Определение № 1857 от 08.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 77/2026 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на адв. Д. Д. Н., в качеството му на процесуален представител на ответницата П. А. Е., срещу определение № 900 от 10.11.2025 год., постановено по ч. гр. дело № 622/2025 год. по описа на Окръжен съд – Ловеч, с което, като е отменено определение № 480 от 23.04.2025 год., постановено по гр. дело № 1133/2023 год. по описа на Районен съд – Ловеч, е изменено на основание чл. 248 ГПК първоинстанционното решение № 39 от 27.01.2025 год. в частта му за разноските относно присъдено адвокатско възнаграждение на адв. Д. Н. по реда на чл.38 от ЗА, като същото е отменено за разликата над сумата от 650 лв. до размера от 1300 лв. Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното определение, тъй като въззивният съд бил определил адвокатското възнаграждение под минималния размер, предвиден в Наредба №1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, въпреки че ищецът не бил направил възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. Въззивният съд се бил позовал на решението на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С438/22 и неправилно счел, че доколкото в случая адвокатското възнаграждение не е договорено между страните, а е за безплатно представителство и се определя от съда, то за противната страна не съществува процесуалната възможност да възразява срещу неговата прекомерност. Не било отчетено, че адвокатът се бил явявал в 4 открити съдебни заседания, т.е. повече от 2, за които се предвижда адвокатското възнаграждение да бъде в размер на 1 300 лв., а за другите две се предвижда допълнително възнаграждение от по 250 лв. за всяко /каквото възнаграждение не се претендирало/. Освен това претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение също било в размер на 1 300 лв., т.е. налице била неравнопоставеност на страните в производството при оценката на положения труд от техните процесуални представители. В този смисъл въззивният съд бил допуснал нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес – чл. 6 ГПК и принципа на равнопоставеност на страните в производството – чл. 9 ГПК. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е направено искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – поради вероятна недопустимост на обжалваното определение, като са формулирани следните правни въпроси: 1/ Допустимо ли е по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК изменение на присъденото адвокатското възнаграждение в размер по-нисък от предвидения в разпоредбите на Наредба №1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, без насрещната страна да е направила възражението за прекомерност? 2/ Налице ли е процесуална възможност за ответната страна да възразява срещу прекомерността на адвокатското възнаграждение в хипотезата на предоставена безплатна правна помощ на основание чл. 38 ЗА? Ответникът по частната касационна жалба В. Х. В. не е депозирал писмен отговор. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е счел за неоснователно възражението на адв. Н. за недопустимост на подадената от ищеца молба по чл. 248 ГПК, тъй като същият не е направил възражение по реда на чл. 78 ал. 5 от ГПК. Изложил е съображения, че в случая размерът на адвокатското възнаграждение не е договорен между страните в договора за правна помощ, която е предоставена по реда на чл. 38 ЗАдв, а е определен от съда, поради което и за противната страна не е съществувала процесуална възможност да възразява срещу прекомерността на предварително договорено и заплатено от страната възнаграждение. На следващо място е посочил, че според приетото в решението на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С-438/22 /задължително за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК/, посочените в Наредба №1 от 09.07.2004 год. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи съда и оттам размерите подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа при зачитане на принципа на достойно заплащане на труда и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В тази връзка, като е взел предвид конкретните обстоятелства по делото – първоначално развилото се производство по реда на чл. 64 и сл. от ГПК – за възстановяване на срока за подаване на отговор на исковата молба, е приключило с отхвърляне на молбата на ответницата, а основното производство не се отличава с фактическа и правна сложност, след като се касае за един иск, предявен в производство по чл. 422 ГПК с цена на иска 10 000 лв, т.е. цената не е голяма; адв. Н. е взел участие в откритите две съдебни заседания, в които обаче не са разпитвани свидетели и не е назначавана експертиза, като същият не е представил в указания срок писмена защита, а пледоарията му в съдебно заседание се състои от две изречения, въззивният съд е формирал извода, че възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА следва да бъде определено в размер на 650 лв. /под предвидения в наредбата минимален размер от 1 300 лв./ – съответстващ на обема на извършената от адвоката работа, което съответно обуславя основателността на искането по чл. 248, ал. 1 ГПК. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Служебното задължение на Върховния касационен съд да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по чл. 288 вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът извежда тезата си за недопустимост на обжалваното определение в контекста на оплакванията си, че въззивният съд е определил възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА в размер, който е по-нисък от този, който се претендира, въпреки че ищецът не е релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Искането по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК може да има за предмет само заплатено от страната адвокатско възнаграждение. Служебно произнасяне по съответствието между направените разноски и фактическата и правна сложност на делото е изключено, тъй като нормата изисква изрично сезиране /т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 год., ОСГТК/. Това искане е недопустимо да се прави след постановяване на съдебното решение по делото – по реда и в срока по чл. 248 ГПК. То трябва да бъде направено от страната най-късно до приключване на съдебното заседание в съответната съдебна инстанция, най-късно в което страните следва да направят и самите претенции за присъждане на разноски и да представят списък за същите – чл. 80 ГПК /но само ако страната е имала възможност да се запознае с претендираните от насрещната страна разноски и преди съдът да се произнесе по тях/. Разпоредбата на чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗА /редакция преди изменението с ДВ, бр. 17 от 2026 год./ изрично сочи, че съдът определя възнаграждението на осъществилия безплатно процесуално представителство адвокат. Съдът не обвързан както от претендирания от адвоката размер на адвокатското възнаграждение, така и от минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗА законова делегация от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация на адвокатите в Република България, Наредба № 1 от 09.07.2004 год. – с оглед решението на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С-438/22. Следователно в случаите на присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА насрещната страна не разполага с възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, но това не изключва правото й да оспори определения от съда размер на възнаграждението за безплатно процесуално представителство по реда на чл. 248 ГПК – в този смисъл определение № 645 от 13.10.2014 год. на ВКС по ч. т. дело № 2133/2014 год., II т. о., ТК, определение № 4221 от 21.12.2023 год. на ВКС по гр. дело № 72/2023 год., IV г. о., ГК, определение № 2936 от 12.11.2024 год. на ВКС по ч. т. дело № 2097/2024 год., I т. о., ТК, определение № 191 от 21.01.2025 год. на ВКС по ч. т. дело № 2688/2024 год., ІІ т. о., ТК, определение № 2604 от 09.09.2025 год. на ВКС по ч. т. дело № 2313/2024 год., II т. о., ТК, определение № 2660 от 17.09.2025 год. на ВКС по ч. т. дело № 1790/2025 год., II т. о., ТК, определение № 871 от 23.03.2026 год. на ВКС по ч. т. дело № 2318/2025 год., II т. о., ТК и др. Настоящият съдебен състав приема, че в разглеждания случай не се констатира вероятност обжалваното въззивно определение да е недопустимо, тъй като същото е постановено при надлежно упражнено от ищеца право на частна жалба срещу твърдения от него порочен първоинстанционнен акт, постановен по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, за който изрично е предвидено, че подлежи на обжалване – чл. 248, ал. 3 ГПК. В тези предметни предели е и произнасянето на въззивния съд. За пълнота трябва да се отбележи, че касаторът не е повдигнал правен въпрос, свързан с критериите за определяне от съда на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1 ЗА, а несъгласието му с конкретно определения размер на това възнаграждение е довод за неправилност на обжалвания съдебен акт, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не могат да бъдат преценявани в производството по селектиране на частната касационна жалба. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на друго основание по чл. 280, ал. 2 вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд