Определение № 506 от 17.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 2158/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от пълномощника на Национална агенция по приходите чрез ТД-гр.Пловдив срещу определение № 318/24.09.2020г. по ч.т.д. №475/2020 на Пловдивски апелативен съд, 1-ви търг. състав, с което е потвърдено определение № 62 от 23.01.2020 г. г. по т.д. №218/2018 г. на ПзОС, с което по реда на чл.248 ГПК е оставена без уважение молбата на НАП за изменение на постановеното решение на ОС-Пазарджик в частта за разноските, като към присъдените в полза на НАП разноски се присъдят и тези, направени пред ЧСИ при налагането от страна на последния на запори върху превозни средства по допуснато от съда обезпечение на иска. . Излагат се оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното определение на въззивния съд. Като основания за допускане до касация се сочат визираните в чл.280 ал.1, т.3 ГПК. Ответникът по частната касационна жалба не изпраща отговор на същата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е в законовия срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, съставът на въззивния съд е приел, че сумата от 2156,70 лева, която молителят НАП е претендирал за присъждане като съдебни разноски представлява сбор от следните компоненти: такса за образуване на изпълнително дело по допуснато обезпечение на иск, възнаграждение за оценка на вещите лица и такса за извършване на самия опис. Според съда, всичките тези разходи касаят изцяло изпълнителното производство за налагането на допуснатото от съда обезпечение и не съставляват разноски по обезпечителното производство, каквито са само тези във връзка с допускане на обезпечение на иска от страна на съда. Само присъждането на последните се дължи на страната като съдебни разноски на основание чл.78 ГПК. Като обуславящи изхода на спора, с оглед преценка за допускане до касация по чл.280 от ГПК на частната касационна жалба се сочат три въпроса, които обобщено се свеждат до това, следва ли да се присъждат като разноски в съдебното производство и разходи, направени в изпълнителното производство за налагането на допуснатото от съда обезпечение от СИ, ако не-то как следва да се събират тези разходи в изпълнителното производство. Съгласно ТР №1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението, респ. определението на съда. В случая, по така формулирания обобщен въпрос, е формирана практика на ВКС–Опр.№ 336 по ч. т. д. №874 по описа за 2016 г., в която се приема, че разноски, понесени в обезпечително производство, са тези по обезпечаване на бъдещи искове или в хода на висящо исково производство, докато в останалата част / по налагане на допуснатите обезпечителни мерки/ това са разноски по изпълнителното дело, които следва да се съберат чрез съдебния изпълнител. В това определение се сочи в същата насока и друга практика на ВКС по въпроса. Ето защо, не е налице соченото основание за допускане до касация-чл.280 ал.1,т.3 ГПК, доколкото това основание не е налице при наличието на съдебна практика по съответния въпрос- в този смисъл са мотивите към т.4 на ТР№1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение счита, че липсват основания за допускане до касационно обжалване, поради което