Определение № 50029 от 28.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1150/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Б. К. срещу решение № 761 от 22.10.2021 г. по гр.д. № 2511/2021 г. по описа на ОС – Пловдив, с което е потвърдено решение № 261829 от 25.06.2021 г. по гр.д. № 8785/2020 г. по описа на Районен съд - Пловдив, с което са отхвърлени предявените от Д. Б. К. против „Първа инвестиционна банка“ АД искове за установяване недължимост на следните суми: 5 500 лв., частичен иск от общ размер 270 299,55 лв. - главница по договор за банков кредит № 06КР-АА-2151 от 13.12.2005 г. и анексите към него; 1 250 лв., частичен иск от общ размер 11 900,29 лв. - договорна лихва за периода 15.03.2012 г. до 10.09.2012 г.; 1 250 лв., частичен иск от общ размер 32 263,40 лв. - наказателна лихва за периода 15.09.2009 г. до 07.01.2013 г.; 1 250 лв., частичен иск от общ размер 2 754,70 лв. - комисионна за управление, ведно със законна лихва, считано от 08.01.2013 г. до изплащане на вземането; 1 250 лв., частично от общ размер 6 344,36 лв. – държавна такса по делото, и 1 250 лв., частичен иск от общ размер 3 620 лв. - юрисконсултско възнаграждение, поради погасяване по давност, за които суми е издаден изпълнителен лист по ч. гр. дело № 183/2013 г. по описа на Районен съд - Пловдив и е образувано за събирането им изп. дело № 1439/2013 г. по описа на ЧСИ Павлов, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при неправилно приложение на процесуалния и материалния закон. Излага, че от фактите по делото се установява, че поради неизвършени действия по принудително изпълнение на 20.12.2016 г. е настъпила перемпция по изп. дело № 1439/2013 г. по описа на ЧСИ К. Павлов и на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство е прекратено по силата на закона. Изтъква, че извършените след последната дата действия по изпълнителното дело са без правна стойност и не са прекъснали давността, тъй като липсва изпълнително дело, по което да бъдат предприети. Сочи, че действия на принудително изпълнение могат да бъдат извършени единствено при висящо изпълнително производство. По тези доводи моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено и вместо това постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени като основателни. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Прекъсва ли давността искането да бъдат извършени принудителни действия по смисъла на чл. 116, ал. 1, б. „В“ ЗЗД, направено от взискателя след изтичането на 2 – годишен период, след който изпълнителното производство е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по силата на закона?

2. При отсъствие на изрично постановление на съдебния изпълнител за прекратяване на изп. дело в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и при направено от взискателя искане да бъде приложен определен изпълнителен способ след настъпилата перемция, може ли съдебният изпълнител да приложи по това дело искания изпълнителен способ и ще представлява ли това валидно извършени принудителни действия?

В предоставения срок не е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответника „Първа инвестиционна банка“ АД.

Трето лице помагач на страната на ответника - „С.Г.Груп“ ЕАД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови обжалвания резултат е приел, че от събраните по делото и неоспорени от страните писмени доказателства се установява, че на 10.01.2013 г. по ч. гр. д. № 183/2013г. по описа на РС-Пловдив в полза на „Първа инвестиционна банка“ АД е издадена заповед № 124 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, а на 14.01.2013г. и изпълнителен лист срещу солидарните длъжници Д. Б. К. - кредитополучател и К. К. -поръчител, за сумата от 270 299,55 лв. - главница по договор за банков кредит № 06КР-АА-2151/13.12.2005г., и анексите към него; сумата от 11 900,29 лв. - договорна лихва за периода 15.03.2012 г. до 10.09.2012 г.; сумата от 32 263,40 лв. - наказателна лихва за периода 15.09.2009 г. - 07.01.2013 г.; сумата от 2 754,70 лв. - комисионна за управление, ведно със законна лихва, считано от 08.01.2013 г. до изплащане на вземането, както и за разноските по делото. Посочил е, че за принудителното удовлетворяване на вземането си и въз основа на така издадения изпълнителен лист банката е образувала на 17.06.2013 г. изп. дело № 1439/2013 г. по описа на ЧСИ К. Павлов, с район на действие ОС – Пловдив, а за установяване на вземането по издадената заповед за изпълнение банката е предявила иск по реда на чл. 422 ГПК, по който е образувано гр. д. № 206 / 2013г. по описа на ОС - Пловдив. Отчел е, че с влязло в законна сила на 20.12.2014 г. съдебно решение по последното дело е уважен предявеният от банката иск за установяване на паричното вземане срещу Д. Б. К. по издадената заповед за изпълнение. Приел е, че от приложеното копие на изпълнителното дело се установява, че на 22.10.2019 г. съдебният изпълнител е изпратил запорни съобщения до “Инвестбанк“ АД, “ПИБ“ АД, “Прокредит банк“ АД и „Банка ДСК“ АД за налагане на запор върху вземания на длъжника по банкови сметки, като в отговор на получените на 24.10.2019г. и на 25.10.2019г. запорни съобщения третите задължени лица - “Инвестбанк“ АД и „Банка ДСК“ АД, са отговорили, че са наложили запори върху наличните банкови сметки на длъжника Д. Б. К.. Счел е, че от преписката се установява и извършен на 07.11.2019 г. опис на ипотекирани в полза на банката недвижими имоти, въз основа на молба на взискателя, подадена на 15.01.2019 г. с вх.№ 03697.

При тази безспорно установена фактическа обстановка е изтъкнал, че спорът между страните е правен и касае теченето на давностния срок, включително основанията за спиране и прекратяване на образуваното принудително изпълнение за събиране на вземането по заповедта за изпълнение. Позовал се е на даденото разрешение с т. 10 от ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС, че давността в изпълнителния процес се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяване на кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаване на пазач, насрочване и извършване на продан и т. н. до постъпване на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Посочил е, че за разлика от исковото производство, при което в рамките на процеса давност не тече, в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемане на всеки отделен изпълнителен способ и с извършване на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Възприел е практиката по решение № 37/24.02.2021 г. по гр.д. 1747/2020 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, според която перемпцията е без правно значение за давността. Отчел е, че общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за перемпцията, така и за давността, но са с различни правни последици за двата института: давността изключва принудителното изпълнение (но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете), а перемпцията не го изключва – обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Подчертал е, че новата давност започва да тече от последното й прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника. Обобщил е, че перемпцията е без правно значение за погасителната давност, респ. без правно значение за фактите, релевантни по предявения иск по чл. 439 ГПК, като се е позовал и на практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 93/17.05.2021 г. по гр.д. 2766/2020 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и решение 257/30.04.2020 г. гр.д. 694/2019 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО.

По тези правни мотиви е счел за неоснователни сезиралите го искове. Посочил е, че вземането на банката срещу длъжника Д. Б. К. е съдебно установено с влязло в сила на 20.12.2014 г. съдебно решение по гр. д. № 206 / 2013 г. по описа на ОС - Пловдив. Приел е, че на основание чл. 116, б. "б" ЗЗД давността е прекъсната с предявяване на иска по чл. 422 ГПК, по който е било образувано посоченото дело, и не е текла докато е траел съдебният процес - чл. 115 б. "ж" ЗЗД. Изтъкнал е, че след установяването на вземането с влязлото в сила съдебно решение на 20.12.2014 г., на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД от тази дата е започнала да тече нова петгодишна давност, която е следвало да изтече на 20.12.2019 г., но през този времеви отрязък по изпълнителното дело са извършвани изпълнителни действия, прекъсвали давността, поради което не е налице период по - дълъг от 5 години, водещ до погасяване на вземането по давност, в частност давността е прекъсната на 15.01.2019 г., с подадената от взискателя молба с вх. № 3698 за извършване на опис на ипотекирани в негова полза недвижими имоти, който опис е бил извършен на 07.11.2019 г., както и с наложените на 24.10.2019 г. запори върху вземания от банковите сметки на длъжника. Подчертал е, че от този момент е започнала да тече нова петгодишна давност, която не е изтекла нито към момента на предявяване на сезиралия го иск на 17.07.2020 г., нито към постановяване на решението. Добавил е, че по изложените правни съображения настъпването на перемпция по смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по конкретно изпълнително дело не лишава кредитора от изпълнително основание и няма отношение към давността за процесните вземания, а последиците при перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК са от процесуален характер - изпълнителният лист не губи характера си на изпълнително основание, а материалното право на взискателя продължава да съществува. Допълнил е, че с прекратяването на конкретното изпълнително производство се обезсилват изпълнителните действия, предприети по него, което е относимо към процеса на принудителното изпълнение, но няма ефект върху материалните права на страните.

По тези доводи и предвид съвпадението в изводите на двете инстанции е потвърдил първоинстанционното решение като правилно.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касатора два въпроса са обусловили изводите на въззивния съд, но по същите не са осъществени сочените допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

На въпросите е даден отговор с т. 3 от ТР № 2/2023 г. от 04.07.2024 г. по т.д. 2/2023 г. по описа на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Отговорът е обоснован с доводи, че след като е предприето изпълнителното действие, с което материалноправната норма на чл. 116, б. „в“ ЗЗД свързва последици за давността, е осъществен нейният фактически състав и погасителната давност е прекъсната, като от прекъсването на давността започва да тече нова давност. Изтъкнато е, че перемпцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици. Давността е институт на материалното право, установен в интерес на правната сигурност с цел да стимулира кредитора да не бездейства и своевременно да упражнява субективните си права, да иска принудително изпълнение на своите притезания, когато разполага с изпълнително основание и доброволно изпълнение от страна на длъжника липсва, както и да поддържа висящността на изпълнителния процес със своята активност. Добавено е, че погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Изтъкнато е, че когато иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Счетено е, че активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие. Задължението за действие е на съдебния изпълнител. Образуването на изпълнително дело е правно административен почин на органа и негово задължение, чието изпълнение или неизпълнение не е обуславящо за материалноправния ефект от действията на кредитора. Подчертано е, че правно и фактически действията на взискателя следва да са необходимите, които законът предписва и му позволява при осъществяване на принудително изпълнение – изразена воля в писмен вид поради препращането в чл. 426, ал. 3 ГПК; пред орган на принудително изпълнение с депозиран оригинал на изпълнителния титул - чл. 426, ал. 1 ГПК; с посочен изпълнителен способ - чл. 426, ал. 2 ГПК, с което е обоснован и крайният извод, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция.

Въззивното решение е постановено в съответствие с горецитираната актуална и задължителна за съдилищата съдебна практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е изложил подробни правни съображения за различния характер на института на погасителната давност и на перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и достигнал до съответното на задължителната съдебна практика разрешение, че настъпването на перемпция по смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК по конкретно изпълнително дело не лишава кредитора от изпълнително основание и няма отношение към давността за процесните вземания, с което е обосновал и извода си, че погасителната давност е прекъсната от предприетите по искане на взискателя изпълнителни действия, осъществени по изпълнителното дело, независимо от настъпила по силата на закона перемпция.

Наличието на актуална и задължителна съдебна практика изключва допускането на въззивното решение до касация по втората сочена от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Не претендира и не доказва извършване на разноски, поради което такива няма да бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение