Определение № 1284 от 16.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1927/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса /НЗОК/, чрез процесуален представител, с която е обжалвано изцяло Решение № 107 от 19.07.2023г. по в. т. д. № 99/2023г. на Апелативен съд – Велико Търново. С въззивното решение, след отмяна на Решение № 12 от 07.02.2023 г. по т. д. № 77/2022 г. на Окръжен съд - Русе в частта, с която е отхвърлен искът на „Комплексен онкологичен център - Русе“ ЕООД за присъждане на мораторна лихва в размер на 12 817, 33 лв., е осъдена НЗОК да заплати на „Комплексен онкологичен център - Русе“ ЕООД сумата от 12 817, 33 лв., представляваща обезщетение по чл.86 ЗЗД за забава за периода от 01.01.2020г. - 11.03.2022г., както и 360 лв. разноски за въззивната инстанция. В останалата обжалвана част, с която НЗОК е осъдена да заплати на ищеца сумата от 58 108 лв., представляваща възнаграждение за оказана болнична медицинска помощ по договори с НЗОК № 180372 от 29.05.2018г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки и № 180905 от 14.06. 2018г. за извършване на амбулаторни процедури, първоинстанционният съдебен акт е потвърден.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като се претендира неговата отмяната и като последица от това – присъждане на сторените разноски.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. Приложима ли е към процесните договори през процесния период (м. април - м. август и м. ноември 2019 г.) разпоредбата на чл.55а, ал.2 ЗЗО ?;

2. Императивна ли е разпоредбата на чл.55а, ал.2 ЗЗО ?;

3. Приетите с Договор № РД-НС-01-1-2 от 27.12.2018г. за изменение и допълнение на Националния рамков договор за медицинските дейности между Националната здравноосигурителна каса и Български лекарски съюз за 2018 г., (обн., ДВ, бр. 4 от 11.01.2019 г., в сила от 01.01.2019 г.) изменения, в частност чл.351а (в сила от 01.01.2019г) и чл. 356а, ал. 7 (в сила от 01.01.2019 г.) от НРД за МД за 2018 г., съответстват ли на разпоредбата на чл.55а, ал. 2 ЗЗО ?;

4. Приложими ли са към процесните договори през процесния период (м. април - м. август и м. ноември 2019 г.) разпоредбите на чл.351а и чл. 356а, ал. 7 от НРД за МД за 2018 г. ?;

5. В случая налице ли са императивни материалноправни норми, които следва да се приложат от въззивния съд и без да е налице оплакване от жалбоподателя ?

Наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените въпроси е обосновано с довода, че изводите на въззивния съд са в противоречие с т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълкувателно дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Сочи се и самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, с аргумента, че обжалваното решение е очевидно неправилно, тъй като по съществото на спора въззивният съд се е произнесъл с решение, което не кореспондира с приложимия за случая материален закон и по-конкретно - в нарушение на чл.55а, ал.2 ЗЗО, която разпоредба се твърди, че е приложена в нейния обратен, противоположен смисъл, доколкото въззивният съд вместо действащата към процесния период законова и подзаконова нормативна уредба, е приложил отменена такава.

Ответникът – „Комплексен онкологичен център - Русе“ ЕООД, чрез процесуален представител, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представят отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на сторените пред касационната инстанция разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Окръжен съд - Русе е сезиран с предявени от „Комплексен онкологичен център - Русе“ ЕООД срещу НЗОК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.79 ЗЗД, вр. чл.59 ЗЗО и чл.86 ЗЗД за сумата от 58 108 лв., представляваща възнаграждение за оказана болнична медицинска помощ по договори с НЗОК № 180372 от 29.05.2018г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки и № 180905 от 14.06.2018г. за извършване на амбулаторни процедури, по която е било отказано заплащане с единствения мотив, че е над утвърдените стойности за съответния период („надлимитна”), за периода от 01.04.2019 г. до 30.11.2019 г.; мораторна лихва в общ размер от 12 817,33 лв., изчислена върху горепосочените бази, със съответни начални дати от първия ден на забава до датата на завеждане на иска.

За да постанови обжалвания резултат Великотърновският апелативен съд е установил, че ищецът е лечебно заведение за болнична помощ по смисъла на чл.9 ЗЛЗ и в това си качество през 2018г. е сключил с НЗОК договори за оказване на болнична медицинска помощ по клинични пътеки (КП) и за извършване на амбулаторни процедури (АП), на основание чл.59 ЗЗО, като в периода 01.04.2019 г. - 30.11.2019 г. на нуждаещите се била оказана болнична помощ по КП и АП по вид и обем, съответстващ на уговорените. НЗОК, чрез директора на РЗОК - Русе, уведомила „Комплексен онкологичен център - Русе“ ЕООД, че извършените медицински дейности по КП и АП на обща стойност 58 108 лв. за процесния период от 01.04.2019 г. до 30.11.2019 г. са отхвърлени от заплащане, поради това че са над утвърдените стойности за периода. Съдът е установил, че НЗОК не е оспорвала нито преди завеждане на делото, нито в хода на процеса, извършването на медицинските дейности и тяхното остойностяване или изчислението на лихвите за исковия период, а единствено е претендирала недължимост на тяхното заплащане поради надлимитността им на основание договорите между страните и ЗЗО. Първата инстанция е уважила предявения иск по чл.79 ЗЗД, вр. чл.59 ЗЗО за заплащане на сумата от 58 108 лв. - стойността на „надлимитна“ медицинска дейност по клинични пътеки и амбулаторни процедури за периода 01.04.2019 г. - 30.11.2019 г., с аргумента, че съгласно чл.52, ал.1 от Конституцията на Република България, здравноосигурените граждани имат гарантирано право на достъпна медицинска помощ и на безплатно медицинско обслужване, при условия и по ред, определени със закон. Окръжен съд – Русе в мотивите си е посочил също така, че лечебното заведение не може да откаже медицинска помощ на физическо лице, при положение, че същото е изпълнило задължението си за здравна вноска към фонда, поради което допустимото със закон ограничаване обема на здравния пакет не може да бъде обвързано с паричен лимит на разходите за реализацията му. Въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция по въпроса дали съществува задължение за НЗОК да заплаща извършени надлимитни дейности и действителни ли са уговорките в индивидуалните договори между НЗОК и изпълнителите на болнична медицинска помощ, с които плащането от НЗОК се ограничава до определени стойности, като е констатирал, че същите са съобразени с практиката на ВКС. Поради съответствие между първоинстанционното решение и константната практика на ВКС по тези въпроси, Апелативен съд – Велико Търново е приел, че въззивната жалба на НЗОК е неоснователна, като е изложил допълнителни съображения, че от една страна бюджетът на НЗОК е законово регламентиран като задължителен финансов способ и принцип на финансиране на дейността в областта на болничната медицинска помощ, заплащана чрез системата на задължителното здравно осигуряване, но от друга страна, здравноосигурените лица не са страна по НРД за медицинските дейности, нито по договора за приемане на обеми и цени на медицинската помощ по чл.55, ал.2, т.2 ЗЗО; последните имат право на свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК, а НЗОК е длъжна да заплаща всички здравни дейности в обхвата на този пакет на съответния изпълнител, предоставил медицинската помощ на здравноосигуреното лице. В тази връзка съдът е посочил, че в случай, че общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година, включително резерва, предвиден в него, липсва основание да се откаже заплащане на надлимитната дейност за съответния месец на конкретния изпълнител, тъй като здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставяне на медицинска помощ в рамките на гарантирания от закона пакет болнична медицинска дейност и свободен избор на изпълнител на медицинска помощ поради изчерпване на средствата от разпределените на изпълнителите лимитирани бюджети. По отношение на предвидените в договорите между РЗОК и изпълнителите стойности на медицинските дейности съдът е счел, че същите са прогнозни и не изключват заплащането на престираните от лечебното заведение медицински дейности по чл.45 ЗЗО при превишаване на месечния лимит. С оглед на това, Апелативен съд – Велико Търново е приел, че се дължи плащане от бюджета на НЗОК за предоставената медицинска помощ, доколкото извършените дейности са в обхвата на гарантирания пакет здравни дейности, като НС на НЗОК има възможност да приеме решение за изменение и корекция на определените прогнозни бюджетни средства на съответните РЗОК и изпълнителите на медицинска помощ. Като краен извод, въззивната инстанция е счела, че предоставянето на своевременна и качествена медицинска помощ от страна на избрания от здравноосигуреното лице изпълнител на медицинска помощ в превишение на установената бюджетна рамка за съответната година не представлява неизпълнение на задълженията на изпълнителя на медицинска помощ по сключения между него и РЗОК индивидуален договор с последица отхвърляне от заплащане на извършената дейност.

За неоснователно е прието възражението във въззивната жалба на НЗОК досежно необсъдената от първоинстанционния съд промяна в ЗЗО – чл.55а, ал.2 ЗЗО, с аргумента, че решението е постановено в съответствие с действащата към м.април 2015г. нормативна уредба на отношенията между НЗОК и изпълнителите на болнична помощ, която не е претърпяла съществени промени до момента на сключване на договорите между страните през 2018г. и е била приложима към спорното по делото правоотношение. По отношение на извършеното изменение на ЗЗО (от ДВ бр.102/2018 г.), с което е била въведена разпоредбата на чл.55а, ал.2 ЗЗО, съдът е посочил, че това изменение се явява последващо спрямо момента на възникване на спорното по делото правоотношение и с оглед липсата на изрично предвидено действие на разпоредбата спрямо заварени правоотношения, възражението на жалбоподателя е прието за неоснователно.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

След съобразяване с възприетото в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, че касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на един или повече правни въпроси, които трябва да са от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд, настоящият състав намира, че поставените от касатора въпроси не удовлетворяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК.

Първите три въпроса са предпоставени от несъгласието на касатора с извода на решаващия съд за неприложимост към процесните правоотношения на разпоредбата на чл.55а, ал.2 ЗЗО / нова - ДВ, бр.102 от 2018г., в сила от 1.01.2019г./, съгласно която НЗОК не заплаща за оказана от лечебните заведения медицинска и дентална помощ в нарушение на посочените в техните договори по чл.59,ал.1 обеми и стойности. С Решение № 6 от 11.04.2024г. по к.д. № 15/23г. на КС на РБ разпоредбата на чл.55а, ал.2 ЗЗО е обявена за противоконституционна, поради което въпросите за приложимостта на същата към процесните правоотношения, отречена по други съображения от въззивния съд, нямат нужното за спора правно значение. Въззивният съд не е бил сезиран и не е излагал съображения за приложимостта на посочените в четвъртия въпрос разпоредби от НРД за МД за 2018г., което е достатъчно основание за неотносимостта на този въпрос към спора. По начина, по който е формулиран, последният пети въпрос не отговаря на изискванията за правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не може да се отнесе към обусловил крайния изход на спора извод на решаващия съд.

Освен неустановяване на общото основание за допускане на касационното обжалване, за недоказан се преценява и допълнителният критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, обоснован с допуснато от въззивния съд противоречие с т.1 от ТР № 1 от 9.12.2013г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК по всички въпроси, постановката на която, при непосочване на пропуск от съда да съобрази относима към процесните правоотношения императивна правна норма, е неприложима към спора.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая всички доводи, изложени от касатора, са във връзка с извода на въззивния съд за неприложимост на разпоредбата на чл.55а, ал.2 ЗЗО, които с оглед обявената противоконституционност на същата, не могат да обусловят уважаване на искания достъп до касационна проверка.

При този изход на спора, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на 300 лв. – юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.8 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК