Определение № 50359 от 05.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 465/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. С. С., синдик на „БУЛМЕКСТРЕЙД“ ООД /н./, ЕИК:[ЕИК], срещу въззивно решение № 514 от 09. 08. 2021 г., постановено от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Петнадесети състав по т.д. № 2228 по описа на съда за 2020 г., поправено с решение по същото дело от № 14 от 11. 01. 2022 г., в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционно решение № 2181 от 13. 12. 2016 г., постановено от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-14 състав по т.д. № 245 по описа на съда за 2014 г. в осъдителната му част за сумата 27450 лв., представляваща наемна цена по договор за наем, сключен на 25. 06. 2012 г. за периода 16. 12. 2014 г. до 25. 06. 2016 г., по същество е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 232, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД за осъждането на „ИНТЕРКОМ ГРУП“ ООД, ЕИК:[ЕИК], да заплати на „БУЛМЕКСТРЕЙД“ ООД /н./ сумата 27450 лв., представляваща наемна цена по договор за наем, сключен на 25. 06. 2012 г. за периода 16. 12. 2014 г. до 25. 06. 2016 г., със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди се, че първоначалната воля на страните към датата на сключването на договора е била същият да бъде със срок от четири години до 25. 06. 2016 г. и наемната цена за тези четири години да бъде заплатена авансово към датата на сключване на договора на 25. 06. 2012 г.; Тази воля на страните не е поставена в зависимост от някакви допълнителни модалитети, следователно падежът на задължението е настъпил през 2012 г. и то е дължимо към онзи момент в уговорения размер – 72000 лв. с ДДС; Предвид това и макар договорът да е наемен и като такъв характеризиращ се с периодично изпълнение, по волята на страните тази периодичност на престацията /плащане на наемни вноски/, е била изключена; Оттук следва изводът, че този договор е с еднократно изпълнение и макар и да е по съществото си наемен, не притежава качеството периодичност; Предвид това задължението е дължимо за целия период на договора, така както е уговорено първоначално, а не за посочения от въззивния съд период; Страните са целели единична парична престация и уговорката им, материализирана в сключения между тях договор, съответства на тази воля. По изложените съображения се иска отмяната на обжалваното решение, като неправилно. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК с твърдение, че по тях въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – ТР № 3 от 18. 05. 2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, се формулират въпросите: 1. При сключен договор за наем с уговорката плащането по него да бъде извършено към момента на сключването на договора и същото да бъде заплатено авансово и респ. еднократно, не в условията на периодично изпълнение, наемателят следва ли да заплати пълния размер на задължението при условие, че такава е била първоначалната воля на страните и задължението е падежирало, макар впоследствие действието на договора да е било прекратено по съгласие на страните? 2. Отговаря ли на дадената в ТР № 3 от 18. 05. 2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС дефиниция за периодични плащания задължение по договор за наем, което е уговорено да бъде заплатено авансово, респ. еднократно към датата на подписване на договора? 3. Възможно ли е да се изключи периодичността по повод задължението за заплащане на наемна цена по договор за наем по волята на страните? В случай, че е възможно и страните са уговорили еднократно плащане, то същото дължимо ли е в пълния си размер, дори при предсрочно прекратяване на договора, при условие, че задължението е падежирало? Ответникът по касация „ИНТЕРКОМ ГРУП“ ООД в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски. Ответникът „БУЛМЕКСТРЕЙД“ ООД /н./, не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск в отхвърлената му с въззивното решение част, въззивният съд е приел в относимата към оплакванията в касационната жалба част от мотивите си към обжалваното решение, че: Видно от договор за наем от 25. 06. 2012 г., сключен между „БУЛМЕКСТРЕЙД“ ООД и „ИНТЕРКОМ ГРУП“ ООД, първото дружество е отдало под наем на второто свой собствен недвижим имот, намиращ си в [населено място] за срок от четири години при наемна цена от 1250 лв. без ДДС; Уговорено е, че наемната цена се дължи авансово към датата на подписване на договора; На същата дата е издадена данъчна фактура № 24/25. 06. 2021 г. от наемодателя за сумата от 60000 лв. без ДДС, а с ДДС - 72 000 лв.; Представено е споразумение за прихващане от 25. 06. 2021 г., с което „БУЛМЕКСТРЕЙД“ ООД и „ИНТЕРКОМ ГРУП“ ООД са се договорили, че извършват прихващане на насрещни задължения за сумата от 72000 лв.; В § 1 от споразумението се съдържа констатация,че „БУЛМЕКСТРЕЙД“ ООД е предало на „ИНТЕРКОМ ГРУП“ ООД владението върху отдадения под наем имот на 25. 06. 2012 г.; При повторното разглеждане на делото от въззивния съд са приети представените с въззивната жалба на „ИНТЕРКОМ ГРУП“ ООД преписи от Постановление за възлагане от 23. 07. 2014 г., с което СГС по реда на чл. 717в вр. чл. 717з от ТЗ е възложил на „МАТАГИ“ ЕООД имота, предмет на наемния договор и от приемо-предавателен протокол с дата 22. 12. 2014 г.; От втория документ е видно, че на посочената дата синдикът на „БУЛМЕКСТРЕЙД“ ООД /н./ е предал владението върху имота на новия собственик; С молба от 25. 08. 2020 г., наречена „становище“ синдикът на „БУЛМЕКСТРЕЙД“ ООД /н./ е представил споразумение за прекратяване на договор за наем от дата 25. 06. 2012 г., считано от 16. 12. 2014 г.; Със същото страните са постигнали съгласие, че прекратяват предсрочно договора за наем и от датата на прекратяването владението на имота се счита предадено на наемодателя; Допусната е и е приета от въззивния съдебен състав съдебно-счетоводна експертиза, заключението на която е кредитирано от съда и от което заключение се установява, че издадената от „БУЛМЕКСТРЕЙД“ ООД данъчна фактура № 24 от 25. 06. 2012 г. е осчетоводена и включена в дневника за покупки на „ИНТЕРКОМ ГРУП“ ООД за месец 06. 2012 г. и за същата е ползван данъчен кредит от 12000 лв.; Вещото лице е изчислило и размера на наема за периода от 25. 06. 2012 г. до 16. 12. 2014 г., а именно - 44550лв. с ДДС; С оглед на така събраните доказателства от правна страна въззивният съд е приел, че между страните по делото е била налице валидна облигационна връзка по договор за наем, за който на основание чл. 288 от ТЗ приложение намират нормите на чл. 228 и сл. от ЗЗД; Тя е възникнала на датата на подписване на договора - 25. 06. 2012 г.; Със сключването на същия за наемодателя „БУЛМЕКСТРЕЙД“ ООД е породено задължението да предаде имота, предмет на правоотношението на „ИНТЕРКОМ ГРУП“ ООД, а за наемателя - да заплати авансово цялата наемна цена; В самия договор се съдържа изявление, че владението е предадено на наемателя; Това изявление има характер на извънсъдебно признание на този факт; В хода на процеса са въведени твърдения, че не е осъществено такова предаване и че наемателя никога не е ползвал имота; Не са ангажирани доказателства в подкрепа на тази теза; Напротив - от вписванията в счетоводството на дружеството се установява, че фактурата, издадена от наемодателя е осчетоводена надлежно, включена е в дневника за покупките и за нея е ползван данъчен кредит; В практиката на ВКС по реда на чл.2 90 от ГПК /Решение № 96/26. 11. 2009 г. по т.д. № 380/2009 г. на ВКС, I т.о.; решение № 42/19. 04. 2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение № 166/26. 10. 2010 г. по т.д. № 991/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение № 123/07. 02. 2011г. по т.д. № 588/2010 г. на ВКС, II т.о. и др./ се приема, че отразяването на двустранно подписаната фактура в счетоводството на ответника като дължима и ползването на данъчен кредит, съобразно стойността ѝ съставлява извънсъдебно признание за задължението и доказва съществуването му като това становище е споделено и от въззивния състав; На следващо място подписването на споразумението за прекратяване на договора също означава, че страните считат договора за действащ и изразяват воля да прекратят действието му занапред; От тези доказателства и действия на наемателя следва извода, че към момента на прихващането и след това - към датата на подписване на споразумението за прекратяване е считал, че наемодателят е изпълнил задълженията си по договора и възражението, че държането на имота не е предадено като недоказано се явява неоснователно; За пълнота следва да се посочи, че това дали наемателят в действителност е осъществявал ползването на вещта (в случая имота) е без значение, ако наемодателят му е осигурил възможност да го прави; По делото не са въведени твърдения да са били налице някакви други обстоятелства, които да са препятствали „ИНТЕРКОМ ГРУП“ ООД да ползва имота; Следователно упражняването на фактическото ползване е било предоставено на волята на неговите представители и ищецът се явява изправна страна в правоотношението; В същото време наемателят не ангажира доказателства да е изпълнил задължението си за плащане на цената; След като с влязло в сила решение прихващането, с което е погасено задължението за заплащане на същата е обявено за относително недействително по отношение на масата на несъстоятелността, то задължението спрямо нея не е погасено и същото е дължимо за периода, за който договорът е съществувал; Този период е безспорно установен - от 25. 06. 2012 г. до 16. 12. 2014 г.; За останалата част от срока на договора наем не се дължи въпреки, че уговорката е била за авансовото му заплащане за целия първоначално уговорен срок, тъй като не може да не се държи сметка за постигнатото в по-късен момент съгласие за прекратяване на същия. Това съгласие е довело до отпадане на задължението за заплащане на наем; Съгласно изчисленията, направени от вещото лице по приетата и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, размерът на наема за посочения период е 44550 лв.; Именно за него искът се явява основателен; В останала й част претенцията следва да бъде отхвърлена. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В процесният случай вторият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване според разясненията в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото отговорът му в никаква степен не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както това се изисква, за да е годен същият въпрос да обоснове допускане на такова обжалване, при наличието и на някой от допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК. Видно от мотивите на въззивното решение, в нито един момент и в нито една част от решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция, изводи на въззивния съд в решението му, обусловили този изход, съдът въобще не е разглеждал въпроса за периодичността и/или еднократността на плащането на наемната цена, като характеристика на процесния договор за наем, отразяваща се на основателността на иска, съответно – и отговаря ли на дадената в ТР № 3 от 18. 05. 2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС дефиниция за периодични плащания задължение по договор за наем, което е уговорено да бъде заплатено авансово, респ. еднократно към датата на подписване на договора, като процесното. Не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване и третият въпрос в първата си част, в която въпросът е формулиран и зададен изцяло хипотетично, поради което и не покрива критериите по чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същите са разяснени с т. 1 от ТРОСГТВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Първият въпрос и втората част от третия въпрос са принципно правни и също по принцип – годни да съставляват общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорите им са обусловили в някаква степен изхода на делото във въззивната инстанция, като въззивният съд е приел, че и при уговорено еднократно и авансово заплащане на наемната цена, такава се дължи само за периода на действие на договора и ползването на имота, но не и за времето след прекратяването им. По отношение на същите въпроси обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – да са решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в случая – с ТР № 3 от 18. 05. 2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС. В обжалваното решение въззивният съд е развил тезата си и формирал главните си, решаващи за изхода на делото във въззивната инстанция изводи не на плоскостта на еднократността или периодичността на уговореното плащане, в какъвто смисъл е поставен въпроса в светлината на дадената с ТР № 3 от 18. 05. 2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, дефиниция за периодични плащания, а само на плоскостта на периода на действие на договора, респ. – ползването на наетия имот, като е приел дължимост на цена по договора само за периода на действието му и осигуреното за този период от наемодателя в полза на наемателя ползване на имота, съответно – недължимост на наемна цена за период след прекратяването на договора и на ползването на имота, поради което и в случая претендираното противоречие със задължителната практика на ВКС не е налице. Страните не претендират разноски в производството по чл. 288 от ГПК такива. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение