Определение № 129 от 08.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 988/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно дружество Евроинс Живот“ ЕАД („ЗД Евроинс Живот“ ЕАД) срещу решение №1550 от 26.11.2020г., постановено по в.т.д.№2270/2020г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав, с което е отменено решение №545/09.04.2020г. по т.д. №198/2019г. на СГС, VІ-22 състав, и вместо него са уважени предявените от „Юробанк България“ АД искове с правно основание чл.199а, ал.1 КЗ (отм.) и чл.86, ал.1 ЗЗД за осъждането на ответника „ЗД Евроинс Живот“ ЕАД да заплати на ищеца сумата от 29 964.91лв. – застрахователно обезщетение по групова застраховка поради настъпило застрахователно събитие – смърт на кредитополучателя Л. М. П., ведно със законната лихва от датата на получаване на поканата за доброволно изпълнение до датата на завеждане на исковата молба в размер на 174.80лв. и законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба - 31.01.2019г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Оспорва се извода на въззивния състав, че по делото не се установява наличие на изключен риск по чл.8, ал.2, б.“m“ от Общите условия, съгласно който отговорността на застрахователя отпада, когато рискът „смърт“ е настъпил в резултат на предшестващи заболявания, диагностицирани преди сключването на застрахователния договор. Според касатора от събраните доказателства се установява, че преди подписване на договора и попълване на медицинския въпросник, кредитополучателката Л. П. е страдала от артериална хипертония с усложнения, които представляват много висок риск от настъпване на остра сърдечно-съдова недостатъчност и смърт от масивен миокарден инфаркт. В жалбата се излагат доводи, че липсата на извършена аутопсия не означава категорично изключване на причинната връзка между предходните заболявания на П. и настъпилата смърт. Отделно се изразява несъгласие с извода на съда, че е спорно дали кредитополучателката е била запозната с Общите условия и дали ги е приела. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приел за неосъществен фактическия състав на чл.189, ал.4 КЗ (отм.), тъй като съдът не е отчел неизпълнението на задължението на застрахованото лице да обяви точно и изчерпателно съществените обстоятелства, които са му известни и са от значение за риска. На последно място се сочи липса на произнасяне от съда по възражението на ответника за недоказаност на размера на иска, което според касатора е довело до присъждане на обезщетение в размер, който е над размера на застрахователната сума. Претендира се отмяна на въззивното решение и отхвърляне изцяло на предявения иск, а при условията на евентуалност – частична отмяна на въззивното решение и намаляване размера на определеното обезщетение. Претендират се разноски за всички съдебни инстанции. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърдението за очевидна неправилност е аргументирано на първо място със становището на касатора, че въззивният съд е постановил явно необосновано решение като не е обсъдил възражението на застрахователя, че съобразно раздел VІІ от груповия застрахователен договор във вр. с раздел ІІІ, т.,1, застрахователната сума по всеки един от договорите е следвало да бъде разделена на броя на кредитополучателите, които в конкретния случай са двама – Л. П. и нейния съпруг, от което следва, че дължимото обезщетение е общо 15 404.17лв. (15 290.96лв.– главница и 113.21лв. лихви), а не присъдения от съда размер на главницата- 29 964.91лв. На второ място касаторът сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно във връзка с отказа на съда да приеме като приложими Общите условия по застрахователната полица като се излагат съображения, че представеното от ответника писмено съгласие на Л. П., предпоставя обвързаност с общите условия на договора. Отделно в изложението е формулиран следния въпрос, който според касатора обуславя допускане на касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: „ Пряка причинно-следствена връзка между предшестващо/и заболяване/ия и настъпила смърт на застраховано лице по застраховка „Живот“, може ли да бъде установена въз основа на съвкупност от медицински документи и прието по делото неоспорено заключение на вещото лице по изготвена съдебно-медицинска експертиза при липса на извършена аутопсия?“ В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба „Юробанк България“ АД, в който се твърди, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че изводите на съда относно размера на дължимото обезщетение, както и относно неприложимостта на Общите условия, не могат да обосноват очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК като в тази връзка се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора, включително за законосъобразност на оспорените изводи на съда. Отделно се твърди, че поставеният от касатора въпрос не е обусловил решаващата воля на съда, нито е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Претендират се разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, предл.3 ГПК, приема следното: Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е отменил решение №545/09.04.2020г., постановено по т.д.№198/2019г. на СГС и вместо него е постановил осъждането на ответника „ЗД Евроинс Живот“ ЕАД на основание чл.199а, ал.1 КЗ (отм.) и чл.86, ал.1 ЗЗД да заплати на ищеца „Юробанк България“ АД сумата от 29 964.91лв. – застрахователно обезщетение по групова застрахователна полица №BPBLIFE-002/2014г. поради настъпило застрахователно събитие – смърт на кредитополучателя Л. М. П., ведно със законната лихва от датата на получаване на поканата за доброволно изпълнение – 13.12.2018г. до датата на завеждане на исковата молба – 31.01.2019г. в размер на 174.80лв. и законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Въз основа на събраните пред първата инстанция доказателства, въззивният състав е приел за установено, че: на 22.08.2007г., между „Банка Пиреос България“ АД, от една страна, като кредитотадел и от друга Л. П. и Х. Пиперов, в качеството им на кредитополучатели, е сключен договор за многоцелеви кредит с ипотека №3188/R/2007, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателите сумата от 40 000лв.; според договора, кредитът следва да се погаси чрез плащане на 240 месечни анюитетни вноски в размер на по 384.95лв. всяка вноска, считано от 15.10.2007г.; в чл.20 от договора кредитополучателите са се задължили да сключат и поддържат от свое име и за своя сметка застраховка "Живот" и имуществена застраховка на предложеното на банката обезпечение; по силата на групова застрахователна полица №BPBLIFE-002/2014г. за застраховка „Живот", кредитополучателите на банката са застраховани за застрахователни рискове „смърт" и „неработоспособност" при ЗД „Евроинс Живот" ЕАД като Л. П. е включена в списъка на застрахованите лица; налице е изрично подписано съгласие от 02.11.2010г. от страна на застрахованата П., че е запозната с общите условия за застраховка „Живот"; в медицинския въпросник – декларация, П. е заявила, че не страда от заболявания, за които изрично и е поставен въпрос от застрахователя, че не е била хоспитализирана и че не е приемала лекарствени средства. Въззивният съд е приел за установено по делото, че Л. П. е починала на 27.07.2018г. в дома си в [населено място], като причината за смъртта не е установена с аутопсия, а е констатирана от лекар на Спешна помощ, който е посочил за основна причина за смъртта: остър миокарден инфаркт, а причина за настъпване: остра сърдечна и дихателна недостатъчност. Съдът е отразил, че на 14.08.2018г. банката-ищец е уведомила ответника за настъпилото застрахователно събитие като на 13.12.2018г., поради неизпълнение в срок на задължението, е отправила покана за доброволно изпълнение за изплащане на застрахователното обезщетение по заведената претенция №ЕИЖ-373 от 15.08.2018 г. във връзка със застрахователното събитие, в която е посочила, че непогасеното задължение на Л. П. възлиза на 29 264.91лв. Въззивният състав е посочил, че от заключението по приета съдебно- медицинска експертиза, се установява, че: след констатирането на смъртта на П. на 27.07.2018г. в дома й, не е проведена аутопсия, с която единствено е възможно със сигурност да се изясни причината за настъпване на смъртта й; поставената диагноза „остър миокарден инфаркт“ като причина за настъпване на остра съдова и дихателна недостатъчност и смъртта, може да се приеме само като вероятна, но не и като сигурна; на базата на медицинската документация по делото е ясно, че при П. е била налице дългогодишна хипертонична болест (преди 2005г.), усложнена с хипертонично сърце; исхемична болест на сърцето с прекарани три остри миокардни инфарктна (2008, 2010 и 2015г.), усложнен неинсулино-зависим тип захарен диабет (от 2008г.), усложнен с диабетна полиневропатия; мозъчно-съдова болест (2008г.), наднормено тегло и вредни навици-тютюнопушене; тези заболявания дават основание да се приеме, че при П. е бил налице много висок риск от настъпване на остра сърдечно-съдова недостатъчност и смърт от масивен, остър мокарден инфаркт; в случай, че се приеме, че смъртта на П. е резултат от пореден остър миокарден инфаркт, то заболяването от хипертония и промените в съдовете са в причинно-следствена връзка с настъпилото болестно усложнение и смъртта й; инфаркт на миокарда може да се провокира и от внезапно физическо натоварване или стресова ситуация като други фактори са също наследствената обрамененост, напредналата възраст, хронична бъбречна недостатъчност, анемия, възпалителни заболявания на белия дроб и трахео-бронхиалното дърво, консумация на алкохол, злоупотреба с вредни вещества и др. Според апелативния състав спорно по делото от една страна е дали в случая са налице обстоятелства, които освобождават застрахователя от отговорност за заплащане на застрахователното обезщетение, а от друга, дали застрахованото лице е било запознато с общите условия и дали ги е приело. Съдът е подчертал, че съгласно чл.189, ал.4 КЗ (отм.), застрахователят може да откаже изцяло или частично плащане на застрахователно обезщетение само ако неточно обявеното или премълчано обстоятелство е оказало въздействие за настъпване на събитието, от което следва, че основанието за отказ е обусловено от наличието на пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението на конкретното задължение на застрахования и настъпването на застрахователното събитие. Според съда с оглед предвидените в закона хипотези по чл.189, ал.4 и чл.207, ал.2, изр.З КЗ (отм.). доказването на пряка причинната връзка е в тежест на застрахователя, като същата не се презюмира, дори и в застрахователния договор или общите условия към него да е предвидено друго. Въззивният състав е заключил, че наличието на такава причинна връзка е винаги необходимо и че не може по договорен път причинната връзка да бъде презумирана, а същата следва да се докаже в процеса от застрахователя на основание чл.154 ГПК. Обсъждайки заключението на вещото лице по извършената съдебно-медицинска експертиза в контекста на останалите доказателства по делото, въззивният състав е обосновал извода, че в случая не може се каже с категоричност каква е причината за настъпване на смъртта. Акцентирал е върху факта, че смъртта на П. на 27.07.2018г. е настъпила без впоследствие да е проведена аутопсия, с която единствено е възможно със сигурност да се изясни причината за настъпване й. Според съда поставената диагноза - остър миокарден инфаркт, като причина за настъпването на остра сърдечно-съдова и дихателна недостатъчност и смъртта, може да се приеме само като вероятна, но не и като сигурна. Въззивният съд е отбелязал, че въпреки, че съществуващите заболявания са основни рискови фактори за възникване на остър миокарден инфаркт, от това не може да се направи извод, че същите са в причинно-следствена връзка с настъпилия инфаркт и са конкретна причина за него, като се има предвид и че вещото лице е посочило, че инфаркт на миокарда може да се провокира и от внезапно физическо натоварване или стресова ситуация. Приемайки, че не е установена по несъмнен начин причинната връзка между съзнателно необявените заболявания и настъпването на застрахователното събитие, въззивният съд е счел, че в случая не е налице изключен застрахователен риск и следва да се ангажира отговорността на ответника за заплащане на застрахователното обезщетение в размер на остатъка по кредита в размер на 29 964.91лв., ведно със законна лихва от датата на получаване на поканата за доброволно изпълнение до датата на завеждане на исковата молба в размер на 174.80лв. и законната лихва от образуване на делото до окончателното изплащане на задължението. Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, предл..3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Действително въззивният съд е пропуснал да се произнесе по възражението на застрахователното дружество, направено с отговора на исковата молба, за недължимост на обезщетението в претендирания от ищеца размер, с оглед обстоятелството, че кредитополучателите са двама (П. и нейния съпруг), което евентуално обуславя обезщетение в размер на Ѕ от неизплатената част от кредита. Но както бе посочено по-горе, това поддържано от касатора съществено процесуално нарушение представлява касационно основание и може да се преценява от ВКС само ако въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол. От самия факт, че въззивният състав не е обсъдил възражението относно дължимия размер на обезщетението, не може да се направи „prima facie“, т.е. без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за правилност на извода, че дължимата главница е в размер на 15 290.17лв. вместо присъдената главница от 29 964.91лв. Не обуславя очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК и вторият довод на касатора, че съдът явно необосновано не е приел за приложими Общите условия по договора, въпреки наличието на писмената декларация на Л. П., че е запозната и че приема общите условия към застраховката „Живот". За да приеме, че не са налице предпоставките по чл.189, ал.4 КЗ (отм.) за отказ на застрахователя от изцяло или частично плащане на обезщетението, въззивният състав се е позовал на липсата на установена по несъмнен начин причинно-следствена връзка между неизпълнението на задължение на застрахования по чл.189, ал.1 КЗ (отм.) и застрахователното събитие. Не може без извършване на същинска проверка, присъща на касационния контрол, да се приеме за неправилно становището на съда, че наличието на такава причинна връзка е необходимо законово условие както за пълен, така и за частичен отказ за плащане, и че не може по договорен път – чрез застрахователния договор или чрез общите условия към него, причинната връзка да бъде изключена като основание за отказ или презюмирана. Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за за обсъждане на събраните по делото доказателства. Не може да бъде допуснато въззивното решение до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК въз основа на поставения от касатора въпрос: „ Пряка причинно-следствена връзка между предшестващо/и заболяване/ия и настъпила смърт на застраховано лице по застраховка „Живот“, може ли да бъде установена въз основа на съвкупност от медицински документи и прието по делото неоспорено заключение на вещото лице по изготвена съдебно-медицинска експертиза при липса на извършена аутопсия?“. От една страна въпросът е предпоставен от твърдението на касатора, че въпреки липсата на извършена аутопсия, от събраните по делото доказателства (като съвкупност от медицински документи и прието и неоспорено заключение на вещото лице по изготвена съдебно-счетоводна експертиза), се установява наличието на пряка причинно-следствена връзка между предшестващите заболявания и настъпила смърт на Л. П. Анализът на мотивите на въззивното решение обаче сочи, че въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява по несъмнен начин наличието на причинна връзка, като този извод е основан не само на липсата на проведена аутопсия, но и на становището на експерта, че смъртта на кредитополучателката би могла да бъде в резултат на други фактори, извън тези които е следвало да декларира. Въпросът дали в конкретния случай е доказана причинната връзка (както е приела първата инстанция) или не, е въпрос по правилността на решението, която не е предмет на производството по чл.288 ГПК. От друга страна въпросът за наличието или липсата на пряка причинно-следствена връзка между определено заболяване и настъпила смърт, респ. за начина на установяване на такава връзка, не би могъл да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото такава връзка винаги е конкретна и се установява (с аутопсионен протокол, респ. с медицински документи, със заключение на вещо лице и др.), в зависимост от конкретните обстоятелства. На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба сумата 1 712лв. – заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС за правна защита и съдействие пред касационната инстанция. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,