Определение № 5001 от 19.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3320/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. С. Н., приподписана от адв. Н. П., назначена с определение от 09.07.2026 г. на Апелативен съд Пловдив по в.ч.гр.д. № 275/2026 г. на основание чл.26, ал.2 ЗПП да осъществява процесуално представителство на касатора, против определение № 284/25.06.2026 г. на Апелативен съд Пловдив, постановено по в.ч.гр.д. № 275/2026 г., с което е оставена без уважение частна жалба вх. № 18432 от 18.05.2026 г. от В. С. Н. срещу определение № 1322 от 15.05.2026 г., постановено по гр.д. № 927/2026 г. на Окръжен съд Пловдив, с което на основание чл.130 ГПК е върната исковата му молба поради недопустимост на предявените искове срещу Държавата и е прекратено производството по делото. Жалбоподателят поддържа оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради грубо нарушение на съдопроизводствените правила. Счита, че актът на въззивния съд съставлява прекомерен формализъм и материализира недопустим отказ от правосъдие. Твърди се неправилност на извода на въззивния съд, че дадените от първата инстанция указания за отстраняване нередовността на исковата молба, не са изпълнени, като не е съобразил, че в молбата-уточнение от 24.04.2026 г. ищецът е индивидуализирал целия фактически състав на вредата по чл.2в ЗОДОВ, като са посочени конкретните правораздавателни актове на окръжения и апелативния съд и на ВКС, които са го лишили от право на ефективна съдебна защита. Иска допускане на касационно обжалване на въззивното определение по следните въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът, на основание принципа на ефективност на правото на ЕС и чл.47 ХОПЕС, при подадена в срок уточняваща молба по чл.129, ал.2 ГПК, да разгледа същата в нейната съвкупност с исковата молба, или има право да я игнорира и да прекрати производството; 2/ Съставлява ли отказ от правосъдие прекратяването на иск по чл.2в ЗОДОВ само поради административното наименование на държавния орган, когато фактическият състав на вредата от съдебните актове е напълно индивидуализиран; 3/ Нарушава ли националният съд принципа на ефективност на правото на ЕС, като поставя такива тежки процесуални прегради за пасивната легитимация, които правят получаването на обезщетение практически невъзможно. По първия въпрос се поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие с със съдебната практика на ВКС, обективирана в решение по гр.д.№ 4211/2016 г. на IV г.о.; по втория –със задължителните разяснения, дадени в ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, а по третия въпрос – в противоречи с практиката на СЕС, а именно с решение от 05.03.1996 г. по съединени дела С-46/93 и С-48/93, според която държавата отговаря за вреди от съдебната власт, а националните процедури не могат да правят защитата прекомерно трудна. След предоставяне на правна помощ на касатора по реда на чл.95, ал.2 и ал.4 ГПК е постъпило допълнение на частната касационна жалба – писмено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, в което са формулирани следните въпроси: 1/Длъжен ли е съдът служебно да подреди пасивната легитимация и да конституира правилния държавен орган като ответник по ЗОДОВ, вместо да прекратява делото; 2/ Представлява ли прекомерният съдебен формализъм, пренебрегващ съдържанието на молбите, нарушение на правото на справедлив процес и отказ от правосъдие по чл.47 ХОПЕС и 3/ Длъжен ли е съдът да съобрази практиката на ЕСПЧ по чл.6,§1 от ЕКПЧ при преценка на забавянето, когато гражданинът е изправен пред едновременно прекратяване на граждански и наказателни процедури за вреди, причинени от длъжностни лица – ЧСИ. Според касатора по тези въпроси даденото от въззивния съд разрешение противоречи на посочената в частната касационна жалба практика на ВКС и на СЕС. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, от процесуално легитимирана страна и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3, т.1 и на ал.4 ГПК. За да потвърди обжалваното определение за връщане на исковата молба и за прекратяване на производството по делото, въззивният съд е съобразил допълнителната молба от 18.05.2026 г. към частната жалба, в която е изложено, че предмет на производството е отговорността на държавата по чл.2в ЗОДОВ за вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, както и доводът, че при постановяване на определението си за връщане на исковата молба, първоинстанционният съд не е съобразил подадената от ищеца молба – уточнение от 24.04.2026 г., с която е прецизирал основанието и петитума на исковете. При съобразяване на изложените в исковата молба и уточнителните такива факти и обстоятелства, въззивният съд е приел, че ищецът иска да ангажира отговорността на държавата за достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в нарушаване правото му на ефективна съдебна защита, установено в чл.47 ХОПЕС и правото на зачитане на жилището, защитено в чл.7 ХОПЕС. Освен твърденията за извършени незаконосъобразни действия на ЧСИ, насочени към единственото му жилище и довели до неговата публична продан и издаване на постановление за възлагане в полза на трето лице, ищецът е изложил и твърдения, че подадените от него жалби срещу действията на ЧСИ са счетени от съдилищата – Окръжен съд Пловдив, Апелативен съд Пловдив и ВКС, за просрочени и съответно не са разгледани по същество и по този начин той е бил лишен от достъп до съд, в резултат на който е понесъл имуществени и неимуществени вреди. Ето защо, въззивният съд е приел, че претенцията на ищеца не е за ангажиране отговорността на ЧСИ, а на държавата заради ограничаване на правото му на достъп до съд, довело до загуба на единственото му жилище; че редът за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушение на правото на ЕС е уреден в чл.2в ЗОДОВ, а ответникът по делата се определя по реда на чл.7 ЗОДОВ; че когато става въпрос за органи на съдебната власт, пасивно легитимирани са тези органи, от чиито действия/бездействия се твърди да са настъпили вредите. Доколкото обаче ищецът изрично е посочил като ответник по предявените искове Република България, чрез Министъра на финансите, а не един или всички органи на съдебната власт, посочени в обстоятелствената част на исковата молба, правилно първата инстанция му е дала указания по реда на чл.129, ал.2 ГПК да посочи надлежен ответник/ответници по исковете. Ищецът обаче не е отстранил констатираната нередовност на исковата молба, доколкото в последната уточняваща молба от 24.04.2026 г. изрично е посочил, че ответник по исковете му е Република България, чрез Министъра на финансите / в действителност в молбата на ищеца като ответник е посочена Държавата, чрез Министъра на правосъдието/. При тези данни, въззивният съд е приел, че исковете по чл.2в ЗОДОВ са недопустими, тъй като са насочени срещу ненадлежен ответник, поради което определението на първата инстанция, с което исковата молба е върната и производството по делото е прекратено, е правилно като краен резултат и съответно е оставил без уважение частната жалба на ищеца срещу последното. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен с обжалваното решение. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. От обстоятелствената част на изложението на частния жалбоподателят, вкл. и допълнителното такова, приподписани от назначения му процесуален представител, съставът на ВКС намира, че част от повдигнатите въпроси отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и обобщени се свеждат до въпроса за задължението на съда служебно да следи дали по иск с правно основание чл.2в ЗОДОВ са посочени надлежните ответници и в какво се изразява тази служебна проверка. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС - определения по ч.гр.д. № 453/2024 г. на IV г.о., по ч.гр.д. № 638/2024 г. на III г.о., по ч.гр.д. №[ЕИК] г. на III г.о. и др., постановени по реда на чл.274, ал. 3 ГПК, както и определения по гр.д. № 29/2014 г. и по гр.д. № 18/2014 г. на ВКС и ВАС, 5 чл.състав, при иск по чл.2в ЗОДОВ съдът трябва да извърши служебна проверка в следните насоки: да установи какво конкретно нарушение на правото на ЕС се твърди и кой акт, действие или бездействие се сочи като негов източник; да провери дали се твърди нарушение при административна дейност, при правораздавателна дейност на административен съд или ВАС, или при правораздавателна дейност на общ съд или ВКС; да определи приложимия процесуален ред – АПК или ГПК съобразно чл.2в, ал.1 и ал.2 ЗОДОВ; кой е органът или съдът, от чиито конкретен акт, действие или бездействие се твърди да са настъпили вредите; да провери дали посоченият ответник е съдът или юридическото лице, което съответства на твърдяното нарушение; ако ответникът е ненадлежен или исковата молба е неясна, да даде конкретни и ясни указания за отстраняване на нередовността; да предостави на ищеца възможност да заяви дали поддържа иска срещу първоначално посочения ответник или го насочва срещу надлежния ответник; ако указанията не бъдат изпълнени, да приложи съответната процесуална последица, като не може сам да конституира ответник по свое усмотрение. Когато се твърди, че вредите са причинени от правораздавателна дейност на общ съд или на ВКС, искът по чл.2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ се предявява срещу съда, от чиито незаконен акт, действие или бездействие се твърди, че са произлезли вредите, тъй като отговорността е на държавата, но съответният съд е процесуално легитимиран да я представлява по силата на чл.7 ЗОДОВ. С оглед установената съдебна практика на ВКС, отговорът на повдигнатия въпрос е, че съдът е длъжен служебно да провери надлежната процесуална легитимация на ответника по иск с правно основание чл.2в ЗОДОВ, като определянето на надлежния ответник се извършва според твърдяното нарушение. Съдът е длъжен да даде ясни указания при неправилно посочена страна и да предостави възможност на ищеца да поправи исковата молба или да заяви, че поддържа иска си срещу първоначално посочения ответник. Съдът обаче не може служебно, без изявление на ищеца, да замести посочения ответник с друг и да конституира надлежен ответник вместо него. В конкретния случай предявената от В. С. Н. искова молба е била нередовна, поради което правилно е била оставена без движение от първоинстанционния съд с указания към ищеца да посочи надлежен ответник по предявените искове, тъй като Република България не е процесуалноправно легитимирана да отговаря по искове за вреди, причинени от орган на съдебната власт; да изложи подробни фактически обстоятелства, на които основава претенциите си, вкл. да посочи конкретни действия или бездействия на ответника, от които твърди да са произлезли вредите, кога са извършени, по кое дело, от кой орган на съдебната власт; да уточни как е формирана сумата, претендирана като имуществена вреда, да формулира надлежен петитум, като посочи сумите в евро и да представи доказателства за внесена държавна такса. В изпълнение на тези указания ищецът е депозирал молба, в която наред с твърденията за извършени незаконосъобразни действия на ЧСИ е изложил и твърдения, че подадените от него жалби срещу действията на ЧСИ са счетени от съдилищата – Окръжен съд Пловдив, Апелативен съд Пловдив и ВКС, за просрочени и съответно не са разгледани по същество и по този начин той е бил лишен от достъп до съд, в резултат на който е понесъл имуществени и неимуществени вреди. Така направеното уточнение не е съобразено от първоинстанционния съд видно от изложените мотиви, с които е върнал исковата молба и е прекратил производството, а именно че исковете са недопустими, тъй като по реда на ЗОДОВ държавата отговаря за вреди, причинени на граждани от незаконосъобразни действия/бездействия на органите на съдебната власт, но не и за действия, извършени от частни съдебни изпълнители. От изложените от въззивния съд мотиви е видно, че този извод не е възприет от него. Съобразявайки изложените в уточнителната молба факти и обстоятелства, правилно въззивният съд е приел, че ищецът иска да ангажира по реда на чл.2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ отговорността на държавата за достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в нарушаване правото му на ефективна съдебна защита, установено в чл.47 ХОПЕС и правото на зачитане на жилището, защитено в чл.7 ХОПЕС, доколкото е изложил твърдения, че подадените от него жалби срещу действията на ЧСИ са счетени от съдилищата – Окръжен съд Пловдив, Апелативен съд Пловдив и ВКС, за просрочени и съответно не са разгледани по същество и по този начин той е бил лишен от достъп до съд, в резултат на който е понесъл имуществени и неимуществени вреди. При тези мотиви, вместо да приеме, че определението на първоинстанционния съд за връщане на исковата молба е неправилно, тъй като не са съобразени изложените в уточнителната молба факти и обстоятелства и съответно да го отмени, неправилно въззивният съд е приел, че същото следва да бъде потвърдено, тъй като макар и уточнени по основание, исковете не са насочени срещу посочените в молбата съдебни органи, а отново срещу държавата, представлявана от министъра на правосъдието. С оглед отговора на правния въпрос, въззивното определение се явява неправилно. След като ищецът е посочил конкретно съдилищата, с чиито актове се твърди да е нарушено правото му на ефективна съдебна защита, установено в чл.47 ХОПЕС и съответно са настъпили твърдените вреди, но тези съдилища не са посочени като ответници, е налице нередовна искова молба поради противоречие в твърденията, обуславящи претендираното от ищеца субективно право и петитума й. В тази хипотеза съдът е длъжен да даде ясни указания по реда на чл.129, ал.2 ГПК за отстраняване на това противоречие, чрез предоставяне възможност на ищеца да заяви дали насочва исковете си срещу посочените съдебни органи /или част от тях/ или поддържа исковете срещу първоначално посочения ответник. Изложеното обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК и неговата отмяна. Делото следва да се върне на първоинстанционния съд, който следва да предостави на ищеца възможност да заяви дали насочва исковете си срещу посочените в уточнителната молба от 24.04.2026 г. съдебни органи или поддържа исковете срещу първоначално посочения ответник. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,