Определение № 945 от 24.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1837/2024 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Водоснабдяване и канализация – Шумен“ ООД, [населено място] чрез процесуален представител адвокат А. М. срещу решение № 155 от 27.05.2024 г. по в. т. дело № 519/2023 г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 43 от 16.06.2023 г. по т. дело № 36/2022 г. на Окръжен съд – Шумен и „Водоснабдяване и канализация - Шумен“ ООД е осъдено да заплати на „Ар Ти Ай Файненс“ ГмБХ /с предишно наименование „КМГ холдинг“ ГмБХ, регистрирано в Търговски регистър, раздел В на районен съд Хановер, Германия под № HRB 215971/, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 4 300 лв., представляваща направени във въззивното производство разноски.

С потвърдения първоинстанционен съдебен акт „Водоснабдяване и канализация - Шумен“ ООД е осъдено да заплати на „Ар Ти Ай Файнанс“ ГмБХ сумата 130 052,90 лв., от които главница в размер 120 419,36 лв., представляваща сбора от двете месечни вноски, дължими за периода м. април - м. май 2019 г. и съставляваща част от дължимото възнаграждение от 6 069 135,73 лв. по сключения между „Водоснабдяване и канализация - Шумен“ ООД и консорциум ДЗЗД „СМ Секисуи Европа“, Булстат[ЕИК] договор за изпълнение на рехабилитация на водопроводи от водоснабдителната система на [населено място] по договор с гарантиран резултат от 08.01.2013 г., и сумата 9 633,54 лв., представляваща неустойка за забава върху дължимите за периода 10.04.2019 г. - 10.05.2019 г. две месечни вноски, ведно със законната лихва за забава върху дължимите две месечни вноски от датата на завеждане на исковата молба - 15.04.2022 г. до датата на окончателното им заплащане, както и сумата 11 586,14 лв. - направени от ищеца разноски в първоинстанционното производство.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и решението е очевидно неправилно:

1. Следва ли да се приеме, че търговските дружества се прекратяват с обявяването им в несъстоятелност но силата на закона /чл. 252, ал. 1, т. 3 ТЗ за акционерните дружества /АД/, чл. 93, т. 3 ТЗ за събирателните дружества /СД/, чл. 154, ал. 1, т. 4 ТЗ - за дружествата с ограничена отговорност /ООД/, без да е необходимо прекратяването да бъде обективирано в диспозитива на съдебното решение по чл. 711 ТЗ, без да е необходимо производството по несъстоятелност да е приключило с решение по чл. 735 ТЗ, както и без да е нужно заличаването на правния субект?

2. С оглед сходността на правните последици от прекратяването на търговско дружество поради обявяването му в несъстоятелност и поставянето на физическо лице под запрещение по отношение на ограничената им правосубектност, може ли да се приеме, че по отношение на договор за консорциум/гражданско дружество, състоящо се от установения в чл. 357 ЗЗД минимален брой съдружници - 2 /двама/, са налице предпоставките да бъде приложена по аналогия разпоредбата на чл. 363, б. „в“ ЗЗД и следва ли да се тълкува, че с обявяването в несъстоятелност и прекратяването ex lege на единия от съдружниците, консорциумът/гражданското дружество се прекратява по силата на закона?

3. Допустимо ли е да се приеме, че от момента на обявяването на дружеството-съдружник в несъстоятелност и прекратяването на консорциума/гражданското дружество ex lege отпада и активната кредиторова солидарност по отношение на вземанията на консорциума/гражданското дружество, представляващи обща собственост на последното?

4. Към кой момент следва да се приеме за прекратен ex lege консорциум/гражданско дружество, състоящо се от установения в чл. 357 ЗЗД минимален брой съдружници - 2 /двама/, единият от които е обявено в несъстоятелност търговско дружество?

5. Следва ли да се приеме, че всяка договорка за изплащане на дължимо възнаграждение по договор за изработка на Изпълнител консорциум/гражданско дружество, се приравнява автоматично на договорка за активна кредиторова солидарност в полза на лицата - съдружници в консорциума/гражданското дружество?

6. Доколкото вземането за възнаграждение представлява обща собственост на съдружниците в консорциум/гражданско дружество, дял от която може да се получи само при излизане на съдружник от консорциума/дружеството или при прекратяването му, следва ли да се приеме, че за подобно вземане са приложими правилата на чл. 129 ЗЗД, отнасящи се до неделимите задължения?

7. Следва ли да се приеме, че извеждането на активна кредиторова солидарност по тълкувателен път по отношение на вземане с предмет - неделимо задължение /в случая - възнаграждението по договора/, противоречи на разпоредбата на чл. 129 ЗЗД, изрично изключваща приложимостта на правилата за солидарните задължения по отношение на предмета на неделимо задължение?

8. Следва ли да се приеме, че от момента на прекратяване на търговско дружество поради обявяването му в несъстоятелност, прекратяване на дейността на дружеството и прекратяването на правомощията на органите му автоматично по силата на чл. 41 ЗЗД се прекратяват занапред и направените от прекратеното дружество упълномощителни сделки?

9. Задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички наведени от ответника доводи и възражения?

Касаторът счита, че разрешаването на въпроси №№ 1, 2, 3 и 4 е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предвид липсата на задължителна съдебна практика. Твърди,че въпроси от №№ 5, 6 и 7 са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №76/16.07.2019 г. по т. дело № 849/2019 г. на ВКС, ТК, І т. о. Същевременно сочи, че нееднозначно и в голяма степен в противоречие с тази практика на ВКС е решение № 50171/09.01.2023 г. по т. дело № 1738/2021 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., с което поддържа в условията на евентуалност искане за допускане на касационния контрол на обжалвания въззивен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Относно въпрос № 8 касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а по отношение на въпрос № 9 поддържа приложимост на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 8/19.01.2018 г. по т .д. № 2435/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 38/08.06.2016 г. по т. д. № 799/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. На самостоятелно основание касаторът моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението поради очевидната му неправилност - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът Ар Ти Ай Файнанс ГмбХ /с предишни наименования КМГ Холдинг ГмбХ и Секисуи СПР Европа ГмбХ/, Германия чрез процесуален представител адвокат Е. Д. оспорва касационната жалба, поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, релевира доводи за правилност на решението и претендира присъждане на направените разноски.

Третото лице помагач „Строителна механизация“ АД /н./ не изразява становище по касационната жалба.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК от процесуално-легитимирана страна, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е приел за безспорни между страните следните факти: на 11.09.2012 г. между ищеца /ответник по касационната жалба/ „Ар ти ай файнанс“ ГмБХ /с тогавашно фирмено наименование „Секисуи СПР Европа“ ГмБХ/ и „Строителна механизация“ АД е учреден консорциум при условията на чл. 275 и чл. 276 ТЗ и чл. 357 и сл. ЗЗД с наименование ДЗЗД „СМ Секисуи Европа“ с цел участие в открита процедура за възлагане на обществена поръчка за избор на изпълнител на обект „Рехабилитация на водопроводи от водоснабдителната система на [населено място] по договор с гарантиран резултат“; на 08.01.2013 г. между консорциума и ответника по исковете /настоящ касатор/ на основание чл. 41 ЗОП /отм./ е сключен договор за изпълнение на рехабилитация на водопроводи от водоснабдителната система на [населено място]; ответникът /касатор/ - възложител дължи заплащане на възнаграждение по договора, като вноските с поредни номера 52 и 53, всяка от които в размер 60 209,68 лв. или общо 120 419,36 лв., е следвало да бъдат заплатени съответно до 10.04.2019 г. и 10.05.2019 г.; дължимият размер на неустойката за забава върху посочените месечни вноски е 9 633,54 лв.

Съдебният състав е приел, че правопораждащите процесното спорно материално право юридически факти са установени с влязло в сила решение № 80 от 26.07.2018 г. по т. дело № 67/2017 г. на Окръжен съд – Шумен по предявен частичен иск, основан на същия договор, а именно: наличие на облигационно отношение, възникнало въз основа на валидно сключения между консорциума „СМ Секисуи Европа“ и ответника „Водоснабдяване и канализация - Шумен” ООД договор за изработка; извършването на възложената с договора работа и приемането й, както и постигането на определения с него стопански резултат; размера на договореното с ответника възнаграждение, начина и сроковете за неговото заплащане; наличието на уговорка за плащане на неустойка и предпоставките за заплащането; валидността на договора за учредяване на консорциум и наличието на активна легитимация на всеки един от съдружниците в него да претендира изпълнение по договора за изработка. Счел е, че по отношение на тези факти посоченото решение се ползва със сила на пресъдено нещо при предявяване на иск за разликата до пълния размер на паричното вземане с оглед на даденото разрешение в т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. по тълк. дело № 2/2016 г. на ОСГТК на ВКС.

Въззивният съд е посочил, че в решаващите мотиви на решение № 50112 от 06.01.2023 г. по т. дело № 2499/2019 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. е установена активна солидарност между съдружниците в консорциума, създаден с договора от 11.09.2012 г. при условията на чл. 275 и чл. 276 ТЗ и чл. 357 и следващите от ЗЗД, и активна легитимация на всеки от съдружниците в ДЗЗД „СМ Секисуи Европа“ да претендира изпълнение по договора поради липсата на правосубектност на изпълнителя ДЗЗД „СМ Секисуи Европа“. Приел е, че активна солидарност на съдружниците е възникнала по силата на договора за възлагане на обществена поръчка, с който ответникът по исковата молба /настоящ касатор/ се е задължил общо по отношение на гражданското дружество, а не по отношение на някое от дружествата, доколкото в чл. 10 от договора е уговорено, че „възложителят ще изплаща възнаграждение на изпълнителя“.

Във връзка с доводите на ответника по исковата молба, че с обявяването в несъстоятелност на „Строителна механизация“ АД – съдружник в консорциума, е последвало прекратяване по право на договора за консорциум, въззивната инстанция е констатирала, че съдружникът „Строителна механизация“ АД е обявен в несъстоятелност с решение № 139/07.12.2021 г. по т. д. № 1255 на Окръжен съд - Стара Загора на основание чл. 632, ал. 1 ТЗ връзка с чл. 710 ТЗ, което съгласно чл. 714 ТЗ подлежи на незабавно изпълнение. Посочила е, че в настоящото производство „Водоснабдяване и канализация – Шумен“ ООД се позовава на правните последици на факт, настъпил преди даване ход на устните състезания пред ВКС, който е разгледал спора по същество на 27.09.2022 г. Изложила е съображения, че съдебно признатото право не може да се оспорва въз основа на факти, които са съществували по време на висящия процес и които ответникът е пропуснал да предяви, тъй като силата на пресъдено нещо отразява това правно положение, което съществува към момента на приключване на устните състезания. Установените с влязлото в сила решение по частичния иск правопораждащи факти, вкл. и изводите за активна солидарност, не могат да бъдат оспорвани въз основа на обстоятелства, които са възникнали преди посочения момент.

Въззивният съд е съобразил също, че активната кредиторова солидарност не произтича от закона, а е възникнала по силата на договора за възлагане на обществена поръчка, и евентуалното прекратяване на ДЗЗД има значение само във вътрешните отношения между съдружниците, но не води до отпадане на поетото с договора солидарно задължаване на възложителя към двамата кредитори.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд – Варна по формулираните в изложението към касационната жалба въпроси № 1, № 2, № 3, № 4 и № 8 е неоснователен, тъй като същите не отговарят на основния селективен критерий, предвиден в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези въпроси не кореспондират на мотивите на обжалвания съдебен акт, а са основани на развитата от касатора теза, но невъзприета от въззивната инстанция, че с откриването на производство по несъстоятелност се прекратява търговското дружество, което има за правни последици прекратяване на гражданското дружество, загуба на правосубектност и отпадане на уговорената в договора активна солидарност. Изложените съображения по тези въпроси не са формирали правната воля на въззивния съд. Решаващият извод на съдебния състав е, че е формирана сила на пресъдено нещо / решение № 80 от 26.07.2018 г. по т. дело № 67/2017 г. на Окръжен съд – Шумен и решение № 50112 от 06.01.2023 г. по т. дело № 2499/2019 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о./ по отношение на активната кредиторова солидарност между съдружниците в консорциума, възникнала по силата на клаузите на договора за възлагане на обществена поръчка, както и по отношение на активната легитимация на всеки от съдружниците в гражданското дружество да претендира изпълнение по договора поради липсата на правосубектност на изпълнителя. Въззивната инстанция се е позовала на силата на пресъдено нещо на решението по частичния иск относно правопораждащите факти и недопустимостта за тяхното оспорване въз основа на обстоятелства, които са възникнали преди момента на приключване на устните състезания.

Посочените от касатора в изложението въпроси № 5, № 6 и № 7 и № 8 също не отговарят на общата процесуална предпоставка за допускане на касационно обжалване, предвидена в чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответстват на мотивите на въззивното решение. Съдебният състав не е приел, че всяка уговорка за изплащане на дължимо възнаграждение по договор за изработка на изпълнител - консорциум/гражданско дружество, се приравнява автоматично на уговорка за активна кредиторова солидарност по отношение на съдружниците в него. Въззивният съд не е излагал съображения дали насрещното парично задължение на възложителя е неделимо, за да се приложат правилата на пасивната солидарност съгласно чл. 129, ал. 2 ЗЗД, нито дали заплащането на уговореното възнаграждение трябва да се предаде на всички кредитори общо съгласно чл. 129, ал. 1 ЗЗД. От друга страна, преценката дали в договора за изработка е уговорена активна солидарност е обусловена от конкретните договорни клаузи. В случая обаче въпросът за възникнала активна солидарност по договора за изработка е разрешен между страните с влязлото в сила решение № 50112 от 06.01.2023 г. по т. дело № 2499/2019 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., с което е формирана сила на пресъдено нещо по правопораждащите факти съгласно т. 2 на Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС и която въззивният съд е зачел.

Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения в изложението процесуалноправен въпрос № 9. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и множество решения по чл. 290 ГПК /напр. решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/ непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай въззивната инстанция в съответствие с константната практика е извършила преценка на относимите доказателства, произнесла се е своевременно въведените възражения и релевирани доводи. Несъгласието на касатора с установената фактическа обстановка и направени изводи не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Неоснователен е и релевираният довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Предвид изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд – Варна. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника по касационната жалба сума в размер 9 852,12 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение за касационното производство. Релевираното от касатора възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност е неоснователно, предвид фактическата и правна сложност на делото.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение