Определение № 2378 от 15.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4224/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Б. А. и В. К. А. против въззивно решение № 565/02.05.2023 г., постановено по възз.гр.д. № 438/2023 г. по описа на Окръжен съд- Пловдив. С обжалваното решение след отмяна на решение № 4217/14.12.2022 г. по гр. д. № 4343/2022 г. на Районен съд- Пловдив са отхвърлени предявените от Е. Б. А. и В. К. А. срещу „Хармония 2018“ ЕООД [населено място], с ЕИК[ЕИК] искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищците сумата в размер на по 12 000 лв. за всеки от тях, представляваща обезщетение за лишаване от правото на ползване, равно на пазарния наем, за периода 01.11.2019 г. до 31.03.2020 г. на собствените на ищците недвижими имоти, а именно: Сграда с идентификатор № ....., с адрес на сградата: [населено място], [улица], със застроена площ от 332 кв.м., построена в УПИ с идентификатор ....... с площ 636 кв.м., като сградата е триетажна и е с предназначение „Дом за възрастни хора“, както и Поземлен имот с идентификатор ...... по КККР, с адрес на ПИ: [населено място], [улица], с площ от 234 кв.м. с начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, използван като паркинг за обслужване на посочената по-горе сграда, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата молба в съда 25.03.2022 г. до окончателното плащане. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. В същата се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Твърди се, че неправилно въззивният съд е приел за неосъществен фактическия състав на неоснователното обогатяване. Поддържа се, че е налице обогатяване от страна на ответното дружество, доколкото процесните имоти са с предназначение „Дом за възрастни хора“ и паркинг към същия, а за периода 01.11.2019 г. до 31.03.2020 г. единствено служители на ответника са работили в процесния имот, като се обгрижвали хора в дома. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правен въпрос – общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е поставен въпроса: 1. „Съставлява ли ползване на процесния имот по смисъла на ЗС и задължителната практика на ВКС обстоятелството, че работници и служители на ответното дружество обгрижват възрастни хора в процесния имот, същите хора с които са в договорни отношения за тази именно услуга, и които са заплащали именно на ответника за нейното предоставяне?“. Сочи се наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 13 от 22.02.2022 г. по гр.д. № 2906/2021 г. на I г.о. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК- очевидна неправилност на въззивното решение. Твърди се още, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения като се е произнесъл по спора без да извърши анализ и съпоставяне на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, а също и като е констатирал нарушения в доклада извършени от първоинстнционния съд, без да върне делото на последния с указания за разглеждане от друг съдебен състав. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата „Хармония 2018“ ЕООД [населено място] не е подал писмен отговор и не е изразил становище по същата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Въззивният съд е приел, че безспорно между страните, че Е. А. и В. А. са собственици на гореописаните два недвижими имота, находящи се в [населено място], както и че с договор за наем от 30.04.2018 г. и допълнително споразумение /анекс/ към него от 03.05.2018 г. имотите били отдадени под наем от ищците на „Хармония 2016“ ЕООД. Установил е, че с решение № 4648/25.06.2019 г. по гр.д. № 6813/2019 г. на Софийски градски съд, договор за наем е бил прекратен и наемателят е бил осъден да предаде на ищците държането на процесните имоти. Безспорно между страните било също, че между „Хармония 2016“ ЕООД и ответника „Хармония 2018“ ЕООД бил сключен договор за изпълнение от 01.04.2019 г., по силата на който служители на ответника са обслужвали възрастни хора в сградата с идентификатор ...... - Дом за възрастни хора „Хармония“. Имотите били върнати от наемателя „Хармония 2016“ ЕООД на ищците с приемо - предавателен протокол на 09.06.2021 г. За да отхвърли предявените искове, въззивният съд е приел за недоказани твърденията на ищците, че „Хармония 2016“ ЕООД, като наемател на имотите, със сключване на договора за изпълнение от 01.04.2019 г. на практика е отдала под наем същите на ответника. Прието е, че договора за изпълнение от 01.04.2019 г. е с предмет осъществяване от изпълнителя, със собствен труд и усилия, на дейността по обслужване на всички възрастни хора, домуващи в обект, стопанисван от възложителя, а именно: Дом за стари хора „Хармония“, поради което по силата на този договор, през процесния период работниците и служителите на „Хармония 2018“ ЕООД са се намирали в имота на ищците като допуснати от наемателя за осъществяването на съвместната дейност между двете дружества страни по договора. Ответникът и третото за процеса лице в сградата осъществявали съвместна дейност за постигане на обща стопанска цел - печалба от това, като след снабдяване с необходимите разрешения в сградата били настанени възрастни хора, за които били полагани грижи. Съдът се е позовал на решение № 161/09.07.2022 г. по гр.д.№ 3093/2021 г. на ВКС, IV г.о., касаещо предявени искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД между същите страни за предходен период. Приел е за недоказано ответникът да е започнал фактически да ползва имотите през процесния период 01.11.2019 г. - 31.03.2020 г. Според въззивния състав обстоятелството, че работниците и служителите на „Хармония 2018“ ЕООД са били допуснати в процесната сграда от „Хармония 2016“ ЕООД, не обосновава извод за наличието на общ факт от обедняването на ищците и обогатяването на ответника. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В изложението е налице смесване на предпоставките за допустимост на касационното обжалване и тези по чл. 281, т. 3 ГПК. Съобразно дадените в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни. Несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи, относими към правилността на решението, не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда, само ако касационното обжалване бъде допуснато. Според тълкуването, дадено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т.е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. Единственият поставен въпрос е по съществото на спора, засяга установяването на факти, а не правни разрешения на въззивния съд, и несъответствието им с тълкуването на закона в практиката на ВКС. Въпроса е изведен от становище на ищците, поддържано в процеса, че наличието на работници и служители на ответното дружество, които обгрижват възрастни хора в процесния имот, представлява ползване без правно основание на собствения на ищците имот, обуславящо отговорност на ответника по чл. 59, ал.1 ЗЗД. В случая приетото от въззивния съд, след преценка на доказателствата по делото е, че в процесния период работниците и служителите на ответника са се намирали в сградата само поради това, че са допуснати в нея от третото лице „Хармония 2016“ ЕООД - наемател на сградата по договор с ищците, като това изключва възникването на вземането по чл. 59 ЗЗД, тъй като не е настъпило неоснователно разместване на блага в смисъла, разяснен с т. 5 ППВС № 1/1979 г. Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с приетото в решение № 161/09.07.2022 г. по гр.д.№ 3093/2021 г. на ВКС, IV г.о., според което задължение на съда по иска по чл. 59 ЗЗД е да изясни във всеки конкретен случай дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от обща група факти, за да установи или отрече това условие за възникване на субсидиарното вземане. Посочено е, че това условие няма да е налице, ако ответникът е допуснат в собствения на ищеца имот от трето лице- наемател по договор с ищеца. Ако след обсъждане на събраните доказателства това бъде установено, изключен е общият факт - разместване на благата в двата патримониума, а с това - и основанието на иска по чл. 59 ЗЗД. За извода е без значение дали наемното правоотношение между ищеца и третото лице продължава да съществува в периода, зададен с иска по чл. 59 ЗЗД. Прието е, че субсидиарното вземане може да възникне, само ако третото лице-наемател е върнало имота и след това ответникът е установил върху имота своя, самостоятелна фактическа власт. В този смисъл се е произнесъл и въззивният съд. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. Освен това, установените факти в мотивите към решението са правилно квалифицирани под нормата, чиято хипотеза ги урежда. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение