Определение № 1920 от 23.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 893/2025 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответницата Д. Я.-П. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ищецът „Ен Зет Консулт“ ООД оспорва жалбата.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

По жалба на ответницата въззивният съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлил частично - за разликата над 18 283,34 лв. - предявения иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на лихва за забава. Потвърдил е решението в останалите обжалвани части, с които са уважени изцяло главният иск по чл. 365, ал. 1 ЗЗД за заплащане на главница по договор за спогодба в размер на 60 000 лв. и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД до размер на 18 283,34 лв.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите:

• липсата на основание води ли до нищожност на споразумението и за валидността му следва ли основанието да е изрично посочено или поне да може да се извлече от съдържанието на споразумението;

• може ли съдът да създава нови договорни условия в споразумение без съгласие на страните и може ли с тълкуване да бъде преодоляна недействителността относно най-съществената част от сделката - основанието;

• следва ли съдът да обсъди всички възражения и доводи на страните и да направи преценка на всички доказателства в съвкупността им, както и да се следи за правилното разпределение на доказателствената тежест?

По първия въпрос не се обосновава специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По възражението за недействителност на спогодбата поради липса на основание въззивният съд е приел, че основание е налице - разрешаването на спора между ответницата и третото лице, цедирало впоследствие на ищеца вземанията си по тази спогодба, относно извъндоговорните задължения на ответницата да възстанови на цедента средствата, заплатени от последния за сметка на ответницата. Този извод съдът е основал върху приетото за установено от фактическа страна въз основа на съвпадащите обяснения на страните, че ответницата за своя сметка е осъществявала търговска дейност през притежаваното от третото лице търговско дружество, а третото лице е заплащало породените от тази дейност публични задължения за данъци и осигуровки. Тези правни изводи на въззивния съд не влизат в противоречие с практиката, изразена в посочените от жалбоподателя актове на ВКС, доколкото в същите не се разглежда въпросът относно възможността основанието на договора да се установява въз основа на факти, стоящи извън образуващите договора волеизявления на страните, респ. извън материализиращия тези волеизявления документ. Така ТР № 1/2020 на ОСГТК има за предмет правомощието на съда служебно, без възражение на страните, да се произнася по действителността на сделката, а решенията по т. д. № 377/2008 г. на I т. о., т. д. № 1843/2013 г. на II т. о. и т. д. № 761/2008 г. на II т. о. разглеждат въпроси относно критериите за тълкуване на договорни клаузи. Останалите съдебни актове са определения, с които не се допуска касационно обжалване, поради което и съгласно т. 2 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК не представляват практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Същите съображения се отнасят и за втория въпрос, за който противоречието по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК се обосновава със същата практика на ВКС с доводите, че съдът не може да допълва договора, ако няма доказателства, които да подкрепят това допълнение, като се поддържа, че не почива на събраните по делото доказателства изводът на въззивния съд, че основанието на процесната спогодба е разрешаването на спора относно задължението на ответницата да възстанови, сумите, заплатени от цедента в изпълнение на възникналите публични задължения на ответницата. Доколкото този решаващ извод на съда не произтича от извършено тълкуване на договора, а се основава на оценката и анализа на събраните доказателства относно предшестващите спогодбата отношения между страните по нея, същият не противоречи на посочената от жалбоподателя практика по приложението на чл. 20 ЗЗД. Що се отнася до заявеното оспорване на обосноваността на този извод, същото, като въпрос по правилността му, представлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Значимостта на третия въпрос за конкретното производство се обосновава с доводите, че въззивният съд не е обсъдил възраженията на ответницата за окончателно уреждане на отношенията между страните по спогодбата със сключеното впоследствие ново споразумение, като немотивирано е приел, че същото не се отнася до задълженията по спогодбата, както и че не е обсъдил възражението, за липса на валидно съобщаване на цесията преди предявяването на иска, като не се оспорва съобщаването чрез връчването на препис от исковата молба.

Във връзка с първата група доводи не се установява противоречие с трайната практика на ВКС, съгласно която въззивният съд е длъжен да обсъди всички доказателства, факти и доводи на страните, допустими и относими с оглед предмета на въззивното производство, определен съгласно чл. 269 ГПК, доколкото въззивният съд се е произнесъл по посочените доводи, като е изложил, макар и лаконично, съображенията, че според съдържанието на споразумението от 25.01.2018 г. не се установява същото да се отнася до задълженията по процесната спогодба, а проверката на правилността на тези съображения е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. По втората група доводи относно съобщаването на цесията отклонение от установената практика на ВКС също не е налице, доколкото във въззивната жалба надлежно оплакване в тази насока не се съдържа, поради което и въпросът за правните последици на съобщаването е останал извън предмета на въззивното производство съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК.

Не е налице и специалната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се поддържа и липса на практика, нито се обосновава наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Извън бланкетното твърдение, че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, който също така е от значение за точното прилагане на закона, конкретни доводи за обосноваване на основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК не са изложени.

С тези мотиви съдът