Определение № 3343 от 25.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1078/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на З. К. С., чрез адв. В. П., срещу определение № 790 от 01.10.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 747/2024 г. по описа на Окръжен съд – Хасково. С обжалваното определение е потвърдено определение № 788 от 22.07.2024 г., постановено по гр.д. № 49/2024 г. по описа на Районен съд - Димитровград, с което е прекратено производството по делото в частта по предявения от З. К. С. против В. Б. Ч. и С. Г. Г. -Ч. иск за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 7900 лв., представляващи обезщетение за ползване на собствената му 1/2 ид. част от апартамент, находящ се в [населено място], [улица]-*, за периода 02.12.2010 г. – 30.06.2016 г. Касаторът обжалва определението като неправилно с твърдения за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че неправилно съдът е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, вместо чл. 45, вр. чл. 59 ЗЗД, както е посочено в исковата молба. Твърди, че съдът не е съобразил, че касаторът е бил лишен от правото да ползва общата вещ, като не е бил допускан до имота, поради което е увреден от противозаконното поведение на другите съсобственици, които ползвайки имота, са се облагодетелствали незаконосъобразно от плодовете на общата вещ, в това число и от собствената на касатора идеална част. Като основания за допускане на касационно обжалване на атакувания въззивен съдебен акт се сочат чл. 280, ал. 2, предл. 3 и чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по следния правен въпрос: След като е невъзможно да се търсят по исков ред ползи по реда на чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността от другите съсобственици на общ съсобствен имот, ползвали незаконно имота, доказано с влязло в сила съдебно решение, допустимо ли е да се потърси от увредения съсобственик обезщетение за вреди по чл. 45 и чл. 59 ЗЗД от останалите съсобственици? Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване, приема следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, от страна по делото /ищец/ с правен интерес от обжалването, срещу преграждащ по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК въззивен съдебен акт. В обжалваното определение въззивният съд е приел, че производството по делото е образувано по искове на З. К. С. против В. Б. Ч. и С. Г. Г.-Ч. за присъждане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди. В исковата молба и уточнителните молби към нея С. е заявил, че с ответниците са съсобственици на апартамент в [населено място], [улица] ет. * вх. * ап. № *. Ищецът бил отстранен от имота и лишен от възможността да го ползва, като бил поставен пред необходимост да отстоява правото си на собственост по съдебен ред. Ищецът се защитил успешно в производството по гр.д. №19487/2019 г. на РС-Пловдив и по в.гр.д. № 3025/2021 г. на ОС – Пловдив, но докато траел съдебният процес, бил лишен от ползването на имота. Препятствайки ползването на имота в периода от 07.04.2008 г. до предявяване на настоящия иск на 29.02.2022 г., ответниците му причинили вреди, в това число имуществени такива в размер на месечните наеми за собствената му 1/2 идеална част от имота – 166 месеца по 100 лв. Поискано е ответниците да бъдат осъдени да заплатят на ищеца сумите, посочени в исковата молба, респ. уточнителните молби, в това число и 16 600 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени му от ответниците в резултат на лишаване от ползването на неговата част от недвижимия имот. Съдът е посочил, че с решение № 261519/20.05.2021 г. по гр.д. № 19487/2019 г. на РС - Пловдив, влязло в сила на 08.04.2022 г., е разрешен съдебен спор между същите страни, като е отхвърлен предявеният от З. С. иск по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение в размер на 8400 лева за това, че в периода от 02.12.2010 г. до 30.06.2016 г. ответниците Ч. са го лишили от ползването на неговата 1/2 ид. част от същия апартамент. При така приетото за установено въззивният съд е съпоставил наведените в исковата молба фактически твърдения и направени искания с тези, по които е формирана сила на пресъдено нещо с влялото в сила решение по гр.д. № 19487/2019 г. на РС - Пловдив, и е счел, че е сезиран с иск между същите страни за същото спорно право – обезщетение за лишаване от ползването на притежаваните от ищеца идеални части от съсобствения имот, макар да касае за различен период от време и да е посочена различна цена на иска. Приел е, че предявената понастоящем претенция също намира правното си основание в разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС, тъй като към съда е отправено искане ищецът да бъде обезщетен от другите съсобственици за това, че са го лишили от ползването на общата им вещ, поради което и няма основание спорът да бъде разгледан на плоскостта на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД или непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД, както претендирал ищецът. Въззивният съд е приел, че с решението по гр.д. № 19487/2019 г. на РС – Пловдив е разрешен със сила на пресъдено нещо спор, частично идентичен с този, въведен с настоящата искова молба - за присъждане на обезщетение за лишаване от ползването за част от исковия период, а именно – за периода от 02.12.2010 г. до 30.06.2016 г. и за сумата 7900 лева, поради което предявеният иск е недопустим в тази му част и производството по делото следва да бъде частично прекратено. При тези мотиви на съда не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Според разясненията, дадени в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.гр.д.№ 1 от 2009 г. на ОСТГК на ВКС, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато липсва правна уредба по разглеждания правен спор, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато приложимата към спора материалноправна или процесуалноправна норма е неясна и по нея няма задължителна практика на ВКС, поради което се налага нейното тълкуване, или когато поради настъпили промени в законодателството или в обществените условия съществуващата практика на ВКС по приложимата правна норма се нуждае от коригиране. В конкретния случай по поставения от касатора правен въпрос има практика на ВКС, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяна на тази практика. В решение № 516/11.01.2011 г. по гр.д. № 1385/2009 г. на ВКС, II г.о. е прието, че разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС съставлява право и имуществен коректив за онзи от съсобствениците на една обща вещ, който е лишен от възможността да я ползва според нейното предназначение и според онзи обем права, които същият притежава в съсобствеността. Източник на вземането е едно фактическо положение - реалното ползването на общата вещ, което обуславя разместване на имуществени блага между правните сфери на съпритежателите на една обща вещ, по отношение на която всеки е титуляр на правото на собственост в определен обем, а ползването е в обем по-голям от притежаваните части на вещното право. Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС се явява частен случай на общата забраната /чл. 59 ЗЗД/ едно лице да се облагодетелства за сметка на друго лице, като препятства, макар и по силата на едно правомерно от гледна точка на закона поведение, възможността да се упражнява едно субективно материално право- правото на съсобственика да ползва своята част от имота. Тоест във всички случаи, когато се установи, че спорът за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване се развива между съсобственици, правната квалификация е по чл. 31, ал. 2 ЗС. Отделно от това, следва да се посочи, че непротиворечива е практика на ВКС, с която се приема, че съдът е този, който дава правна квалификация на предявения иск. Съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация на спорното право. Правното основание на иска се определя въз основа на посочените в исковата молба твърдения относно претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Въз основа на въведените от ищеца твърдения съдът определя правната норма, регулираща спорното правоотношение. В този смисъл е и практиката на ВКС - решение № 347/24.11.2015 г. по гр. д. № 1530/2015 г. на IV г. о., решение № 5/ 18.01.2012 г. по гр. д. № 658/2011 г. на III г. о., решение № 398/25.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на IV г. о., решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на IV г. о., решение № 124/24.03.2011 г. по гр. д. № 882/2010 г. на IV г. о. В съответствие с посочената съдебна практика, въззивният съд е изходил именно от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, както и от заявеното в петитума на исковата молба искане за защита, и е приел, че правната квалификация на предявения от ищеца иск за заплащане на обезщетение е чл. 31, ал. 2 ЗС. Затова не следва да се допуска касационно обжалване по повдигнатия от касатора въпрос и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице и предпоставката на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. За да е налице очевидна неправилност на съдебен акт, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на този акт да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на акта, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая, обжалваното определение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови определението си, съдът е приложил относимите към спора разпоредби на ЗС в приложимите към спора редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Предвид изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение