Определение № 617 от 11.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 639/2012 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 15868/13.VІ.2012 г. на едноличния търговец Т. Н. Д. от [населено място], действащ с фирма под наименованието „Л.-Т. Н.”, подадена чрез процесуалния му представител по пълномощие от АК-П., против въззивното решение № 798 на Пловдивския ОС, ГК, от 16.V.2012 г., постановено по гр. дело № 877/2012 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 166/16.І.2012 г. на РС-Пловдив, ГК, Х-и с-в, по гр. д. № 22173/2010 г.: за призаванвето за установено по отношение на настоящия касатор по иска на пловдивското [фирма] с прано основание по чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 410 ГПК, че дружеството има вземане срещу него в размер на сумата от 12 096 лв. /с вкл. ДДС/, представляваща сбор от дължимите му неплатени 14 наемни месечни вноски за съоръжения и оборудване за периода от 5.VІІІ.2009 г. и до 1.VІІІ.2010 г., ведно с мораторна лихва върху горепосочената главница в размер общо на 655.14 лв. съответно за периода от 6.VІІ.2009 г. и до 2.ІХ.2010 г., както и направените разноски за заповедното пр-во по ч. гр. д. № 13048/2010 г. по описа на РС-Пловдив в размер на 255.03 лв. и съответно за въззивната инстанция – 1 600 лв. Оплакванията на ЕТ касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение при допуснати от състава на Пловдивския ОС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това Д. претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който положителният установителен иск на пловдивското [фирма] с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК да бъде отхвърлен – като неоснователен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано като Раздел І от текста на жалбата, подателят й обосновава приложно поле на касационния контрол с наличието на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно решение Пловдивският ОС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните два процесуалноправни въпроса: 1/ За допустимостта с гласни доказателствени средства /вкл. изслушано по делото заключение на експертиза/ да се оборва съдържанието на приемо-предавателен протокол, подписан между страните по спора в качеството им на съконтрахенти по наемно правоотношение? 2/ За доказателствената сила на такъв приемо-предавателен протокол? Докато противоречиво решаван от съдилищата бил процесуалноправният въпрос: „За допустимостта да се събират гласни доказателства в хипотезата по чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК, когато няма изрично противопостаяне на която и да е от страните по спора и ако всяка от тях цели по този начин да обори съдържаниеито на частен документ?” Същевременно от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, бил процесуалноправният въпрос: „Дали следва да се счита, че е налице съгласие между страните по спора за събиране на гласни доказателства за оборване съдържанието на двустранно подписан частен документ, щом и двете страни в процеса поддържат такова искане?” Ответното по касация [фирма]-гр. П. писмено е възразило по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК чрез процесуалния си представител си представител по пълномощие от АК-П. както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на развитите в жалбата оплаквания за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски за настоящето касационно производство в размер на сумата от 1 000 лв. /хиляда лева/ - изплатен адвокатски хонорар, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Повдивския ОС, касационната жалба на ЕТ Т. Н. Д. от същия град ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните: Съгласно т. 1 in fine от задължителните за съдилищата в републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВК/С по тълк. дело № 1/09 г., Върховният касационен съд не допуска касационсно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или за недопустимостта на обжалваното въззивно решение. Ако съществува вероятност последното да е процесуално недопустимо /респ. - нищожно/, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за допустимостта /расп. – за валидността/ му, ще се извърши с решението по същество на подадена касационна жалба. Според разпоредбата на чл. 416 ГПК три са хипотезите, които законодателят свързва с влизане в сила на издадена заповед за изпълнение: 1/ Неподзаване на възражение срещу нея в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК; 2/ Оттегляне на своевременно подаденото възражение; 3/ Влизане в сила на съдебното решение за установяване съществуването на вземането. В процесния случай атакуваното въззивно решение по иск с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК имплицитно предпоставя, че от страна на длъжника настоящ касатор своевременно е било подадено възражение срещу издадената в пр-во по чл. 410 ГПК заповед за изпълнение на парично задължение в общ размер на 12 751.14 лв. в полза на ответното по касация [фирма]-гр. П. /заявител/. При данните по делото, че тази заповед по чл. 410 ГПК от 7.ІХ.2010 г. е била надлежно връчена на ЕТ Т. Н. Д. на датата 8.ХІ.2010 г., а възражението му срещу нея е постъпило в канцеларията на първостепенния съд на 18.ХІ.2010 г., двуседмичният преклузивен срок по чл. 414, ал. 2 ГПК ще следва да се счита спазен. Същевременно за подаването на възражение заявителят [фирма] е бил редовно уведомен на датата 25.ХІ.2010 г. и следователно едномесечният срок по чл. 415, ал. 1 ГПК за предявяване на установитилен иск за съществуването на това негово вземане е изтичал на 25.ХІІ.2010 г. /арг. чл. 60, ал. 3 ГПК/. Десет дни преди края на този преклузивен срок обаче, със заявление от 15.ХІІ.2010 г. настоящият касатор изрично е оттеглил възражението си срещу въпросната заповед за изпълнение, поддържайки, че, „на това основание”, следвало да бъде издаден изпълнитеилен лист за задълженията му към кредитора [фирма], „цитирани в описаната Заповед”. Първообразният изпълнителен лист от 17.ХІІ.2010 г. се намира в кориците на ч. гр. д. № 13048/2010 г. по описа на РС-Пловдив, ГК, ХІV-и състав. Няма данни по делото обаче фактът на оттегляне на възражението, настъпил преди подаване на положителния установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, по който е било постановено обжалваното въззивно решение, да е бил надлежно съобразен от низовите съдилища в постановените от тях решения по спора. Ето защо, предвид очерталатата се вероятност последните да се окажат процесуално недопустими съдебни актове, обжалваното въззивно решение на Пловдивския ОС ще следва да бъде допуснато до касационен контрол. Във връзка с гореизложеното следва да се отбележи, че служебно известно на настоящия състав от ТК на ВКС е обстоятелството, че на производство пред ОСГТК на ВКС към момента е висящо тълкувателно дело № 4/2013 г. и поставеният по т. 10 от същото правен въпрос за разрешаване гласи: „Налице ли са процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск по чл. 422 ГПК в случаите, когато: а/ възражението по чл. 414 ГПК не е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК или не съдържа оспорване на вземането; б/ настъпило е универсално или частно правоприемство на страната на заявителя или на длъжника след издаването на заповедта за изпълнение, и кои са легитимираните страни в производството по установителния иск; в/ искът е предявен за установяване съществуването на вземане за разноските, направени в заповедното производство.” Следователно налице е предпоставката по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на настоящето касационно производство, щом като в същия съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за превилното решаване на спора. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение