Определение № 3667 от 03.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1757/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК Образувано е по частна касационна жалба от А. Д. М. (с юридическа правоспособност), срещу определение № 24698/04.12.2025 г. по ч. гр. д. № 13135/2025 г. на Софийски градски съд. В жалбата са изложени твърдения за неправилност на въззивното определение, като постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалния закон, в противоречие с установената практика на ВКС и с европейските стандарти за ефективна съдебна защита. Отправено е искане за неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Препис от жалбата не се връчва на насрещната страна. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В същото е направено искане за допускане на обжалването по следните правни въпроси: 1/ Допустимо ли е съдът да върне искова молба като недопустима, когато от изложените в нея факти се извежда реален правен спор между родители относно упражняването на родителски права по въпрос от съществено значение за живота и здравето на малолетно дете, вместо да прегледа спора по същество; 2/ Представлява ли липса на правен интерес твърдението за риск от необратима медицинска интервенция спрямо малолетно дете при наличие на разногласие между родители. Наведени са доводи, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие със систематичното тълкуване на Семейния кодекс и ТР № 1/2016 г. на ОСГК на ВКС, както и че са от значение за развитието на правото относно границата между допустимостта на иска и преценката по същество при спорове между родители по въпроси, засягащи живота и здравето на дете. Твърди се още, че обжалваното определение е постановено в нарушение на чл. 6 и чл.8 от ЕКЗПЧОС. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: С обжалваното определение въззивният съд потвърдил определението на първостепенния съд за прекратяване на производството по делото като недопустимо. За да постанови този резултат съдът приел, че производството било образувано по предявен иск от А. Д. М. срещу К. Р. И. за признаване, че при липса на съвместно решение на двамата родители или изрично съдебно решение, малолетната дъщеря на страните А. А. М. не може да бъде подложена на оперативна интервенция за поставяне на кохлеарни импланти. Въззивният съд приел, че след извършените уточнения, изложените обстоятелства и формулирания петитум, предявеният иск намира своето основание в разпоредбата на чл.123, ал. 2 СК. Посочил, че същата е ясна и по приложението ѝ е налице установена съдебна практика, според която нормата е обща и се отнася до случаите, когато родителите живеят заедно. Отбелязал, че когато родителите не живеят заедно, родителските права по отношение на децата се упражняват от единия родител (чл.59 и чл.128 СК), поради което спор по чл. 123, ал. 2 СК е невъзможен. Развил съображения, че в тази хипотеза, по изключение, родителските права се упражняват съвместно в случаите, в които това е предвидено в закон (чл.45, ал.1 от ЗБДЛ), въз основа на съдебно решение или по споразумение между родителите, които хипотези не били налице в процесния случай. Приел, че според твърденията на самия ищец, родителските права по отношение на детето А. М. се упражнявали от майката К. Р. И., въз основа на постановените привременни мерки в образуваното производството за родителски права. Позовал се и на разпоредбите на чл.87, ал.4, чл.88 и л.89 от Закона за здравето, според които за лечение на дете е достатъчно съгласието на единия родител, включително и за хирургически интервенции. Развил и допълнителни съображения свързани с образуваното между страните и висящо производство по иск с правно основание чл.131, ал.1 от СК за ограничаване родителските права на майката К. Р. И. по здравни въпроси, свързани с глухотата и генетичната увреда на детето А. М., като приел че в същото ще бъде разгледан и решен въпросът дали поведението на майката по отношение лечението на детето представлява заплаха за неговото здраве и живот. Изложените съображения обосновали крайния извод на съда за недопустимост на производството. Съобразно разпоредбата на чл.274, ал.3 от ГПК, за да бъде допусната до разглеждане частната касационната жалба е необходимо да са налице предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК – касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в определението си, те да са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда. Същите следва да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора. Касационният съд не може да допусне обжалването по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. По отношение на формулираните въпроси следва да са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК. Когато страната се позовава на основанието по т.1, тя трябва да обоснове разрешаването на поставените въпроси противоречие със задължителната практика на ВКС и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на ВКС (решенията по чл.290 от ГПК), която следва да бъде посочена. За допускане на обжалването в хипотезата на т.3 е необходимо разглеждането на въпросите да допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването ѝ, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите (т. 3 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Първият поставен от касатора въпрос („Допустимо ли е съдът да върне искова молба като недопустима, когато от изложените в нея факти се извежда реален правен спор между родители относно упражняването на родителски права по въпрос от съществено значение за живота и здравето на малолетно дете, вместо да прегледа спора по същество“), макар и некоректно зададен, е свързан със задължението на съда да направи преценка за допустимост на предявения иск (чл.130 от ГПК). Същата се изразява в проверка налице ли са предвидените в закона положителни процесуални предпоставки за предявяването му, респ. налице ли са отрицателните процесуални предпоставки, които са пречка за разглеждането му. Липсата на която и да е от положителните или наличие на която и да е от отрицателните предпоставки, обуславя недопустимостта на производството и прилагане на неблагоприятните последици свързани с връщане на исковата молба и прекратяване на делото. Обжалваното определение е постановено в съответствие с посочените разяснения. При проверката за допустимост на предявения иск съдът е съобразил: направените от ищеца уточнения, в изпълнение на дадените от първата инстанция указания и наведените правопораждащи факти; предметните предели на иска по чл.123, ал.2 от СК и хипотезите, в които същият е приложим; водените между страните производства (спор за упражняване родителските права за детето А. и иск за ограничаване на родителските права на майката К. И. по въпросите свързани с неговото лечение). Въззивният съд не е приел, че между страните липсва спор относно вида и начина на лечение на детето, а е формирал мотиви, че този спор не може да бъде разрешен с избрания от ищеца иск. Следва да бъде отбелязано и обстоятелството, че в изложението на касационните основания не е посочена практика на ВКС, в противоречие с която е постановено обжалваното определение, представляваща основание за допускане на обжалването, съобразно посочените по-горе разяснения дадени в т.2 на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Цитираното от касатора ТР №1/2016 г. на ОСГК на ВКС е неотносимо към поставения въпрос. Определението на въззивния съд не противоречи на дадените в него разяснения за начина, по който се упражняват родителските права по отношение на децата след прекратяване на брака между родителите, а страната не е формулирала въпрос във връзка с твърдяното противоречие. По отношение на този въпрос не е налице сочената от касатора допълнителна предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Поставеният въпрос „Представлява ли липса на правен интерес твърдението за риск от необратима медицинска интервенция спрямо малолетно дете при наличие на разногласие между родители“ е некоректно зададен и обосновани с несъгласието на страната с правните изводи на съда. Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на обжалвания съдебен акт по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че мотивът на въззивния съд, че евентуалният спор между родителите за лечението на детето не може да обоснове правен интерес от предявяване на иск по чл.123, ал.2 от СК е допълнителен към решаващите му мотиви, че избраният път за защита е недопустим, поради което разглеждането на въпроса няма да доведе до промяна на крайния резултат по спора. По този въпрос страната отново не е посочила съдебна практика, на която обжалваното определение противоречи, поради което по същия не са налице както общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК, така и сочената от страната допълнителна такава по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Не е налице основание за допускане на обжалването по поставените въпроси и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По приложението на разпоредбата на чл.123, ал.2 от СК е налице установена съдебна практика, която е ясна и не се нужда е от осъвременяване или изменение. Трайна и непротиворечива е практиката на Върховния касационен съд, че бланкетното позоваване на хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане словесно на правните норми не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване, а в конкретния случай липсва обосновка на направеното искане, съобразно посочените по-горе разяснения дадени в ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Позоваването на разпоредбите на чл.6 и чл.8 от Европейската конвенция за правата на човека само по себе си също не може да обуслови допускане на обжалването в конкретния случай. Нормата на чл. 6 ЕКПЧОС изисква от съда да вземе мерки за адекватно организиране и допускане до разглеждане на допустими искови претенции, което е част от задължението му за осигуряване на страните на справедлив съдебен процес. В този смисъл е и решението по Дело Ashingdane v. the U. Uingdom. В същото ЕСПЧ е приел, че „правото на достъп до съд не е абсолютно, а може да бъде предмет на ограничения; те са разрешени по подразбиране, тъй като правото на достъп „по своята същност изисква регулиране от страна на държавата – регулиране, което може да е различно по време и място в зависимост от нуждите и ресурсите на общността и на лицата“ (решение Golder, стр. 19, параграф 38, цитиращо решението “Belgian Linguistic” от 23 юли 1968 г., Серия A № 6, стр. 32, параграф 5). При определяне на такава регулация Високодоговарящите страни се ползват с известна свобода на преценка.“ Недопустимостта на избрания от страната път за защита не я лишава от достъп до съд, предвид наличието на допустим ред за разрешаване на съществуващия между страните спор. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,