Определение № 63 от 11.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 775/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на “РОТСАС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], против решение № 820 от 22.12.2022 г. по в.т.д. № 605/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 260264/11.04.2022 г. по гр.д. № 426/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, 21 състав, в обжалваната част, с която е осъден ответникът и настоящ касатор “РОТСАС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ” ЕООД да заплати на МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА на основание чл. 92 ЗЗД сума в размер на 13 232,52 лева, представляваща останалата непогасена чрез усвояване на банкова гаранция част от неустойка за забавено изпълнение на задълженията на ответника по договор № УД-12-3/25.01.2019 г. да извърши инспекция/ремонт на елементи и агрегати от комплектовката на вертолети БЕЛ-206 по позиции №№ 1, 2, 3, 5, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 17 (една от двете позиции), 18, 19, 20 от таблица № 1 и позиция № 2 от таблица № 2 на приложение № 1 към договора, неустойка в размер на 70 302 лева за частично неизпълнение на задълженията на ответника по гореописания договор за ремонт и калибриране на елементи, агрегати и системи от комплектовката на вертолети БЕЛ-206 по позиции № 4, 6 и 17 от таблица № 1 и позиция № 1 от таблица № 2 на приложение № 1 към договора, ведно със законната лихва върху дължимите неустойки, считано от 10.03.2021 г. до окончателното им изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски по делото съобразно уважената част от исковете.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Излагат се доводи, че въззивното решение не е съобразено с разпоредбата на чл. 260, ал. 1 вр. с ал. 2 ЗЗД, доколкото при своевременно предупреждение, направено по реда на чл. 260, ал. 1 ЗЗД, изпълнителят не отговаря за причинените вреди, включително не дължи неустойка за неизпълнение по причина - неподходящ проект. Обосновава се, че в случая приложение № 1 към договора представлява предоставен проект по смисъла на горецитираната разпоредба, като в графите “Забележка” и “Неизправност” се определят както параметрите на проекта/заданието, така и обемът на предвиденото в договора предназначение по смисъла на чл. 261, ал. 1 ЗЗД. Сочи се, че в случая нито във въззивното, нито в първоинстанционното решение е правилно установен обемът на проекта относно позиции № 6 и № 17 от таблица № 1 към приложение № 1 от договора и позиция № 2 от таблица № 2 към приложение № 1, а с писмо от 16.12.2019 г. на дружеството изпълнител е описана неточността на проекта/заданието по договора, като сред посочените елементи са и тези по позиция № 6 от таблица № 1 към договора и позиция № 1 от таблица № 2 към договора. Аргументира се, че дружеството е предложило изпълнение, като е уведомило възложителя за неремонтопригодността на част от елементите по договора, поради което възложителят е изпаднал в забава, а дружеството изпълнител се е освободило от последиците на собствената си забава и от заплащането на неустойка. Изразява се несъгласие с неустановяването от въззивния съд на кредиторовата забава по чл. 95 ЗЗД и неприлагането на последиците й. Излагат се доводи, че с предаването и приемането на съответни отремонтирани елементи с три протокола, както и с извършеното плащане от страна на възложителя, които факти не се оспорват от последния, изпълнителят не е изпаднал в забава, а неправилно е прието от въззивния съд, че приемането и плащането са ирелевантни за забавата на изпълнителя. Направено е оплакване, че въззивният съд не е установил служебно нищожността на неустоечната клауза по чл. 16, ал. 2 от процесния договор, предвиждаща, че при частично или пълно неизпълнение на договора възложителят има право едностранно да прекрати договора, да търси обезщетение за нанесени вреди и да претендира неустойка в размер на 20% от общата стойност на договора без ДДС. Обосновава се, че е нищожна поради противоречие с добрите нрави клаузата в частта, предвиждаща неустойка за частично неизпълнение в пълен размер, равен на този при пълно неизпълнение, доколкото същата е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Аргументира се, че в случая търговското дружество е изпълнило договора, като е ремонтирало двадесет елемента от общо предвидените двадесет и три позиции в заданието, както и е положило нужната грижа, като е опитало да ремонтира, съхранило е и своевременно е уведомило възложителя за неремонтопригодността на три елемента. Изтъкнато е, че правото на неустойка принадлежи само на изправната страна по договора. Поддържа се, че въззивното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила - непроизнасянето на съда относно нищожността на неустоечната клауза в горепосочената част, както и необсъждането на всички повдигнати във въззивната жалба въпроси. Въведено е оплакване и за необоснованост на въззивното решение, тъй като не е взета предвид съществената разлика между различните видове ремонтни дейности по процесния договор. Оспорва се като неправилен изводът на съда, че по отношение на компонентите по позиции №№ 6 и 17 от таблица № 1 от Приложение № 1 и по позиция № 1 от таблица № 2 по Приложение № 1 от договора не се е наложил авариен ремонт, който да излиза извън обхвата на даденото задание, доколкото ремонтните дейности са различни от предвидените в договора, за които дружеството изрично и своевременно е уведомило възложителя, поради което не е налице неизпълнение касателно тези елементи и не се дължи неустойка.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. Нищожна ли е поради противоречие с добрите нрави неустойка, която е уговорена в еднакъв размер и за пълно, и за частично неизпълнение, при неизпълнение на незначителна част от договора?

По отношение на така формулирания въпрос се сочи наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.

2. Дължи ли се неустойка за частично неизпълнение от изпълнителя по договор за изработка, при положение, че изпълнителят е уведомил възложителя за предоставено неподходящо задание и поставя ли това уведомяване възложителя в забава?

По отношение на този въпрос е посочено наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

3. Дължи ли се неустойка от длъжника по един двустранен договор, в случай, че кредиторът е в забава?

По отношение на така формулирания въпрос касаторът се позовава на противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 164/03.02.2016 г. по т.д. № 1890/2014 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., и решение № 134/20.12.2017 г. по т.д. № 405/2016 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

4. Следва ли съдът да се произнесе по въпроса за нищожността в мотивите на решението си при установяване наличието на нищожна клауза за неустойка, което се установява на база на установените факти по делото?

По отношение на този въпрос се поддържа наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и горецитираното тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА възразява по основателността на искането за достъп до касация и оспорва подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая от въззивния съд са приети за безспорни обстоятелства относно възникването на облигационно правоотношение между страните на основание договор № УД 12-3/25.01.2019 г. с предмет “Ремонт/инспекция на агрегати, блокове и възли от комплектовката на вертолети Bell-206 ВЗ”, индивидуализирането в Приложение № 1 към договора на агрегатите от комплектовката на вертолети Bell-206 ВЗ и неговите системи, подлежащи на ремонт/инспекции, предаването на имуществото от възложителя на изпълнителя за изпълнение на услугата. Прието е, че не се спори и се установява от събраните по делото доказателства, че е извършена част от възложената работа и същата е предадена на възложителя, както и че част от имуществото е върнато неремонтирано, като изпълнителят е уведомил възложителя за неремонтопригодността на същото. Въззивният съд е намерил, че след разменена кореспонденция между страните (описана подробно в решението) и след покана от МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА изпълнителят да отстрани недостатъците на работата си и да заплати неустойки по договора, с писмо от 13.10.2020 г. възложителят е прекратил процесния договор поради неизпълнението от страна на изпълнителя на основание чл. 16, ал. 2 от същия, считано от датата на получаване на уведомлението. Тълкувайки волята на страните при условията на чл. 20 ЗЗД (с оглед поетите права и задължения), въззивният съд е формирал извод, че уговорената между страните неустойка по чл. 16, ал. 1 от договора е мораторна неустойка за забавено изпълнение, а уговорената неустойка по чл. 16, ал. 2 от договора е компенсаторна неустойка при прекратяване на договора поради виновно забавено, пълно или частично неизпълнение на задълженията от страна на изпълнителя. Обосновано е, че в случая претенцията по отношение на мораторната неустойка е изчислена, като съдът се е съобразил с договореното между страните (по 0,10% на ден за периода от датата, на която е следвало да се изпълни задължението, до датата на фактическото изпълнение/връщане). За неоснователно е прието от въззивния съд оплакването за незаконосъобразност на първоинстанционното решение, свързано с извода за дължимост на компенсаторната неустойка в размер на 20% от общата стойност на договора. Изложени са съображения, че видно от волята на страните, същите са уговорили този размер на неустойката за прекратяване на договора, като основание за прекратяването е всяко неизпълнение (неточно, забавено или некачествено) на поетите задължения. Посочено е, че поради това е ирелевантно за определяне на размера на неустойката каква част от задълженията са изпълнени забавено, след като страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се установява, че е налице неизпълнение на част от поетите с договора задължения за ремонт.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената норма.

Поставените от касатора първи и втори въпрос нямат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съдържанието на въпросите предпоставя преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, както и на тълкуване на договорна клауза. Това излиза извън предметния обхват на дейността на касационната инстанция във фазата по селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Поради горното по така формулираните два въпроса не се обосновава наличието на общия селективен критерий по чл.280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Поставеният от касатора трети материалноправен въпрос не е обусловил крайния изход на спора, доколкото въззивният съд не е изследвал конкретно изложени доводи за евентуална кредиторова забава по чл. 95 ЗЗД, нито такива се съдържат във въззивната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е зададен от касатора процесуалноправен въпрос относно правомощията на въззивния съд като втора инстанция по същество с правомощията по чл. 269 ГПК, поради което дори и хипотетично да се приеме за обуславящ така поставеният въпрос, то не може да се обвърже с твърдени нарушения на въззивния съд относно неустановяване на забавата на кредитора и нейните последици. Поради горното по така поставения от касатора трети въпрос също не се обосновава наличие на общия селективен критерий за допуск до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Липсата на обосноваване на общия селективен критерий по така формулираните три въпроса изключва необходимостта от обсъждане на сочените от касатора допълнителни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по първия и втория въпрос, съответно по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия и третия въпрос.

Поставеният от касатора четвърти процесуалноправен въпрос отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Доводите обаче за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са неоснователни. В Тълкувателно решение от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, е прието, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В мотивите на тълкувателното решение са дадени разяснения, че въззивният съд е длъжен сам да установи основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните, ако по делото надлежно са въведени фактите или има доказателства, от които тя произтича, като съдът процедира по реда, посочен в т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В случая въззивният съд е акцентирал на предпоставките от сложния фактически състав на иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, включително наличието на уговорена валидна клауза за неустойка. Въззивният съд, тълкувайки волята на страните при условията на чл. 20 ЗЗД и с оглед поетите права и задължения, е намерил, че уговорената между страните неустойка по чл. 16, ал. 1 от договора е мораторна неустойка за забавено изпълнение, а уговорената неустойка по чл. 16, ал. 2 от същия е компенсаторна неустойка при прекратяването на договора поради виновно забавено, пълно или частично неизпълнение на задълженията от страна на изпълнителя. Изложил е съображения, че с оглед волята на страните при сключването на договора размерът на компенсаторната неустойка е уговорен за прекратяването на същия, като основанието за това е всяко неизпълнение на поетите задължения от страна на изпълнителя. С оглед на това не може да се приеме, че въззивният съд не е преценил характера и валидността на уговорените неустоечни клаузи, на които се основават предявените осъдителни претенции. Съдържащите се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК оплаквания на касатора, че при съпоставяне на неизпълнената част от предмета на договора тя се явява незначителна, касаят съществото на спора и правилността на въззивното решение, поради което не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби в производството по чл. 288 ГПК. В допълнение, следва да се посочи, че съгласно приетото в Тълкувателно решение от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, преценка за нищожност на неустоечната клауза поради накърняване на добрите нрави се извършва във всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, каквито са доводите на касатора. С оглед на горното по така формулирания четвърти правен въпрос не може да бъде обоснован достъп до касационен контрол на соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

По разноските:

При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. Ответникът по касационната жалба претендира разноски по делото пред ВКС. Като взема предвид фактическата и правна сложност на делото, настоящият състав намира, че съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл.25, ал. 2 вр. с ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ в полза на ответника следва да бъде определено и присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,