Определение № 5740 от 10.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1200/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №1242/17.01.2024г. на „Амбулатория за индивидуална практика за първична медицинска помощ по дентална медицина – доктор С. М.“ ЕООД, чрез адв. В. В. срещу решение №1276/15.11.2023г. по в. гр. д. № 992/2023г. на Сoфийския апелативен съд, с което е потвърдено решение №260048/10.01.2023г. по гр. д. №3453/2020г. на СГС, с което е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл. 108 ЗС за осъждане на ответника М. Ив. М. да му предаде владението на апартамент №4, с площ от 77,04 кв.м., представляващ самостоятелен обект с идентификатор [№] по КККР на [населено място], находящ се на първи етаж, вх. А, в сградата на [улица], ведно с прилежащите части: мазе с площ от 10,26 кв.м. и таван с площ от 8,24 кв.м., както и 1,34% идеални части от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху дворното място, съставляващо парцел първи, кв. 218, местност Центъра, [населено място]. Касаторът счита, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва извода на въззивния съд, че влязлото в сила възлагателно постановление, от което черпи правата си ответникът, е противопоставимо на придобивното основание на ищеца - договорът за прехвърляне на търговско предприятие по чл. 15 ТЗ, тъй като същият не е вписан в СВп и предвид разпоредба на чл. 453, т. 1 ГПК. Твърди, че придобивното основание на ответника не е породило своя вещно-транслативен ефект, а ицщовото дружество е запазило собствеността върху имота, поради това, че С. М., заради чийто дълг имотът е изнесен на публична продан, не е имала качеството на длъжник по изпълнението, тъй като на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство е било прекратено, т.е. проданта е извършена при липса на изпълняемо право. Касаторът излага още, че въззивният съд не е обсъдил неговите доводи и възражения относно незаконосъобразността на действията на съдебния изпълнител във връзка с проведеното принудително изпълнение, не е изяснил релевантните за спора факти и не е изложил убедителни мотиви за неоснователността на исковата претенция. Поддържа оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при събирането на доказателствата по делото, като сочи, че направените с въззивната жалба доказателствени искания са били оставени без уважение от въззивния съд в нарушение на разпоредбата на чл. 266 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът посочва наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за касационно обжалване. Формулирани са следните въпроси: 1."Допустими ли са в съдебното производство, с пр. осн. чл. 108 ЗС, вр. с чл. 498, ал. 2 ГПК доказателствени искания на ищеца /трето лице по см. на чл. 498, ал. 2, предл. 2 ГПК /насочени към разкриване в ревандикационното исково производство на незаконосъобразност на действията на ЧСИ, довели до възлагане на изнесен на продан имот при липса на изпълняемо право, вкл. и в случаите когато постановлението за възлагане е било обжалвано по реда на чл. 435 ГПК, респ. ирелевантни ли са доводите на ищеца отнасящи се до процесуалната незаконосъобразност на действията на ЧСИ?"; 2. "В съдебното производство с правно основание чл. 108 ЗС, противопоставимо по см. на чл. 453, ал. 1 ГПК ли е придобивното основание на ищеца – трето лице, на постановлението за възлагане, когато последното няма вещно-транслативен ефект, поради липса на изпълняемо право?". По тези въпроси, касаторът твърди, че съдът е дал правно разрешение, което противоречи на задължителната практика на ВКС, възприета в ТР №7/31.07.2017г. по т.д. №7/2014г. на ОСГТК на ВКС, ТР №4/11.03.2019г. по т.д. №4/2017г. на ОСГТК на ВКС и ТР №1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът М. И. М., чрез подадения от адв. Ан. П. отговор, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и липсата на основанията по чл. 280 ГПК. Моли касационно обжалване да не бъде допускано, а в случай, че бъде допуснато - моли въззивното решение да бъде оставено в сила, като му бъдат присъдени разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: Производството е образувано по иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от „Амбулатория за индивидуална практика за първична медицинска помощ по дентална медицина – доктор С. М.“ ЕООД срещу М. И. М. за признаване на установено, че ищецът е собственик на апартамент №4 с площ от 77,04 кв.м., представляващ самостоятелен обект с идентификатор [№] по КККР на [населено място], находящ се на адрес: [улица], вх. А, ет.1, ведно с маза с площ от 10,26 кв.м. и таван с площ от 8,24 кв.м., както и 1,34% ид. части от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху дворното място, съставляващо парцел първи, кв. 218, [населено място] и за предаване на владението му. Ищецът твърди, че на 21.04.2017г. по изпълнително дело №6139/2013г. по описа на ЧСИ – М. Б., е изготвено постановление за възлагане след проведена публична продан, като собственият му имот е възложен на обявените за купувачи М. И. М. и С. К. М. при равни дялове и срещу цена от 152 500 лева. Ищцовото дружество не било длъжник по изпълнението и към момента на проданта е трето за изпълнението лице, чието имущество било осребрено за погасяване на дълга на един от четиримата солидарни длъжници в изпълнението – С. М.. Ищецът твърди, че е придобил имота по реда на чл. 15 ТЗ, чрез договор за прехвърляне на търговско предприятие от 26.10.2011г., поради което издаденото постановление за възлагане не е породило транслативен вещен ефект и ищецът е запазил правото на собственост върху имота. Ответникът М. И. М. оспорва предявеният иск, като твърди собственост на имота и моли за отхвърлянето му. От фактическа страна съдът е приел, че с договор за продажба на предприятие, сключен на 26.10.2011г. С. Н. М., в качеството й на ЕТ “Амбулатория за индивидуална практика за първична медицинска помощ – С. М.“ продава на С. Н. М. в качеството й на едноличен собственик на капитала на “Амбулатория за индивидуална практика за първична медицинска помощ – дентална медицина – д-р С. М.“ ЕООД предприятието си с фирма ЕТ “Амбулатория за индивидуална практика за първична медицинска помощ – С. М.“ като съвкупност от права, задължения и фактически отношения за сумата от 100 лева. Договорът бил сключен в предписаната в чл. 15 ТЗ /в редакцията на закона към датата на сключване на договора/ писмена форма с нотариална заверка на подписите, поради което същият бил действителен, налице са и данни за вписването му Търговския регистър към АВп. В имуществото на продавача бил включен и имотът предмет на настоящия спор. Прието е за безспорно, че процесният имот е бил предмет на публична продан, осъществена в периода 27.02.2017г. – 27.03.2017г. по изпълнително дело №6139/2013г., приключила с влязло в сила постановление от 21.04.2017г. за възлагането му на купувачите М. И. М. и С. К. М.. Впоследствие С. К. М. е прехвърлила собствената си идеална част на ответника М. И. М.. От правна страна, въззивният съд е съобразил, че основателността на ревандикационния иск предполага кумулативното наличие на следните предпоставки: ищецът да е собственик на претендираната вещ, последната да се намира във фактическата власт на ответника и ответникът да владее или държи вещта без правно основание. Съдът е изложил, че в случая е налице конкуренция на придобивни основания, тъй като ищецът твърди, че е придобил имота на основание чл. 15 ТЗ, а ответникът- въз основа на влязло в сила постановление за възлагане. Посочил е, че по своята правна същност възлагателното постановление по чл. 496, ал. 1 ГПК представлява властнически акт, издаден от компетентен орган, от който се пораждат гражданскоправни последици, т.е. постановлението е деривативно придобивно основание, тъй като правата на купувача при публична продан са производни от правата на собственика длъжник. Съдът е отбелязал, че ирелевантни за настоящия спор са доводите на въззивника /настоящ касатор/ за процесуалното му качество и извършените процесуални действия в изпълнителното дело №6139/2013г. по описа на ЧСИ Б., тъй като те са били многократно инициирани в приключилите производства по чл. 435 ГПК. Въззивният съд е приел за установено, че договорът за продажба на търговско предприятие не е вписан в СВп, въпреки, че в патримониума на търговското предприятие се включвал и процесният недвижим имот. Посочил е, че според ТЗ, когато прехвърленото търговско предприятие включва и право на собственост върху недвижими имоти, последващото му вписване в Службата по вписванията по арг. на чл. 16 ал. 4 от ТЗ /в редакцията му към сключване на договора/ е от значение за противопоставимостта на прехвърлянето на трети лица, които черпят права от страните по договора по чл. 15 ТЗ. Вписването в Търговския регистър има оповестително действие, т.е. не е елемент от фактическия състав на договора за продажба, а последващото вписване на договора и в Службата по Вписванията, съобразно нормата на чл. 16 ал. 4 ТЗ /сега ал. 5/ отново е с декларативно действие. Посочено е също, че вписването на договор за продажба на търговско предприятия, в което има и недвижими имоти, произтича и от разпоредбата на чл. 112 ЗС, респ. чл. 4 от Правилника за вписванията, което не е свързано с действителността на договора, а е с цел даване на гласност на актовете, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижим имот. Разпоредбата на чл. 453, т. 1 ГПК, от друга страна, установява правните последици на актовете за прехвърляне и учредяване на вещни права, които не са били вписани преди възбраната, а именно тяхната непротивопоставимост на взискателя и присъединените кредитори. Съдът е посочил, че взискатели по изпълнителното производство са „Юробанк България“ АД, „Уникредит Булбанк“ АД, НАП и СО. Приел е, че по отношение на процесния имот е била вписана възбрана от 31.07.2013г., а впоследствие на 02.08.2016г.- и от кредитора „Юробанк България“ АД, поради което и на основание чл. 453, ал.1 ГПК невписаният договор по чл. 16, ал. 4 ТЗ не може да се противопостави на взискателя. Посочил е също, че на 27.06.2011г., т.е. преди сключване на договора по чл. 15 ТЗ, върху имота е била вписана и законна ипотека в полза на „Уникредит Булбанк“ АД, а съгласно чл. 173 от ЗЗД кредитор, чието вземане е обезпечено с ипотека, има право да се удовлетвори предпочтително от цената на ипотекирания имот, в чиято собственост и да се намира той, което видно от постановлението за разпределение от 03.05.2018г., е било съобразно от съдебния изпълнител. Предвид изложеното, съдът е счел, че по арг. от чл. 496, ал. 2, изр. 2 ГПК правата на ищеца са непротивопоставими на купувача по публичната продан, доколкото те не могат да се противопоставят на взискателите. Въззивният съд е счел за неоснователен предявения ревандикационен иск, тъй като купувачът по извършената в изпълнителното производство публична продан, стабилизирана вследствие на проведен съдебен контрол, се явява собственик на имота. По тези доводи, е приел, че обжалваното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно, поради което подлежи на потвърждаване. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на решението по следните съображения: Както е разяснено в ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода на делото е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Той трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая искането за допускане на касационно обжалване на въведеното основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК е неоснователно, поради липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и по двата поставени в изложението въпроса. Първият формулиран от касатора въпрос не удовлетворява общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като същият не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд по спора. Този въпрос е поставен във връзка с един съпътстващ мотив на въззивния съд, а именно, че наведените от страната доводи и оплаквания във връзка с извършените процесуални действия в хода на проведеното индивидуално принудително изпълнение са ирелевантни за настоящ спор и същите многократно са били предмет на проверка в инициирани предходни производства по чл. 435 ГПК. Така формулираният в изложението въпрос всъщност е израз на защитната теза на касатора за проведеното незаконосъобразно принудително изпълнение и действията на съдебния изпълнител, и не е свързан с решаващият мотив от въззивния съд, че доколкото ищецът не е вписал придобивното си основание в Службата по вписванията, то и не би могъл да противопостави правата си на купувача по публичната продан, тъй като тези права не могат да бъдат противопоставени на взискателите по арг. на чл. 496, ал. 2, изр. 2 ГПК. Произнасянето на въззивния съд е в съответствие с разясненията в Тълкувателно решение №6 от 20.05.2022 г. на ВКС по т. д. №6/2020г., ОСГТК, според които като акт на съдебния изпълнител, постановлението за възлагане подлежи на съдебен контрол по реда на чл. 435, ал. 3 ГПК, която норма определя активната легитимация и основанията за обжалване. След като постановлението влезе в сила, публичната продан може да се оспорва по исков ред / чл. 496, ал. 3 ГПК /. Недействителността на публична продан може да се установява чрез самостоятелен установителен иск, чрез позоваване от ищеца, възражение от ответника в друго производство / т. 3 от ТР № 4/11.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС/, а трето лице, което твърди свое право на собственост върху имота- предмет на проданта, разполага с петиторна защита. Тези изводи произтичат пряко от действащата правна уредба, определяща обхвата на защита, даден от законодателя и очертаващ правните последици от проведена публична продан и съответно влязло в сила възлагателно постановление. В посоченото от касатора Тълкувателно решение №4 от 11.03.2019г. на ВКС по т. д. №4/2017г. се приема, че постановлението за възлагане е крайният акт, с който приключва публичната продан. С него купувачът на публичната продан се легитимира като собственик на имота. Публичната продан на недвижим имот е деривативен способ за придобиване на вещни права и ако длъжникът не е собственик на продавания имот, то и купувачът няма да стане собственик / чл. 496, ал. 2 ГПК /. Законодателят е уредил способа за защита срещу влязло в сила постановление за възлагане - исков ред, но не е ограничил формата на искова защита. Позоваването на недействителността по принцип се извършва от лице, чиито материални права са засегнати от принудителния характер на публичната продан. Именно съобразявайки се с възприетото в тези тълкувателни решения, въззивният съд, в производството по предявения ревандикационен иск, е извършил самостоятелна преценка на заявените от страните конкуриращи се придобивни основания, като е изложил мотиви, че невписването на прехвърлянето на търговското предприятие, в което е бил включен и процесния апартамент, е довело до непротивопоставимост на взискателя и присъединените кредитори, поради което купувачът по извършената публична продан в изпълнителното производство, се явява собственик на процесния имот. Този извод е съобразен и с решение №33/23.03.2017г. по гр. дело №2591/2016г. на ВКС, в което се посочва, че когато прехвърленото търговско предприятие включва и право на собственост върху недвижими имоти, от значение за противопоставимостта на прехвърлянето на трети лица, които черпят права от страните по договора по чл. 15 ТЗ, е вписването му в Службата по вписванията / чл. 16, ал.4 ТЗ/. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по втория въпрос, който също е формулиран според твърденията на касатора и не кореспондира на съображенията на въззивния съд и на данните по делото, поради което не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Въпросът е свързан с твърденията на касатора, че придобивното основание на ответника не е породило своя транслативен ефект, тъй като лицето, за чийто дълг е изнесен имотът на публична продан не е имало качеството на длъжник, поради прекратено на основание перемпция изпълнително производство в периода преди провеждане на проданта, следователно последната била извършена при липса на изпълняемо право. По настоящото дело ищецът твърди, че той е трето за изпълнителното производство лице, чието имущество е възложено с постановлението за възлагане на ответника. Според разясненията в т.1 на Тълкувателно решение №4 от 11.03.2019г. на ВКС по т. д. №4/2017г., правото на принудително изпълнение на взискателя предпоставя съществуването на изпълняемото право. По тази причина изпълняемото право на взискателя спрямо длъжника е предпоставка за допустимост на изпълнителния процес. Съществуването на изпълняемото право може да бъде проверявано при висящ изпълнителен процес и установяването на неговата първоначална липса или последващо погасяване води до прекратяване на индивидуалното принудително изпълнение / чл. 433, ал. 1, т. 1 и т. 7 ГПК /. Липсата на изпълняемо право отнема материалноправната основа на принудителното изпълнение. Несъществуването на изпълняемото право може да бъде установено и след приключване на изпълнителния процес. Принудителното осъществяване на вземането не лишава нито длъжника, нито третото лице, дало реално обезпечение на чужд дълг, от възможността да се защитят от материалнонезаконосъобразния изпълнителен процес. Те могат да оспорят с иск съществуването на вземането /а трето лице - и на обезпечението/, както по време, така и след приключване на принудителното изпълнение. Според съдебната практика, материална незаконосъобразност на изпълнението е налице, когато не са спазени материалноправните предпоставки за законосъобразност на изпълнителния процес, а именно: съществуване на изпълняемото право и принадлежност на имуществото, върху което е насочено изпълнението, на длъжника. Процесуална незаконосъобразност на изпълнението е налице, когато не са спазени процесуалните изисквания за законност на изпълнителния процес, а именно: наличие на изпълнително основание и изпълнителен лист и точно и законосъобразно изпълнение на процесуалните задължения и правомощия на съдебния изпълнител /определение №81/20.02.2012г. по гр. дело №498/2011г. на ВКС, постановено в производство по чл. 274, ал.3 ГПК/. От доказателствата по делото се установява, че изпълнителното производство по първоначалното изп. дело е образувано по молба на Юробанк България и въз основа на изпълнителен лист от 07.12.2012г., издаден по ч. гр. дело №55343/2012г., по което длъжниците, сред които и С. Н. М. са осъдените да заплатят солидарно на Банката сумата от 314 292.63 лв., представляваща главница по договор за кредит от 25.02/2008г., ведно със законната лихва. По делото не са представени доказателства изпълнителният лист да е бил обезсилен, или с влязъл в сила съдебен акт да е бил отменен актът, въз основа на който е бил издаден изпълнителният лист, т.е. не се установява твърдяната във въпроса липса на „изпълняемо право“, поради което така поставен въпросът не кореспондира на установената по делото фактическа обстановка. В настоящото производство, образувано по иск за собственост, въззивният съд не е изследвал доводите, относими към процесуалната незаконосъобразност на проведеното индивидуално принудително изпълнение. Съобразявайки съдебната практика, е изложил, че тези аргументи са били преценени по жалбата на ищеца в качеството му на трето лице срещу незаконосъобразните изпълнителни действия чрез обжалването им в хипотезата на чл. 435, ал. 4 и ал. 5 от ГПК, която е била оставена без уважение с решение №7775/20.11.2017г. по гр. дело № 3756/2017г. по описа на СГС. Наведените от ищеца допустими твърдения за материална незаконосъобразност на изпълнителното производство, въззивният съд е счел за неоснователни, излагайки съображения за законосъобразното развитие и приключване на същото с постановяване на възлагателното постановление, легитимиращо ответникът като собственик на процесния имот. Във връзка с твърдението, че към момента на проданта липсва изпълняемо право, тъй като спрямо длъжника С. М. изпълнението е било прекратено с постановление на ЧСИ от 11.07.2016г. следва да се отбележи, че според разясненията в Тълкувателно решение №2/2023г. от 04.07.2024г. по т. д. №2 по описа за 2023г. на ОСГТК, настъпването на перемпцията е основание за прекратяване на процесуалните правоотношения в изпълнителния процес, но няма за последица погасяване на признатото субективно материално право, нито на правото на принудително изпълнение. Прието е, че в случай на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство, образувано срещу тях въз основа на един изпълнителен лист, изпълнителното производство не може да бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК само по отношение на тези от тях, срещу които не е поискано извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, когато в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници. За настъпване на перемпцията трябва да е налице бездействие на взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в производството. В заключение следва да се посочи, че липсват предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Решението не е и очевидно неправилно доколкото не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, по отделно и в тяхната цялост, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. При този изход на спора, на ответника по жалбата, заявил такова искане, следва да се присъдят разноски, които съдът, с оглед представените доказателства определя в размер на 6000лв., представляващи претендирано адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС. Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,