Определение № 746 от 06.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2182/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца М. К. М. чрез процесуалните му представители – адв. Л. М. и адв. Х. М. срещу решение № 261/30.05.2022 г ., постановено по в. т. д. № 173/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив, в частта му, с която след потвърждаване на постановено решение № 260418/28.10.2021 г. по търг. дело № 246/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, е отхвърлен иска, предявен от касатора, за обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 02.01.2019 г ., причинено виновно при управление на лек автомобил „ Сеат Алтеа “ с рег. № РВ 3272 РТ, за който е сключен договор за застраховка „ Гражданска отговорност “ на автомобилистите с ответника - ЗД „ Бул инс “ АД, за разликата над присъдената сума от 50 000 лв. до пълния претендиран размер от 70000 лв ., ведно със законната лихва от 21.02.2019 г. до окончателното изплащане, както и в частта за присъдените разноски. Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, като се позовава и на необоснованост. Поддържа, че атакуваното решение в обжалваната част е постановено в нарушение на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и несъобразено със задължителната практика на ВКС, като АС – Пловдив само формално бил посочил, че са съобразени критериите за справедливост и конкретните по делото факти, но присъденият размер на обезщетението не съответствал на тежестта на уврежданията. В приложеното към касационната жалба изложение на основания за допускане на касационно обжалване, касаторът е посочил, че АС – Пловдив се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС, като е посочил следните въпроси: 1. „ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД и какви са критериите за определяне размера на дължимото обезщетение и претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя на деликвента / иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ ? Касаторът счита, че са налице предпоставките по чл. 280, ал .1 т .1 от ГПК за допускане на касационно обжалване и че въпросът е решен в Противоречие с Постановление 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, както и цитираната практика на ВКС, обективирана в решение № 1/26.03.2022 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, 2 т. о ., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, 1 т. о ., решение № 179/26.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г ., 1 т. о ., че застрахователните лимити са само индиция, а не абсолютен критерий за икономическите условия. 2. „ Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти ?“, като отново се позовава на противоречие по формулирания въпрос с Постановление 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, както и цитираната практика на ВКС, обективирана в решение 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г ., 2 т. о ., решение № 158/28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г ., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, 2 т. о ., решение № 215/03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г ., 1 т. о ., и въпрос № 3. „ Когато непозволеното увреждане се изразява в няколко телесни повреди, броят и видът им, от значение ли е за приложение на принципа на справедливост ?“ Тук отново се поддържа от жалбоподателя противоречие с горецитираната практика, като се сочи, че АС – Пловдив се е отклонил от същата, неизлагайки в мотивите си съображения във връзка с обстоятелствата, относими към възприетия критерий и че в недостатъчна степен е възприел приноса на всеки един от елементите, спрямо търпените от ищеца болки, страдания и неудобства. Ответникът по касационната жалба – „ Застрахователно дружество „ Бул инс “ АД не е подал отговор в дадения срок и не е изразил становище по касационната жалба. Постъпила е молба с вх. № 6591/29.08.2022 г. от адв. М. Г., с приложено пълномощно и договор за правна защита и съдействие и удостоверение за регистрация по ЗДДС, с която се претендират разноски за производството в размер на сумата от 3000 лв. – адвокатско възнаграждение с ДДС върху него. Третото лице – помагач – Гаранционният фонд е подал писмен отговор с вх. № 6927/13.09.2022 г ., чрез процесуалния си представител – адв. С. Ф. М., с който оспорва жалбата. Поддържа, че решението е правилно и законосъобразно по подробно изложените доводи. Счита за недопустима жалбата в частта за разноските, като сочи, че имала характер на молба за изменение на решението по чл. 248 от ГПК, като не е проведена процедурата по този ред. Касационната жалба е редовна от външна страна - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 и, ал. 1, т. 1 ГПК. Доводът на третото лице - Гаранционният фонд, че жалбата била недопустима, тъй като представлявала молба по чл. 248 от ГПК не може да бъде споделен, тъй като касаторът не възразява срещу присъдените разноски от въззивния съд, а заявеното в жалбата искане е с оглед евентуална отмяна на отхвърлената част от исковите му претенции. Предвид горното същата не съставлява искане по чл. 248 от ГПК и не може да бъдат споделени възраженията на третото лице - помагач за недопустимост на жалбата в тази й част. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Пловдив, който е бил сезиран с две жалби срещу първоинстанционното решение, от ищеца - за отхвърлената му искова претенция за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над сумата от 50 000 лв. до 70 000 лв ., а от ответника - „ Застрахователно дружество „ Бул инс “ АД - за уважения размер за разликата над 30 000 лв. до 50 000 лв ., ПАС е приел за установено от фактическа страна, че ищецът М. е пострадал при ПТП, състояло се на 02.01.2019 г. по описания механизъм, като същото е причинено от водач на автомобил, за който е сключен валиден застрахователен договор „ Гражданска отговорност “ с ответното дружество. Въззивният съд е приел, че в резултат на ПТП на ищеца, който е бил пътник в автомобила, са причинени описаните травматични увреждания – счупване на две кости на дясна подбедрица, разкъсно - контузна рана и охлузвания по главата, както и че е претърпял неимуществени вреди – болки и страдания, в резултат от лечението и възстановяването, което е било бавно, трудно и продължително, като е кредитирал заключението на СМЕ, че обичайната продължителност на възстановителния период е около 5-6 месеца, а в продължение на не повече от два месеца пострадалият е бил възпрепятстван да изпълнява нормално ежедневните си задължения поради затрудненото движение на десния долен крайник. Въззивният съд е кредитирал и обсъдил и показанията на свидетелката, майка на ищеца, че първите три месеца той не е могъл да стъпва на крака, бил е отчаян, загубил работата си и квартирата си в чужбина, както и че след това / през есента на същата година / се върнал пак там. В резултат от всички описани обстоятелства е приел, че справедливото обезщетение възлиза на сумата от 50 000 лв ., като е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваните му части. ВКС намира при служебната проверка, че не е налице вероятна нищожност или недопустимост на решението в обжалваната му част или очевидна неправилност и не следва да се допуска касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос, който е от значение, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или решение по чл. 290 от ГПК, което е постановено по същия правен въпрос. Правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Първият поставен от касатора въпрос от изложението е зададен хипотетично, но може да се приеме, че е значим за делото, доколкото при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд се е ръководил от принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. По отношение на този въпрос обаче не е изпълнено допълнителното изискване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като разрешаването му от въззивния съд не е в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и с практиката на ВКС в цитираните от касатора решения. С Постановление № 4/1968 г. Пленумът на Върховния съд е отговорил на въпроса кои са критериите, които формират съдържанието на понятието " справедливост " по чл. 52 ЗЗД и имат значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. В постановлението е указано на съдилищата, че при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, и в мотивите към съдебното решение да се посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В съобразителната част на постановлението е разяснено, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и че понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е определил дължимото обезщетение за неимуществени вреди, след като е взел предвид всички установени по делото правнорелевантни факти, които в конкретния случай попълват съдържанието на понятието " справедливост ". Съобразени са както общите критерии, указани в ППВС № 4/1968 г ., така и специфичните за спора обстоятелства, както вида на уврежданията, претърпените болки и страдания и периода на възстановяване от травмите, включително и това, че ищецът - касатор е работил преди ПТП в чужбина, и е преживял стрес от загубата на работата и квартирата си там. Определянето на обезщетение в размер, по - нисък от претендирания с прекия иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, не е обусловено от несъобразяване на обезщетението с релевантните за приложението на чл. 52 ЗЗД факти, а е резултат от извода на въззивния съд, че с оглед на установените в хода на делото факти справедливият паричен еквивалент на вредите, които е претърпял ищецът, възлиза на сумата 50 000 лв. Обосноваността и законосъобразността на така направения извод не са предмет на касационна проверка в стадия на производството по чл. 288 ГПК, поради което доводите на касатора, че определеният от въззивния съд размер на обезщетението не кореспондира с доказателствата по делото и с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД не може да предпостави допускане на въззивното решение до касационен контрол. От мотивите към решението е видно, че въззивният съд е формирал решаващите си изводи относно справедливия размер на обезщетението в съответствие с относимата задължителна практика на ВС и ВКС, както и с посочената от касатора практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, и няма основание решението да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил всички релевантни факти относно определянето на размера на неимуществените вреди, поради което не е налице твърдяното несъответствие със задължителната практика на ВКС, което изключва проявлението, както на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и на този по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като задължителната практика не е ревизирана. Настоящият състав не констатира при осъществяването на решаващата си дейност въззивният съд да се е отклонил от указанията, дадени в постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС, както и от цитираната от касатора, а и служебно известна на състава, практика на ВКС по чл. 290 ГПК / решение № 104/25.07.2014 г. на І т. о ., решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. № 217/2011 г. на ІІ т. о ., решение № 173/27.10.2016 г. по т. д. № 2663/2015 г. на І т. о ., решение № 55/14.05.2012 г. по т. д. № 362/2011 г. на ІІ т. о ., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ІІ т. о ., решение № 141/28.01.2016 г. по т. д. № 1398/2014 г. на І т. о ., решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на І т. о ., решение № 251/20.01.2017 г. по т. д. № 72/2016 г. на І т. о ., решение № 174/27.10.2016 г. по т. д. № 2960/2015 г. на І т. о. и др ./, тъй като при мотивиране на решението си същият е извършил анализ на всички събрани по делото доказателства, като установените въз основа на тях обстоятелства е съотнесъл към посочените в постановлението необходими за формирането на извода му за справедлив размер на обезщетението критерии, а именно: степен и брой на причинените травматични увреждания, интензитет на търпените от пострадалия физически болки и психични преживявания, тяхната продължителност, вид и период на лечебния и на възстановителния процес, възраст на пострадалия, остатъчни поражения и прогноза за по - нататъшното му състояние. Съобразил е и общественото разбиране за справедливост към датата на настъпването на вредата, отчитайки конкретните икономически условия в страната, ориентир за което са съответните нива на застрахователно покритие. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Гореизложените мотиви важат и по отношение на двата следващи въпроса, тъй като са свързани с начина на преценка на определянето на обезщетението по справедливост. Съдът констатира, че не е налице произнасяне по тях в противоречие с практиката на ВКС, като не може да бъде споделен довода на касатора, че ПлАС не е обсъдил релевантните обстоятелства, с които се е мотивирал да присъди конкретния размер на обезщетението. Напротив видно от данните по делото въззивният съд е обсъдил всички относими обстоятелства в своя акт, а не е налице само изброяване на обстоятелствата. По отношение на третия въпрос, също следва да се приеме, че не е решен в противоречие с практиката, тъй като въззивният съд е обсъдил и коментирал всички телесни увреждания на ищеца, преценяйки заключението на съдебно - медицинската експертиза и свидетелските показания. Отделните травматични увреждания са коментирани от ПлАС, а следва да отбележи, че в случая съдът не е длъжен да квалифицира вредите като вид телесни повреди, тъй като при непозволеното увреждане / деликта /, гражданският съд преценява вида и характера на вредите, но не и дали е налице конкретен вид телесна повреда, тъй като този институт е свързан с наказателното право. В случая въззивният съд е обсъдил всички травми на ищеца и претърпените от него неблагоприятни последици, като е коментирал същите и няма нарушение на сочената практика. С оглед гореизложените съображения, ВКС намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното съдебно решение. Предвид изхода на спора разноски на касатора не се следват. Ответникът е претендирал разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 3 000 лв ., като е представил молба с посочен размер, но същият не е осъществил каквито и да е било процесуални действия по касационното производство. Той не е подал отговор на касационната жалба, не е депозирал становище по същата, поради което настоящият съдебен състав намира, че не е осъществил действия по процесуално представителство пред ВКС, за да му се следват разноски. Воден от горното Върховният касационен съд