Определение № 5975 от 19.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2069/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от В. Ю. К., представляван от съпругата си Н. А. К., чрез адвокат Н. Ч., срещу въззивно решение № 1360 от 27.11.2023 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр.д. № 2034/2023 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещната страна Организация с нестопанска цел “Фонд за жилищно строителство на Я.-Н. автономен окръг“, представлявано от директора Г. Н. Т., чрез адвокат П. Ц., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално че касационната жалба е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, е признал и допуснал изпълнението на чуждестранно съдебно решение (присъда) от 23.07.2020 г. по дело № 1-21/2020 г. на Градски съд - [населено място], Я.-Н. автономен окръг на Р. Федерация, в частта, в която е уважен предявеният от „Фонд за жилищно строителство на Я.-Н. автономен окръг“ срещу В. К. граждански иск в наказателното производство за заплащане на сумата от 60 812 185,31 рубли, представляващи обезщетение за претърпените вреди от извършеното престъпление, на осн. чл. 119 КМЧП. За да постанови този резултат въззивният съд посочил, че в отношенията между Република България и Р. Федерация е налице действащ международен договор за правна помощ, а именно - Договорът между НРБ и СССР за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела, ратифициран с Указ № 784 от 15.04.1975 г. - процедурата, в която се развива производството, е тази по чл. 46-53 от посочения договор. Съдът, също така, изяснил, че когато чуждестранно решение е постановено в държава, която не е член на ЕС, но с която РБ има сключен и действащ международен договор за правна помощ, прилага се този международен договор, който също има примат на вътрешното законодателство; националните разпоредби в КМЧП се прилагат само за неуредени въпроси в европейското или международното право – чл. 3 от кодекса. Съдът намерил, че решението, чиято екзекватура се желае, о, попада в обхвата на посочения договор за правна помощ - чл. 47, ал. 2 от същия, а съгласно чл. 49 от него. Налице са и изискуемите условия за екзекватура: към молбата е приложена в превод на български език заверена от съда присъда на градския съд в [населено място], Я.-Н. автономен окръг на Р. Федерация, с която наред с осъждането на подсъдимия В. Ю. К. за престъпленията, за които е бил привлечен към наказателна отговорност, е уважен и предявеният срещу него от гражданския ищец „Фонд за жилищно строителство на Я.-Н. автономен окръг“ граждански иск до размер на сумата от 60 812 185.31 рубли, представляващи обезщетение за претърпените вреди от извършените деяния. Наред с това самата присъда съдържа отбелязване за влизането ѝ в сила на 10.12.2020 г. (л. 146 от делото на СГС). От присъдата е видно, че К. е взел участие в наказателния процес като подсъдим и граждански ответник, заедно с процесуален представител. Липсват пречки за признаване, изчерпателно посочени в чл. 52 от договора за правна помощ. Съдът е намерил за неоснователни възраженията относно правосубектността на юридическото лице-молител, вкл. неговата регистрация, за които са представени доказателства още с исковата молба и са налични по делото. Не се установява соченото противоречие на присъдата с основни принципи на българското право, както и с обществения ред; присъдата в нейната осъдителна част, с която предявеният граждански иск е бил частично уважен, не засяга основни ценности на обществото; с нея не е нарушена презумпцията за невиновност, която действа до влизане в сила на осъдителната присъда, с която бива оборена. Отбелязано е и това, че обстоятелството, че окончателният съдебен акт може да бъде преразгледан на конкретно предвидено в съответното национално законодателство извънредно основание, няма отношение към признаването и допускането му до изпълнение, тъй като същият е влязъл в сила. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: при подаване на молбата директно до съда, който е компетентен да издаде решение по нея (което е сторено в настоящия случай), предвид необходимостта от представяне на заверени от първоинстанционния съд препис от решението и документи, които да послужат на съда, който е компетентен да издаде решение по молбата, следва ли подадената молба да се изпрати на първоинстанционния съд, който е разгледал делото като първа инстанция, за окомплектоване със заверени от първоинстанционния съд препис от решението и документи, след което делото се образува и разглежда след връщане на преписката – твърди се противоречие с определение № 184 от 09.05.2016г. по ч.гр.д. №526/2016 г. на ВКС, III г.о. Поставеният въпрос няма отношение към постановеното от въззивния съд – подобно нарушение не е въведено в предмета на спора по надлежен ред в инстанциите по същество. Този въпрос няма отношение и към резултата по делото, защото касае администрирането на молбата за екзекватура, което няма значение за основателността й, нито за допустимостта и валидността на постановеното по нея решение. Това е и отговорът в цитираното по-горе определение на ВКС: Липсва уредена санкция, когато не е спазена процедурата по чл.48, ал.2 от Договора за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела, сключен между НРБ и СССР, за сезиране на компетентния съд; нормата съдържа диспозитивно /инструктивно/ правило – дадено е право на избор как да се подаде молбата – директно да съда, който е компетентен да издаде решение или чрез съда, който е разгледал делото и начинът, който бъде избран, не е елемент от формата за валидност на сезирането, а е с оглед изискването молбата да бъде окомплектована със заверен препис от решението и удостовери, че то е влязло в сила и подлежи на изпълнение, ако това не следва от текста на самото решение. Съставът на ВКС по разглежданото дело, след като е дал горните принципни разяснения по тълкуването на двустранния договор за правна помощ, е приел, че когато молбата е подадена директно до съда, който е компетентен да издаде решение по нея, тя се изпраща на първоинстанционния съд, който е разгледал делото като първа инстанция за окомплектоване, поради това, че е нужно представяне на заверени от първоинстанционния съд препис от решението и документи, които да послужат на съда, който е компетентен да издаде решение по молбата. По настоящия казус, още при подаването й молбата е с приложения - заверена от съда присъда на градския съд в [населено място], Я.-Н. автономен окръг на Р. Федерация, в превод на български език, в което се съдържа отбелязване за влизането ѝ в сила на 10.12.2020 г., както и, че К. е взел участие в наказателния процес като подсъдим и граждански ответник, лично и заедно с процесуален представител. Относно тези факти не е имало и спор между страните. К. не твърди, че влязлото в сила решение е отменено от съда на Р. Федерация по някой от извънредните способи, предвидено в националното законодателство, а прави довод, че подобна възможност в законодателството, на практика изключва правото на екзекватура, което е несъстоятелно. Следващият правен въпрос е повдигнат поради поддържано основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и той е: следват ли нормите на КМЧП (чл.117 от КМЧП чл. 119, ал.2 КЧМП и чл. 45, ал. 1 от КМЧП) относно изпълнението на чуждестранно съдебно решение (присъда) да се прилагат едновременно с нормите на Договора за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела, сключен между НРБ и СССР /обн. ДВ бр.12/10.02.1976г., попр. Бр.17/28.02.2014г.; нормите на чл.117, чл. 119, ал.2 КЧМП и чл.45, ал.1 от КМЧП допълват ли нормите на Договора за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела, сключен между НРБ и СССР. Касаторът е посочил само, че този въпрос следва да се разгледа от касационната инстанция, защото е от значение за точното прилагане на закона и за развитието правото. В изложението към касационната жалба, освен да постави правен въпрос по см. чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да се обоснове за наличие на допълнителните условия по т. 1 – 3, според поддържаното основание, или в случая, че разглеждането на повдигнатия правен въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (т. 3). Точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите (т. 3 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Обосновка липсва. Върховният касационен съд многократно се е произнасял, че бланкетното цитиране на хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане словесно на правните норми не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Несъгласието с постановеното от съда, не е такава обосновка. Независимо от всичко изложено по-горе, което е достатъчно, за да се откаже допускане до касационно обжалване на съдебното решение, следва да се изясни още и това, че въпросът не буди никакво съмнение в съдебната практика, като по приложението и тълкуването му е налице трайно тълкуване от ВКС, вкл., съдържащо се в определението, посочено по-горе от касатора във връзка с първия повдигнато от него въпрос. Не се твърди така формираната в годините константна съдебна практика да се нуждае от промяна или осъвременяване, а видно, въззивният съд не се е отклонил от нея. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение, но сам не сочи на пороци на въззивния съд, които биха могли да попаднат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т., предл. 3 ГПК; настоящата инстанция служебно също не установява такива. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Несъгласието с фактически и/или правен извод на съда не значи, че има допуснато противоречие със закона и неговото нормативно или казуално тълкуване, а и само по себе си, подобно несъгласие не попада в хипотезата на чл. 280, ал. 3, предл. 3 ГПК, нито съставлява друго, самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. Мотивиран от горното, съдът