Определение № 105 от 05.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1509/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. М. Д. от [населено място], обл. Стара З. - чрез адв. Д. Й. от САК, срещу решение № 593 от 06.03.2020 г., постановено по в. гр. д. № 2267/2019 г. на Софийски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна на решение № 961 от 11.02.2019 г. по гр. д. № 5396/2016 г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените срещу ЗД „Бул Инс“ АД исковете на Е. М. Д., конституирана на основание чл.227 ГПК на мястото на починалата в хода на процеса първоначална ищца Е. П. И. и на мястото на Д. М. Д., починал в хода на процеса наследник на първоначалната ищца Е. И., чийто низходящ Г. Д. Д. се е отказал от наследство, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от причинената при ПТП на 17.07.2014 г. смърт на М. Д. - син на Е. И., ведно със законната лихва от 17.07.2014 г. до окончателното плащане, и на основание чл.78, ал.3 ГПК са присъдени разноски на ЗД „Бул Инс“ АД. В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение в обжалваната част и се прави искане за неговата отмяна с произтичащите от това последици. Навеждат се оплаквания, че възизвният съд е нарушил съществено съдопроизводствените правила като не е зачел влязлото в сила решение по гр. д. № 279/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което по повод предявен от касаторката иск срещу ЗД „Бул Инс“ АД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща й М. Д. е отречено наличието на съпричиняване от страна на пострадалия, изразяващо се в поемане на риска за пътуване при употребил алкохол водач на МПС. Поддържат се и оплаквания за необоснованост и противоречие с материалния закон на изводите на въззивния съд за установен принос на пострадалия в степен 50 %, предпоставящ намаляване на дължимото обезщетение. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК и с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В срока по чл.287 ГПК е депозиран отговор от ответника ЗД „Бул Инс“ АД - чрез адв. Ал. И. от САК, който не следва да бъде съобразяван при разглеждане на делото, тъй като изложените в него съображения не кореспондират със съдържанието на касационната жалба и касаят спор, различен от разрешения с обжалваното решение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Производството по гр. д. № 5396/2016 г. е образувано пред Софийски градски съд по искова молба на Е. П. И., с която е предявен иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от причинената при ПТП на 17.07.2014 г. смърт на М. М. Д. - син на ищцата. В хода на производството Е. И. е починала и на основание чл.227 ГПК съдът е конституирал на нейно място наследниците й по закон Е. М. Д. - дъщеря на починалия при ПТП М. Д., и Д. М. Д. - син на починалата. С решение от 11.02.2019 г. Софийски градски съд е осъдил ЗД „Бул Инс“ АД да заплати на Е. Д. и на Д. Д. в качеството им на правоприемници на Е. И. по 42 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от починалата Е. И. вследствие смъртта на сина й М. Д., ведно със законната лихва от 17.07.2014 г. до окончателното плащане, като е отхвърлил претенциите за разликите над 42 000 лв. до 50 000 лв. /частични искове от общ размер по 75 000 лв./. Решението е обжалвано с въззивни жалби от двете страни, по повод на които е образувано в. гр. д. № 2267/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд. В хода на въззивното производство е починал Д. Д. и на негово място е конституиран синът му Г. Д., но поради извършен от последния отказ от наследство, починалият Д. Д. е заместен като ищец от Е. Д. с променена брачна фамилия Д.. При разглеждане на въззивните жалби Софийски апелативен съд е съобразил, че поради необжалване на първоинстанционното решение в частта за уважаване на поддържаните от правоприемниците на Е. И. искове до размер на 12 500 лв. е формирана сила на пресъдено нещо между страните относно наличието на предпоставките по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за ангажиране на отговорността на ЗД „Бул Инс“ АД и че спорът във въззивното производство се свежда до справедливия размер на обезщетението, което е имала право да получи първоначалната ищца за претърпените по повод смъртта на сина й неимуществени вреди, и съпричиняването на вредите от починалия М. Д.. За да се произнесе по размера на обезщетението, Софийски апелативен съд е обсъдил показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели, ангажирани с цел установяване на действителните отношения между първоначалната ищца и сина й и негативните преживявания на майката по повод смъртта на нейния син. Въз основа на установените от свидетелите обстоятелства и като е взел предвид всички релевантни за приложението на чл.52 ЗЗД обстоятелства, съдът е формирал извод, че за обезщетяване на неимуществените вреди, които е претърпяла по повод смъртта на сина си, първоначалната ищца Е. И. има право да получи сума в размер на 70 000 лв. При определяне на обезщетението съдът е изходил от указанията в ППВС № 4/1968 г. относно критериите за прилагане на чл.52 ЗЗД и е отчел икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите, както и нивата на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК Софийски апелативен съд е обсъдил оплакванията във въззивната жалба на ЗД „Бул Инс“ АД за неправилно произнасяне от страна на първоинстанционния съд по релевираното с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване на вредите от починалия М. Д.. След самостоятелна преценка на доказателствата въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за недоказаност на поддържаното от ответника възражение, че пострадалият е допринесъл за собствената си смърт като е пътувал на предната седалка в лек автомобил без поставен предпазен колан. Изложил е съображения, че правните последици от съпричиняването и значението му за размера на обезщетението изключват възможността съдът да обоснове изводите си за съпричиняване с вероятности и с предположения. С аргумент, че по делото няма категорични доказателства дали към момента на реализиране на произшествието пострадалият е имал поставен предпазен колан или е пътувал без колан, въззивният съд е приел, че дължимото обезщетение не следва да бъде намалявано по съображения за липса на предпазен колан. За основателно въззивният съд е счел възражението на ответника - застраховател, че обезщетението подлежи на намаляване на основание чл.51, ал.2 ЗЗД, тъй като пострадалият сам се е поставил в риск да бъде увреден, съгласявайки се да пътува в автомобил, управляван от алкохолно повлиян водач. Въззивният съд е основал извода си за наличие на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД на показанията на свидетеля - очевидец И. К. и на заключението на назначената от първата инстанция съдебномедицинска експертиза. Свидетелят К. е депозирал показания, че в деня на произшествието започнал да пие още от сутринта и вечерта, заедно с водача на автомобила и с пострадалия М. Д., отишли в заведение в [населено място], където всички пътници продължили да консумират алкохол „до припадък“; Водачът на автомобила, който по-късно реализирал произшествието, също бил на масата и пиел заедно с тях. Според заключението на експертизата, констатираната непосредствено след произшествието концентрация на алкохол в кръвта на водача - 1.79 промила, отговаря на средна степен на алкохолно опиване и се характеризира със значителни нарушения в мисловната дейност, речта, съобразителността, вниманието, ориентировката, координацията на движенията, силно забавени реакции, афекти и др. подобни, като вероятността проявите на алкохолно опиянение при такава концентрация да са видими за околните е 86 %. Съобразявайки категорично установения от свидетеля факт, че преди произшествието пострадалият и водачът са били заедно и че пострадалият е могъл да възприеме непосредствено вида и количеството на употребения от водача алкохол, както и да оцени неадекватното му поведение вследствие поетия алкохол, въззивният съд е направил решаващия извод, че съзнателното поемане на риска да пътува в автомобил, управляван от видимо пиян водач, съставлява своеобразна форма на принос от страна на пострадалия за собственото му увреждане и съгласно т.7 от Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС предпоставя намаляване на дължимото обезщетение на основание чл.51, ал.2 ЗЗД. Предвид обстоятелствата, при които е реализирано произшествието, съдът е преценил, че приносът на пострадалия възлиза на 50 %, с колкото следва да бъде редуцирано обезщетението за неимуществени вреди. Въззивният съд не е възприел довода на въззиваемата Е. Д., че наличието на принос под формата на съзнателно поет риск за пътуване в автомобил, управляван от алкохолно повлиян водач, е отречено със сила на пресъдено нещо, формирана с влязло в сила решение по повод предявен от нея пряк иск срещу ЗД „Бул Инс“ АД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща й М. Д.. С мотив, че в производството по разглежданото от него дело Е. Д. не претендира обезщетение за собствените си вреди от смъртта на М. Д., а замества починалата в хода на процеса Е. И. (и нейния наследник Д. Д.) в съдебно предявената претенция за обезщетяване на вредите, претърпени от последната по повод смъртта на сина й, въззивният съд е отрекъл влязлото в сила решение, постановено в производството по иска на Е. Д. срещу ЗД „Бул Инс“ АД, да се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на спора, иницииран с иска на Е. И.. В зависимост от изводите, до които е достигнал в резултат на самостоятелната си решаваща дейност, Софийски апелативен съд е намалил определеното в полза на първоначалната ищца Е. И. обезщетение от 70 000 лв. с 50 % до сумата 35 000 лв. и след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлил поддържания от правоприемника й Е. Д. пряк иск за разликата над 35 000 лв. до присъдените от първата инстанция 84 000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени въведените с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първото основание, с което касаторката е аргументирала приложното поле на касационното обжалване, е очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е възприето разрешението, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Касаторката е обосновала очевидната неправилност на обжалваното решение с доводи, че въззивният съд е нарушил съществено съдопроизводствените правила като не е приложил разпоредбата на чл.298, ал.1 ГПК и като е отрекъл качеството й на страна в процеса с мотив, че тя участва в делото в качеството на правоприемник на починалата първоначална ищца Е. И.. Поддържаните доводи не насочват към нито една от възможните проявни форми на очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, а разкриват погрешно разбиране на мотивите, изложени от въззивния съд в подкрепа на извода за липса на формирана в отношенията между страните сила на пресъдено нещо по отношение на спора за съпричиняване на вредите от пострадалия. Въззивният съд не е отрекъл на касаторката качеството на страна в процеса, обусловено от наследственото правоприемство по закон между нея и починалата в хода на процеса първоначална ищца Е. И.. При постановяване на решението съдът е съобразил, че касаторката е конституирана като страна на основание чл.227 ГПК на мястото на починалата първоначална ищца Е. И. и че с предявения по делото иск не търси защита на свои самостоятелни права, произтичащи от увреждащото ПТП, а поддържа иска на своята праводателка /наследодателка/ за присъждане на обезщетение за неимуществените вреди, които последната е претърпяла от смъртта на сина си. Отказът на въззивния съд да приложи разпоредбата на чл.298, ал.1 ГПК и да зачете силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, с което е уважен пряк иск на касаторката срещу същия застраховател за обезщетяване на неимуществени вреди от същото ПТП, не е обусловен от отричане на качеството „страна“. За да се произнесе, че влязлото в сила решение не формира сила на пресъдено нещо относно разглеждания от него спор, въззивният съд е изходил от очертаните в чл.298, ал.1 ГПК обективни и субективни предели на силата на пресъдено нещо и е приел, че разрешеният с решението правен спор не е идентичен със спора, с който той е сезиран. Изводът за липса на идентичност е предпоставен от преценката, че с влязлото в сила решение е формирана сила на пресъдено нещо по отношение правото на касаторката да получи от ЗД „Бул Инс“ АД обезщетение в определен размер за неимуществените вреди от причинената при ПТП на 17.07.2014 г. смърт на баща й, докато силата на пресъдено нещо, която ще бъде формирана с обжалваното решение, ще обхване правото на обезщетение, което ЗД „Бул Инс“ АД дължи на праводателката на касаторката за неимуществените вреди от смъртта на сина й, произлезли от същото ПТП. При отсъствие на субективен и на обективен идентитет между двете дела решаващият извод на въззивния съд за неприложимост на разпоредбата на чл.298, ал.1 ГПК не може да се подведе под хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК и няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по въпроса „Лицето, конституирано на мястото на починал първоначален ищец, има ли качеството на страна в процеса и съответно налице ли е сила на пресъдено нещо между страните, когато едната от тях е конституирана на мястото на починала страна“. Поставеният въпрос се припокрива с доводите, с които е обосновано основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, и по изложените по-горе съображения не може да се счете за обуславящ изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Не е изпълнено и допълнителното изискване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, с което е обосновано искането за допускане на касационно обжалване по посочения въпрос. Разпоредбите на чл.227 ГПК и чл.298 ГПК, които уреждат правоприемството в процеса и пределите на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение, са ясни и дават отговор на поставения въпрос в смисъла, в който се е произнесъл въззивният съд. По приложението на тези разпоредби е създадена последователна и непротиворечива практика на ВКС, която не се нуждае от промяна и осъвременяване съобразно разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Субективното виждане на касаторката за приложимост на разпоредбата на чл.298, ал.1 ГПК в производството, в което тя е конституирана като страна на основание чл.227 ГПК, не може да обоснове необходимост от тълкуване на разпоредбата на чл.298, ал.1 ГПК вр. чл.227 ГПК, различно от възприетото в съществуващата практика на ВКС. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поддържано за въпроса „При прилагането на какви правила следва да се определи съотношението на приетото от съда съпричиняване от страна на пострадалия и равен ли е приносът за настъпване на вредоносния резултат на пътник, поел риска да пътува при водач, употребил алкохол, с приноса на самия водач“. В първата си част въпросът е неясен и не може да бъде отнесен към конкретен решаващ извод на въззивния съд, с който е мотивирано наличието на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, респ. степента на съпричиняването. Във втората си част въпросът е от значение за правилността на обжалваното решение и конкретно - на извода на въззивния съд, че приносът на пострадалия за настъпване на вредите е равен на приноса на виновния водач, реализирал увреждащото ПТП. Въззивният съд е определил степента на принос на пострадалия след преценка на обстоятелствата, при които е настъпила смъртта му. С оглед на конкретните обстоятелства съдът е приел, че като е поел съзнателно риска да пътува в автомобил, управляван от водач във видимо нетрезво състояние, имайки яснота за вида и количеството на поетия алкохол и за неговото въздействие върху водача, пострадалият е допринесъл за собствената си смърт в степен, равна на степента на принос на водача. Изводът за наличие на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е формиран в съответствие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСГТК на ВКС, а дали въззивният съд е определил правилно степента на установения принос, е въпрос на правилност на въззивното решение, която не подлежи на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК. Поради обусловеността на извода за степента на принос от възприетата фактическа обстановка по спора не би могло да се приеме, че въззивният съд е приложил разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД в противоречие с посочената от касаторката практика на ВКС, обективирана в решение № 50/27.07.2015 г. по т. д. № 271/2014 г., решение № 118/27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г., решение № 97/06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г., решение № 33/04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г., решение № 96/15.10.2012 г. по т. д. № 936/2011 г., решение № 39/16.07.2010 г. по т. д. № 551/2009 г. и решение № 43/15.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г. Предвид изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 2267/2019 г. на Софийски апелативен съд. Разноски не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,