Определение № 3054 от 17.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4275/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на “ТИТАН – ВС“ ЕООД, представлявано от управителя Е. П., чрез адвокат Х. Х., против въззивно решение № 3484 от 28.06.2023 г. по в.гр.д. № 5161/2022 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 20024882 от 25.03.2022 г. по гр.д. № 15309/2021 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от касатора срещу държавата, представлявана от министъра на финансите, иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за 22 341,92 лв., представляващи обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализиране на приход от цена на произведена електроенергия за периода от 31.03.2016 г. до 31.03.2018 г., поради законодателни промени – приемане на разпоредбата на § 18, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗЕ, обнародвана в Държавен вестник бр. № 56/2015 г. в нарушение на правото на Европейския съюз. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение – основание по чл. 281, т. 3 ГПК, като се иска уважаване на предявения осъдителен иск.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. „Следва ли чл. 16 от Хартата на основните права на Европейския съюз, уреждащ правото на свобода на стопанската инициатива в правния ред на Съюза, да бъде тълкуван в смисъл, че не допуска съществуването на национална правна разпоредба като тази на параграф 18 ПЗР ЗИДЗЕ, по смисъла на която при наличието на сключен договор и съществуващи договорни отношения, уредени от специални норми на действащото законодателство, се осъществява изменение на един от основните елементи на договора /цена/ чрез законодателен акт в полза на един от субектите в договора?“.

2. „Следва ли принципът на правна сигурност да се тълкува в смисъл, че не позволява преуреждането на вече възникнали въз основа на специални норми отношения между частни лица или между държавата и частни лица, ако с това преуреждане се засягат по неблагоприятен начин оправданите правни очаквания на частноправните субекти и вече придобити по тях права?“.

3. „Като се има предвид решението на Съда по делото Plantanol, решение от 10 септември 2009, дело С-201/08, ECLI:EU:C:2009:539, следва ли принципът на защита на оправданите правни очаквания като основен принцип на правото на ЕС да се тълкува в смисъл, че не позволява държава членка да измени без достатъчно гаранции за предвидимост приложимата правна уредба към производството на електроенергия от възобновяеми енергийни източници, като премахне предсрочно съществуващи в законодателството мерки на стимулиране производството на електроенергия от възобновяеми източници, които са свързани със сключени дългосрочни договори за изкупуване на електроенергия, в разрез с условията, при които частните субекти са осъществили инвестиции в производството на електроенергия от възобновяеми източници и са сключили дългосрочни договори за изкупуването ѝ от държавно регулирани доставчици на електроенергия?“.

4. „Следва ли чл. 3 и чл. 4 от Директива 2009/28/ЕО за насърчаване на използването на енергия от възобновяеми източници, предвид на съображения 8 и 14 от нейния преамбюл, да бъдат тълкувани в смисъл, че налагат на държавите членки задължение чрез националните мерки по прилагане на директивата да гарантират правна сигурност на инвеститорите в производството на електроенергия от възобновяеми източници, в това число от слънчева енергия?“.

5. „Допускат ли чл. 3 и чл. 4 от Директива 2009/28/ЕО, тълкувани във вр. със съображения 8 и 14 от Директивата, национална правна уредба като параграф 18 ПЗР ЗИДЗЕ, която изменя съществено преференциалните условия на изкупуване на електроенергия от възобновяеми източници, при условията на вече сключени дългосрочни договори за изкупуване на електроенергия от такива източници, в съответствие с първоначално приетите национални мерки по прилагане на Директивата?“.

Във връзка с поставените въпроси е направено и искане по чл. 629, ал. 1 ГПК за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз за тълкуване на посочените в тях норми на правото на Европейския съюз.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от държавата, представлявана от министъра на финансите, чрез юрисконсулт Р. С., в който е изразено становище за неоснователност на подадената касационна жалба и е направено искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Предявен е иск за осъждане на държавата за 22 341,92 лв., представляващи обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализиране на приход от цена на произведена електрическа енергия за периода от 31.03.2016 г. до 31.03.2018 г., поради приемане от Народното събрание на разпоредбата на § 18, ал. 1 и сл. от ПЗР на ЗИДЗЕ, обн. в ДВ бр. 56/2015 г., в сила от 24.07.2015 г. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен, е правилно и е препратил към мотивите му на основание чл. 272 ГПК. Констатирал е, че с разпоредбата на § 18, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗЕ /ДВ бр. 56/24.07.2015 г., в сила от 24.07.2015 г./ е предвидено за производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници чрез енергийни обекти, които са изградени със средства от национална или европейска схема за подпомагане, и по отношение на които заявления за подпомагане са постъпили до влизането в сила ЗЕВИ, да се прилагат цените по чл. 31, ал. 8 от същия закон, които последно са определени с решение на Комисията за енергийно и водно регулиране към датата на влизането в сила на този закон. Като неоснователен е отхвърлен доводът на ищеца за създадени у него оправдани правни очаквания за получаване имуществена стойност, която не е реализирал вследствие на законовата промяна с § 18. Прието е, че разпоредбите на чл. 31, ал. 4 и чл. 32, ал. 3 ЗЕВИ, според които преференциалната цена не подлежи на промяна за целия срок на договора, не се прилагат за производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници по § 18, ал. 1 от ПЗР ЗИДЗЕ на основание ал. 5 на същия параграф. Поради това не е налице и законова пречка договорените като преференциални първоначално цени с производител на електроенергия от възобновяеми източници да бъдат променени. Принципно неоправдано е едно правно очакване за получаване на една и съща преференциална цена за целия период на договор от 20 години, поради постигнато на 27.12.2012 г. в конкретния случай съгласие между ищеца и „ЕВН“. Допълнително е посочено и, че в чл. 5, ал. 1 от договора между тях изрично е упоменато, че енергията се изкупува по определена от ДКЕВР цена, съобразно приложимото законодателство. В същия смисъл се е произнесъл и Конституционният съд в решение 5/11.05.2017 г. по к. д. № 12/2016 г., с което е прието, че принципът на правна сигурност не може да се приравни на абсолютно недопускане на промяна в действащата законодателна рамка на дадена сфера на обществени отношения. Разпоредбата на § 18 актуализира режима на компенсиране на производителите на енергия от възобновяеми източници и промените се основават на обективни, прозрачни и недискриминационни критерии. Законодателят може да прави промени в тази материя, за да приведе правната уредба в съответствие с променящите се икономически и социални условия в страната, включително и с цел стабилизиране на регулирания сектор, при условие че инсталациите за енергия от възобновяеми източници, предмет на специален режим, няма да бъдат възпрепятствани за възвръщане на техните инвестиции в рамките на дългосрочните договори. Правото на възвръщане на инвестициите не е право на определен непроменяем задължително висок размер на цените за изкупуване на енергията и респективно - на постоянно висок приход от производство на енергия от възобновяеми източници. Очакванията на правните субекти да не се променя законодателството, не са конституционно защитени, особено когато става дума за уредба на непазарни механизми при условията на ясна цел за изграждане на конкурентен вътрешен електроенергиен пазар в ЕС. Промените, въведени с § 18 от ПЗР на ЗИДЗЕ преследват легитимната цел да предотвратят неадекватно високата финансова тежест, която се поема от потребителите на електроенергия.

Отхвърлено е и оплакването на ищеца, че са нарушени нормите на чл. 16 и чл. 17 ХОПЕС, които уреждат свободата на стопанската инициатива, свободата на договаряне и защитата на правото на собственост. Въззивният съд е приел, че договорът за изкупуване на произведената от ищеца електрическа енергия е сключен в рамките на регулиран от държавата пазар, което поначало изключва възможността за свободно договаряне, доколкото цените на регулирания пазар се определят от държавния регулатор при условията на закона. Държавата има както законовото, така и договорно правомощие да се намесва едностранно и да променя условията, при които функционира търговецът, при спазване на неговите права и защита на инвестициите, но без да гарантира трайно привилегировано третиране, с цел защита на обществен значим интерес. По отношение на защитата на правото на собственост, съдът се е позовал на решение на СЕС от 15 април 2021 г. по съединени дела С-798 и С-799/2018 г., според което бъдещият доход може да се смята за собственост, която би могла да се ползва от закрилата на чл. 17 от Хартата, но само ако вече е бил спечелен, ако е бил обект на сигурно вземане или ако са били налице обстоятелства, които могат да създадат у заинтересованото лице оправдани правни очаквания да получи имуществена стойност. Доколкото е прието, че в конкретния случай за ищеца не са налице оправдани правни очаквания да получава първоначално определената имуществена стойност в течение на целия срок на договора с обществения доставчик, включително и съгласно текста на чл. 5, ал. 1 от договора между тях, възражението за нарушение на чл. 17 ХОПЕС е отхвърлено като неоснователно.

Настоящият състав на III г.о., ВКС, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Поставените в изложението въпроси отразяват основните аргументи и твърдения на ищеца за основателността на исковата му претенция, въведени още в исковата молба. За да бъде отхвърлен предявеният иск съдът е навел пространна аргументация, от която извежда заключенията си защо отхвърля предявения иск, поради което въпросите се явяват пряко свързани с правилността на обжалваното решение и не могат да бъдат разглеждани по същество в производството по чл. 288 ГПК. Изразеното в тях несъгласие с правните изводи на съда не може да обуслови допускането на касационното обжалване.

В допълнение следва да се посочи, че въззивният съд е съобразил практиката на ВКС, съдържаща се в определения № 50692 от 4.10.2022 г. по гр. д. № 520/2020 г. на III ГО и № 591 от 14.07.2022 г. по гр. д. № 1432/2020 г. на IV ГО. Тази практика е формирана въз основа на тълкуването на правото на ЕС, съдържащо се в решение от 15 април 2021 г., Federazione nazionale delle imprese elettrotecniche ed elettroniche (Anie) по съединени дела С-798/18 и С-799/18 СЕС. Налице е сходство в правната уредба на Италия и България, уреждаща схемите за подпомагане на производството на енергия от възобновяеми източници. В т.28 от това решение е прието, че държавите членки разполагат с право на преценка относно мерките, които считат за подходящи за постигането на задължителните общи национални цели, определени в чл.3, параграфи 1 и 2 от Директива 2009/28. Такава свобода на преценка означава, че държавите членки са свободни да приемат, изменят или отменят схеми за подпомагане, стига тези цели да са изпълнени. Според т.42 от решението, когато предпазлив и съобразителен икономически оператор е в състояние да предвиди приемането на мярка, която може да засегне неговите интереси, той не може да се позове на принципа за защита на оправданите правни очаквания, когато тази мярка бъде приета. Също така икономическите оператори не могат да възлагат оправдани правни очаквания за запазването на съществуващото положение, което може да бъде променяно от националните органи в рамките на тяхното право на преценка. В т.54 се констатира, че правото на операторите на фотоволтаичните инсталации да се ползват без промяна от насърчения за целия срок на действие на споразуменията не е придобито правно положение и не е обхванато от защитата, предвидена в чл.17 от Хартата и следователно промяната на размера на тези насърчения, извършена с национална правна уредба, не може да бъде приравнена на нарушаване на правото на собственост. Националната правна уредба не може да се счита за намеса в свободата на договаряне по смисъла на чл.16 от Хартата/т.61/ или за накърняване на свободата на стопанска инициатива, закрепена в чл.16 от Хартата/т.66/. Крайният извод в решението е, че чл.3, параграф 3, буква а/ от Директива 2009/28/ЕО и членове 16 и 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз във връзка с принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда намаляване или отлагане на плащането на насърчения за енергията, произведена от слънчеви фотоволтаични инсталации, предоставени по рано с административни решения и потвърдени с ad hoc споразумения, сключени между операторите на тези инсталации и публично дружество, когато тази правна уредба се отнася до вече предвидени, но все още недължими насърчения. Въззивният съд изрично е приел, че за ищеца в конкретния случай не съществуват оправдани правни очаквания, нито е нарушен принципа на правната сигурност, за което съдът се е позовал на разрешението, дадено в мотивите на решение № 5/11.05.2017 г. по конст. д. № 12/2016 г. на Конституционния съд, основани на практиката на СЕС, включителното и на цитираното от касатора решение по дело С-201/08, Plantanol GmbH & Со. KG срещу Hauptzollamt Darmstadt. Според конституционния съд намаляването на цените за изкупуване в конкретния случай не е санкция за производителите на енергия от възобновяеми източници, а създава предпоставка за равноправно третиране на всички производители на енергия от възобновяеми източници. Оспорената разпоредба на § 18 ПЗР ЗИДЗЕ актуализира режима на компенсиране на производителите на такава енергия и промените се основават на обективни, прозрачни и недискриминационни критерии. Цените за изкупуване на енергията не са предмет на свободно договаряне, а се определят от формиран от държавата национален регулатор при условията и по ред, посочени в закон. Очакванията на правните субекти да не се променя законодателството, не са конституционно защитени, особено когато става дума за уредба на непазарни механизми при условията на ясна цел за изграждане на конкурентен вътрешен електроенергиен пазар в ЕС. Закрилата на легитимните очаквания е един от основните принципи на правото на ЕС, изведен от СЕС в неговата практика, но това не означава, че икономически активните субекти следва да възприемат всяка промяна в регулаторната рамка като произволна и неоправдана и да извличат легитимността на своите очаквания от обстоятелството, че са били третирани с предимство на пазара към даден момент, и от своето упование, че това положение ще се запази и в бъдеще.

В заключение, доколкото поставените въпроси не покриват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се преценява наличието и на специалната по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Неоснователно е искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Съгласно чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз, Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнесе преюдициално по тълкуване на Договора, валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. Въпросът, с който СЕС е сезиран не може да се отнася до тълкуване на националноправна норма или правилността на направено в тази връзка тълкуване от националния съд или по фактически въпрос. Въпросът не трябва да е идентичен с въпрос, по който Съдът вече се е произнесъл, отговорът да не се налага недвусмислено от практиката на СЕС или да не оставя място за разумно съмнение. Въпросът трябва да бъде и относим за съответната фаза на националното производство – заключението относно тълкуването или валидността на правото на Съюза да бъде необходимо, за да постанови националният съд решението си. Ето защо не е налице основание за отправяне на преюдициално запитване.

С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК вр. с чл. 25 Наредба за заплащането на правната помощ, в полза на ответната страна следва да се присъдят деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.

Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд