Определение № 81 от 07.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1005/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по касационна частна жалба вх. № 10520 от 17.12.2019 г., подадена от „ХЕЛИОС БИЙЧ АПАРТМЪНТС - ПОМОРИЕ“ ЕООД и от „ХЕЛИОС БИЙЧ МЕНИДЖМЪНТ“ ЕООД чрез адвокат М. Б. от АК – Б. срещу въззивно определение № 637 от 05.12.2019 г. по в.ч.гр.д.№ 405/2019 г. по описа на Апелативен съд – Бургас. Администриращият съд е извършил размяна на книжа, като по делото е постъпил отговор от Г. Н. Д. чрез адвокат М. К. от АК - Б., в който се аргументира становището, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и че частната касационна жалба е неоснователна по същество. Претендирано е заплащането на разноски - адвокатско възнаграждение. Касационната частна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, ВКС взе предвид следното: Въззивният съд е постановил, че отменя определение № 1926 от 10.10.2019 г. по гр.д.№ 898/2018 г. на Окръжен съд – Бургас в частта, с която е изменено постановеното по делото определение № 2316 от 26.11.2018 г. в частта за разноските на Г. Н. Д., като присъдената ѝ сума е намалена от 5 783 лв. на 4 337,25 лв. и вместо това искането на „Хелиос Бийч Апартмънтс – Поморие“ ЕООД, гр. Поморие и „Хелиос Бийч Мениджмънт“ ЕООД, гр. Поморие за изменение на определение № 2316 от 26.11.2018 г., постановено по гр.д. № 898/2018г. на Бургаския окръжен съд в частта за съдебните разноски в полза на Г. Н. Д., е оставено без уважение. Съобразено е, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от „Хелиос Бийч Апартмънтс – Поморие“ ЕООД и „Хелиос Бийч Мениджмънт“ ЕООД против Г. Н. Д. и „Индекс“ ООД, гр. София отрицателен установителен иск за собственост с цена на иска 212 650 лв. Подаден е отговор от ответника Г. Н. Д., чрез пълномощник адв. М. К. от АК - Б., към който са приложени пълномощно и договор от 01.08.2018 г. за правна защита и съдействие. Страната е упълномощила адвоката да я представлява, като води делото до приключване пред всички инстанции и извършва всички съдопроизводствени действия. Договореното адвокатско възнаграждение възлиза на 5 783 лв., с изричното отбелязване в договора, че сумата е заплатена изцяло в брой. С отговора на исковата молба е поискано да се присъдят всички направени по делото разноски, включително и адвокатския хонорар. С определение № 2316 от 26.11.2018 г. първоинстансционният съд прекратил производството по делото поради недопустимост на иска и осъдил дружествата-ищци да заплатят на Г. Н. Д. сумата 5 783 лв. – разноски. Последвало подаването на молба по чл. 248, ал. 1 ГПК, в която дружествата поискали изменение на определението в частта за разноските и заявили възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност. Произнасяйки се по молбата, с определение № 1926 от 10.10.2019 г. окръжният съд приел, че след като адв. К. е осъществил защита, изразяваща се в проучване на делото и изготвяне на отговор, без да се е стигнало до явяване в съдебно заседание и извършване на други процесуални действия, присъждането в полза на ответницата на разноски при прекратяване на делото, с оглед направеното възражение за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение, следва да се съобрази с минималния размер по чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС - за изготвяне на съответните съдебни книжа, без процесуално представителство. Така мотивиран, първоинстансционният съд намалил присъдената сума за разноски от от 5 783 лв. на 4 337,25 лв. Въззивният съд е приел, че в случая разпоредбата на чл. 9, ал. 1 НМРАВ е неприложима. Изложените в пълномощното и договора за правна защита и съдействие обстоятелства не покриват фактическия състав на посочения текст, тъй като не касаят само изготвяне на отговор на исковата молба, а процесуално представителство, защита и съдействие по съответното дело с материален интерес от 212 650 лв. Установено е наличие на основанията по чл. 7, ал. 2, т. 5 НМРАВ, по който текст следва да се съобрази минималния размер на адвокатското възнаграждение, до който може да бъде постановено намаляване при възражение за прекомерност. Договореният и заплатен размер от 5 783 лв. съответства на минималния по чл. 7, ал. 2, т. 5 НМРАВ, поради което възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Обстоятелството, че в случая делото е прекратено преди спорът да бъде разгледан в открито съдебно заседание, не може да обоснове игнориране на платеното от ответната страна минимално за казуса адвокатско възнаграждение по чл. 7, ал. 2 НМРАВ и присъждането му в по-нисък размер. При недопустимо заведено от ищеца дело, за извършените от ответника съдебни разноски отговаря ищцовата страна, станала причина за тези разноски. Законът не предвижда дори и частично същите да останат за сметка на добросъвестната ответна страна, какъвто е смисълът на разпоредбите на чл. 78, ал. 2 - 5 ГПК. В представеното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът е поставил следните въпроси: „ 1. Длъжен ли е съдъд при своевременно заявено възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение да съобрази всички обстоятелства от значение за определяне на дължимото адвокатско възнаграждение ?“, „ 2. Основание ли е за намаляване на адвокатското възнаграждение, тогава когато не е осъществено процесуално представителство от адвоката по делото ?“, „ 3. При разглеждане на възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение, следва ли съда да преценя обективно извършената действия от страна на адвоката или следва да вземе предвид записаното в договора за правна защита и съдействие ?“, „ 4. Намира ли приложение разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. при разглеждане на възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение, в случай когато е подаден само отговор на исковата молба и производството по делото е прекратено ?“. Касаторът поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 2, хипотеза трета ГПК, както и тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, в частност – че е налице противоречие между обжалвания въззивен акт и Определение № 178 от 02.11.2018 г. по ч.гр.д.№ 3294/2018 г. на ВКС, І г.о. Касационното обжалване не може да бъде допуснато. Релевантният за формираната правораздавателна воля правен проблем е този по приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК, по който е формирана задължителна съдебна практика - т. 3 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Съгласно ТР, при редуциране на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност съдът може да намалява възнаграждението до минималния размер, предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. При преценката по въпроса коя е конкретната правна норма от предвидените с Наредба № 1/2004 г., приложима за всеки отделен случай, отправна точка съставляват предметът и обхватът на договорената да бъде предоставена правна помощ. Основен критерий в тази насока предоставя източникът на правоотношението между клиента и адвоката, т.е. сключеният между тях договор за правна защита и съдействие. В разглеждания случай е уговорено, че предмет на договора между Г. Н. Д. и адвокат М. К. е предоставяне на защита при воденето на гражданското дело, образувано по исковата молба на настоящите касатори. Обхватът на учредената за пълномощника представителна власт и възложена защита не са ограничени до изготвянето на писмен отговор по искова молба по смисъла на чл. 9, ал. 1 НМРАВ. Съдържанието на правоотношението, отнесено към предмета на възложеното от страната на адвоката й дело и цената на иска, сочат, че при определяне размера на минимално дължимото на пълномощника възнаграждение, приложима е нормата на чл. 7, ал. 2, т. 5 НМРАВ. Съобразно последната, минималният размер на адвокатското възнаграждение е 5 783 лв. – толкова, колкото са договорили и страните по ДПЗС. Тези обстоятелства, отнесени към разясненията по т. 3 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, мотивират извод, че въззивното определение е постановено в съответствие със задължителната практика по приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК. Последното означава, че отсъстват всички релевирани от касатора основания за допускане на касационното обжалване – както това по чл. 280, ал. 2, хипотеза трета ГПК, така и тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не е налице и противоречие по смисъла на ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК между обжалвания въззивен акт и Определение № 178 от 02.11.2018 г. по ч.гр.д.№ 3294/2018 г. на ВКС, І г.о. С тълкувателните мотиви на ВКС, І г.о. (а съобразно ТР № 2/2010 г. именно те са релевантните при преценката за съответствие между произнасянето на въззивния съд и практиката на ВКС) е даден отговор на въпроса „при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК може ли съдът да присъди по-нисък размер на това възнаграждение от предвидения за съответния род дела в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като обоснове това намаление под минимума с преценката за малък обем на извършената работа по делото от адвоката - процесуален представител“, като е прието, че подобен подход е в противоречие с т. 3 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК и определение № 364 от 06.07.2015 г. по ч.т.д.№ 1369/2015 г. на ВКС, ІІ-ро т.о., съгласно които по възражение за прекомерност съдът е свободен да намали разноските за адвокат до минималния размер на възнаграждението, предвиден в наредбата. Точно в този смисъл е произнасянето и на Апелативен съд – Бургас, поради което не може да се приеме, че е налице противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед изхода от настоящото произнасяне, касаторите следва да заплатят на ответницата по касация разноските за защитата й пред ВКС – сумата 300 лв. – договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат (л. 17). Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение