, забравял. Свидетелят ходел да му помага и няколко пъти заварвал при него ищцата, която му помагала да намери забравени вещи. Завещателят бил направил нарушение на магистралата, движейки се в насрещната лента, като за случая получил помощ от ищцата и съпруга й /по делото има и писмени данни, че завещателят е бил санкциониран от органите на МВР на 22.11.2016 г., когато в 01.20 ч. се движел в насрещното движение на автомагистрала „Тракия“/. В разговори със свидетеля отговарял смислено, бил разсеян, но общо взето се държал нормално. Освен забравянето, имал внушение, че му изпращат бандити, които да го преследват и тормозят, и си внушил, че това прави сестра му от Виена. Имал негативно отношение към нейните деца - племенниците си, и не искал да живее при тях във Виена, както му предлагал свидетелят.

От заключението на геронтологично-гериатрична и психиатрична експертиза е установено, че завещателят е бил диагностициран с тежък дементен синдром през м. февруари 2017 г., в който смисъл има и данни от личен лекар и епикриза. Постепенният ход на заболяването предполага наличието на напредващ упадък на познавателните функции през 2016 г., но липсват обективни и категорични данни за тежестта на болестните нарушения към датите на завещанията. До април 2016 г. е бил умствено съхранен, но след този момент състоянието му се влошило, постепенно губел ориентация, забравял много, обърквал се, трудно възприемал неща, които му се обясняват, занемарил хигиената на дома си и личната си хигиена, а към декември 2016 г. се влошил още повече. Имал е болестни смущения, които представляват разстройство на съзнанието в широк смисъл, което го лишава от психичната годност да решава свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи. По смисъла на закона е бил лишен от реална възможност да извършва при ясно съзнание и воля определени действия. В о.з. е пояснено, че изводите за състоянието на починалия са с много голяма вероятност, но вещото лице не може да каже по категоричен начин; касае се за много бавен процес, който се развива постепенно в конкретния случай.

Според повторната психиатрична експертиза завещателят вероятно не е бил лишен от базисните психични годности да разбира свойството и значението на извършваните от него действия при съставяне на завещанията на 25.11.2016 г. и 27.12.2016 г., но напредващите когнитивни нарушения са го затруднявали при взимане на решения при предвиждането на далечните последици от действията си, обуславяли са в някаква степен повишена внушаемост и податливост на манипулации от околните.

Въззивният съд е приел, че завещанието от 06.11.2016 г. е валидно -изготвено и подписано от сочения за завещател, не съдържа поправки и зачерквания, изписано е четливо и ясно, отговаря на изискванията за форма, установени в чл. 25, ал. 1 ЗНсл - съдържа означение на датата, когато е съставено, и е подписано, като подписът се намира след завещателните разпореждания, т. е. след изразената воля на завещаващия. Съдът е приел, че универсалните завещания, с които завещателят е завещал на сестра си - ответницата по делото, цялото си имущество, отменят съгласно чл. 39 ЗНсл предходния завет, касаещ вещ, която към момента на откриване на наследството се е намирала в имуществото на завещателя. Доколкото универсалното завещание се отнася за целия патримониум на завещателя, то неговата последна воля е била цялото му имущество да остане след смъртта му в собственост на сестра му. Доводът, че датата в завещанието от 25.11.2016 г. е положена като изписване под подписа, не е споделен по съображения, че, видно от разположението на текста на завещанието, последният ред съдържа и дата, и подпис, които са изписани под наклон, поради липса на редове на листа. Дори да се приеме, че датата е поставена след подписа и това завещателно разпореждане не е породило валидно действие, то с такова се ползва универсалното завещание, изготвено след това - на 27.12.2016 г., в което датата се намира преди подписа.

Твърдението на ищцата, че завещателят е бил неспособен да завещава с оглед наличие на заболяване, ограничаващо дееспособността му, въззивният съд е приел за неустановено по реда на пълното и главно доказване, за което кредитирал повторната експертиза, че завещателят вероятно не е бил лишен от базисните психични годности да разбира свойството и значението на извършваните от него действия при съставяне на завещанията на 25.11.2016 г. и 27.12.2016 г. Вярно е, че при него е установен прогресиращ дементен синдром, но няма данни той да е ограничил до такава степен дееспособността му и да го е направил негоден да разбира свойството и значението на извършваните от него действия. Наличните затруднения при взимане на решения, при предвиждането на последствията им, възможността за внушаемост, забравянето, не са достатъчни за да обосноват извод (в противовес с общия извод на експерта), че лицето е било недееспособно да изрази правно значима воля. Съдът е отчел, че от значение е конкретното състояние на лицето към момента на извършване на завещателните действия, а от страна на ищцата, чиято е тежестта на доказване на твърдението й, че завещателят е бил недееспособен към 25.11.2016 г. и 27.12.2016 г., не са ангажирани убедителни доказателства. Повторното заключение е кредитирано и с оглед наличните данни, че два месеца след завещанията - на 27.02.2017 г., В. е подписал пълномощно, заверено нотариално, с което е упълномощил четири лица, сред които ответницата, да го представляват. Този акт е оценен като индиция, че след оспорените завещателни разпореждания той е бил в състояние пред нотариус да удостовери своята дееспособност, което подкрепя извода, че към предходен момент дееспособността му не е била ограничена от заболявания или физиологични изменения. Съдът е отчел и изявлението на вещото лице по първоначалната експертиза в съдебно заседание, че не може да бъде категоричен за състоянието на завещателя към датата на съставяне на актовете.

Въззивният съд е посочил, че ако така формираните изводи не се възприемат, а се кредитира първоначалната експертиза, сочеща, че е налице по-голяма вероятност лицето да не е разбирало свойството и значението на извършените от него актове от 25.11.2016 г. и 27.12.2016 г., то крайните изводи няма да се променят. Вещото лице е посочило като свой основен аргумент, че е констатиран тежък дементен синдром, който е развиван бавно във времето и след април 2016 г. състоянието на завещателя се е влошило, а след това е прогресирало. Ако се възприемат тези доводи, то ще се установи тезата на ищцата, че двете завещателни разпореждания са изготвени от недееспособно лице, но този извод ще се отнесе и към завещателното разпореждане от 06.11.2016 г., от което ищцата черпи своите права. Оспорване в този смисъл е било въведно от ответницата по иска с молба преди провеждане на първото по делото заседание. Ето защо като краен извод въззивният съд е приел, че В. не е извел от патримониума си спорния магазин чрез завет в полза на ищцата, поради което тя не може да претендира и право на собственост върху същия. Имотът е останал в наследствената маса, спрямо която ищцата няма права. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба съдът е посочил, че напълно ирелевантно е поведението на роднините в Австрия спрямо завещателя. Според свидетелските показания В. е обективирал негативно отношение към сестра си, но този факт сам по себе си не може да игнорира завещателното разпореждане.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила въпросите:

1. Неправилното възприемане и разчитане на събраните по делото доказателства, на които се позовава атакуваното решение, и в противоречие и несъобразяване със задължителната съдебна практика, не е ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 116/12.11.1993 г. по гр. д. № 755/1992 г. на ВС, I-во г. о., и решение № 343/01.11.2011 г. по гр. д. № 1147/2010 г. на ВКС, I-во г. о.

2. Не е ли редно приетите по делото доказателства да се разглеждат в тяхната цялост и смисъл и ако това не е направено в обжалваното решение, не води ли до неточно прилагане на законовите разпоредби и неспазване на императивните разпоредби - според жалбоподателката е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въпросът е от значение за точното прилагане на закона.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

По първия поставен въпрос:

В решение № 116/12.02.1993 г. по гр. д. № 755/1992 г. на ВС, I-во г. о., е посочено, че саморъчното завещание трябва да бъде изцяло написано саморъчно от завещателя, да съдържа означение на датата, на която е написано, и да е подписано от него. Датата следва да съдържа деня, месеца и годината, когато е съставено и /да е/ преди подписа; подписът следва да бъде поставен след завещателните разпоредби. Ако липсва един от съществените елементи на този вид завещания, завещанието е нищожно. Тъй като в хипотезата, обсъдена в този съдебен акт, е липсвала дата, с решението е прието, че на основание чл. 42, б. "б" ЗНсл завещанието е нищожно и не може да произведе присъщите правни последици.

В решение № 343/01.11.2011 г. по гр. д. № 1147/2010 г. на ВКС, I-во г. о., е посочено, че датата е един от съществените реквизити на саморъчното завещание и е налице, ако завещателят е посочил деня, месеца и годината на съставянето на завещанието. Няма значение дали датата е поставена в началото или в края на документа, дали е изписана цифрово или се извлича от текста на документа, задължително е обаче да е преди подписа. Прието е, че в случая датата е положена на реда, следващ този, на който е положен подписът, като обстоятелството, че незначителна част от него засяга реда с датата, е ирелевантно; полагането на датата на изготвяне след подписа на завещателя е равносилно на липса на дата, при което е заключено, че завещанието е нищожно и не е породило своето действие.

Правните разрешения, дадени в решение по конкретно дело на ВКС, не могат да се пренасят механично към други случаи, при които обстоятелствата са различни и налагат друго правно решение. Преценката е конкретна въз основа на фактите по всяко дело, а по настоящото дело е установено, че саморъчните завещания съдържат означение на датите, когато са съставени, за разлика от хипотезата, разгледана в решение № 116/12.02.1993 г. по гр. д. № 755/1992 г. на ВС, I-во г. о., при която е липсвала дата. Различен е и случаеят по решение № 343/01.11.2011 г. по гр. д. № 1147/2010 г. на ВКС, I-во г. о., при който датата е положена на реда, следващ този, на който е положен подписът, като незначителна част от него е засягала реда с датата. В случая датата и подписът в завещанието от 25.11.2016 г. са на един ред, като първите цифри на датата са разположени по-ниско от подписа. Това разположение обаче не поставя подписа преди датата, тъй като посоченият начин на изписването им е резултат от факта, че завещанието е съставено на бял лист, поради което този ред, както впрочем и останалите редове, са изпълнени с наклон в дясно и нагоре. Ето защо не може да се приеме, че обжалваното решение противоречи на съдебната практика като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По втория поставен въпрос:

Разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на която жалбоподателката се позовава, визира евентуално преодоляване на неправилна съдебна практика или липса на такава при разрешаване на конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, чрез тълкуване, с което да се преодолее непълнота, неяснота или противоречивост на правна норма. За да се допусне касационно обжалване на това основание, не е достатъчно касаторът да възпроизведе законовия текст, а следва и да обоснове с какво разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая това не е сторено.

Освен това - трайната и последователна съдебна практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, до каквото всъщност се свежда вторият въпрос, приема, че при изграждане на своите фактически и правни изводи съдът е длъжен да обсъди в тяхната съвкупност всички релевантни доказателства, твърдения, доводи и възражения на страните, като посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани, и да формира вътрешното си убеждение съобразно с правилата на формалната логика, опита и научното знание; мотивите към съдебното решение трябва да съдържат отговори на всички спорни въпроси по делото, както и правните изводи по отношение на спорното право, произтичащи от установената по делото фактическа обстановка; изпълнението на посочените задължения на съда е гаранция за правилността на постановеното решение и за правото на защита на страните в процеса.

Обжалваното въззивно решение не противоречи, а съответства на съдебната практика.

За да приеме, че искът е неоснователен, въззивният съд е обсъдил задълбочено в тяхното единство и логична последователност, както и с оглед поддържаните от страните доводи и възражения, всички събрани по делото доказателства: свидетелски показания, писмени доказателства и заключения на вещи лица. Спазени са правилата на процесуалния закон и установената съдебна практика за начина на извършване на тяхната преценка, включително и при оценката съгласно изискванията на чл. 202 ГПК на заключенията на вещите лица относно способността на завещателя да действува разумно, като въз основа на имащите значение за спора факти съдът е достигнал до правния извод, че саморъчните завещания, с които завещателят се е разпоредил с имуществото си за след смъртта си в полза на ответницата по иска, не са нищожни поради противоречие с нормите на чл. 42, б. „б“ вр. чл. 25, ал. 1 ЗНсл, нито са унищожаеми поради противоречие с нормата на чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗНсл, произнасяйки се по този начин по приложимите към спора по делото императивни материалноправни норми. А наличието на съдебна практика по поставения въпрос, с която въззивният съд се е съобразил, налага извода, че касационното обжалване не може да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

С оглед изхода на спора и предвид направеното искане, на ответницата по касация следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 5 000 лева по договор за правна защита и съдействие серия А, № 0204347 /№ 57/ от 09.01.2023 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.