Определение № 185 от 09.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4191/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 21231/25. 11. 2021 г., подадена от К. К. Б., чрез адв. Т. М., срещу определение № 2104 от 06. 08. 2021 г. по гр. д. № 2025/2021 г. на Софийския апелативен съд, потвърждаващо разпореждане № 269586 от 11. 12. 2020 г. по гр. д.№ 15143/2018 г. на СГС, ГО, II Д въззивен състав, с което е върната, на основание чл. 286, ал. 1, т. 2, вр. чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК, подадената от К. К. Б. касационна жалба против решение № 6020 от 12. 08. 2019 г. по гр. д. № 15143/2018 г. на СГС, II Д въззивен състав. Твърди се незаконосъобразност на определението, поради постановяването му в нарушение на чл. 41, ал. 2 ГПК. Иска се допускането му до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, отмяната му и връщане на делото на апелативния съд за администриране на подадената касационна жалба. Така подадената частна жалба е администрирана като частна касационна жалба и изпратена по компетентност на ВКС в изпълнение указанията, дадени с определение № 165 от 15. 07. 2022 г. на ВКС, 2 г.о., с което е отменено разпореждане № 757 от 1. 03. 2022 г. по ч. гр. д. № 2025/2021 г. на САС за връщането й. Подаден е писмен отговор на частната жалба от Г. К. С. и Р. Х. А., чрез адв. Г. Б. Г., с който са развити съображения за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното определение, правилност на същото и неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Частната жалба е подадена в срок, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, съответства на изискванията на чл. 260-261, вр. чл. 275, ал. 2 ГПК, поради което е допустима. Настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното определение по поставените процесуалноправни въпроси: „длъжно ли е лицето по призоваването да разпита свидетели, преди съдът да пристъпи към приложение на разпоредбата на чл. 41 ГПК“ и „при направено от длъжностното лице-връчител констатация, че страната е напуснала адреса, респ. същият е сменен, длъжно ли е същото да отрази качеството на предоставилите сведенията лица и въз основа на какви наблюдения е достигнато до тази констатация“. Съображенията за това са следните: По делото е установено, че е подадена касационна жалба вх. № 116590/26. 09. 2019 г. от ответника по иска К. К. Б., чрез адв. И. В., САК, назначена като негов процесуален представител по реда на чл. 95 ГПК, срещу решение № 6029 от 12. 08. 2019 г. по гр. д. № 15143/2018 г. на СГС, II-Д с-в. С разпореждане от 29. 01. 2020 г., по указани на ВКС, дадени с разпореждане № 12 от 23. 01. 2020 г. на председателя на Първо ГО на ВКС, касационната жалба е оставена без движение, с указания за представяне на доказателства за внесена държавна такса по касационната жалба в размер на 30 лв. по сметка на ВКС. Съобщение за разпореждането е връчено на адв. В. на 11. 11. 2019 г. и на 20. 06. 2020 г., която с молби вх. № 140493/14. 11. 2019 г. и 63353/02. 07. 2020 г. е поискала съобщенията да бъдат връчени лично на К. Б., тъй като същата е определена, по реда на чл. 95 ГПК, за негов процесуален представител, само за първата инстанция, а и държавната такса се дължи от него. Съобщения за разпореждането са изпратени до К. К. Б. на адреса по исковата молба – [населено място], [улица], на който същият е получавал лично призовки и съдебни книжа, който е посочвал в писмени изявление до съда и който съвпада с вписания последен настоящ и постоянен адрес, както следва: а/. първото съобщение е върнато в цялост, като съдебният призовкар е удостоверил, че е посетил адреса на 02. 02. 20 г., 14. 02. 20 г. и 03. 03. 2020 г. и по данни на П. Д., живуща на адреса, К. Б. не живее на същия; б/. второто съобщение е върнато в цялост, като съдебният призовкар е удостоверил, че е посетил адреса на 13. 03. 2020 го. и по данни на П. Д., живуща на същия адрес – [улица], лицето К. Б. е живяло на адреса като наемател, но е напуснал същия и новият му адрес не й е неизвестен; в/. третото съобщение е върнато в цялост, като съдебният призовкар е удостоверил, че адресът е посещаван на 11. 07. 20 г., 23. 07. 20 г. и 05. 08. 20 г., но лицето не е открито и по данни на П. Д., живуща на същия адрес, същото не живее на адреса; г/. четвъртото съобщение е върнато в цялост, като съдебният призовкар е удостоверил, че е посетил адреса на 18. 08. 20 г., 30. 08. 20 г., 17. 09. 20 г., но лицето не е открито и по данни на П. Д., живуща на адреса, търсеното лице не живее там; д/. петото съобщение е върнато в цялост, като съдебният призовкар е удостоверил, че е посетил адреса на 18. 10. 20 г., 31. 10. 20 г. и 19. 10. 20г., но лицето не е открито; посочено е, че при предходни посещения на адреса са събрани данни от П. Д., живуща на същия адрес, че лицето К. Б. е напуснало адреса. С разпореждания от 23. 09. 2020 г. и от 01. 12. 20 г. съдията-докладчик е приложил разпоредбата на чл. 41, ал. 2 ГПК и е постановил съобщенията да се считат за връчени, а с разпореждане № 269586/11. 12. 2020 г. е върнал подадената от К. К. Б. касационна жалба, на основание чл. 286, ал. 1, т. 2, вр. чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК. При тези данни апелативният съд е приел, че правилно е приложена разпоредбата на чл. 41, ал. 2 ГПК и разпореждането за връщане на касационната жалба е законосъобразно. Изводите на апелативния съд по поставените процесуалноправни въпроси не противоречат на посочените от частния жалбоподател решения на ВКС – решение № 83 от 10. 09. 2018 г. по гр. д. № 4001/2017 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 69 от 10. 09. 2018 г. по гр. д. № 4001/2017 г. на ВКС, 4 г.о. и цитирани в последното други решения на ВКС, решение № 153 от 10. 11. 2016 г. по гр. д. № 2022/2016 г. на ВКС, 2 г.о. В същите се приема, че прилагането на чл. 41, ал. 2 ГПК изисква отсъствието на страната по делото от адреса, който е посочила или на който веднъж й е връчено съобщение, в продължение на повече от месец, да се удостовери от длъжностното лице, с посочване на лицата, от които са получени сведенията, и в какво качество са дадени. В случая, длъжностното лице – призовкар при СГС, е удостоверило, че лицето К. К. Б. е било наемател на адреса, но е напуснало същия и новият адрес е неизвестен. Посочено е, че данните за това са получени от лицето П. Д., живуща понастоящем на същия адрес – [улица]. Удостоверено е и обстоятелството, че отсъствието му от адреса е продължило много повече от месец. При тези данни апелативният съд е достигнал до извод за наличие на предпоставките за приложение на чл. 41, ал. 2 ГПК, който извод съответства напълно на указанията по приложението на посочената норма, дадени в посочената от касатора практика на ВКС. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение