Определение № 244 от 21.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1290/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, с[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 167 от 01.03.2021 г. по в.гр.д. № 3106/2020 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, седми състав, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 2615 от 27.04.2020 г. по гр.д. № 1053/2020 г. по описа на Софийски градски съд, І ГО, петнадесети състав, като краен резултат сдружението е осъдено да заплати на основание чл. 282, ал. 3 и ал. 5 КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД на С. В. Д. сумата от 30 000 лв., частична претенция от 150 000 лв., за обезщетяване на болки и страдания вследствие на застрахователно събитие, настъпило на 25.08.2015 г. по причина на виновно противоправно поведение на водача на т.а. „МАН“ с рег. № 31ASE35, в резултат на което е настъпила смъртта на баща му В. Д. М., ведно със законната лихва, считано от 19.11.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. В жалбата се поддържат оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност, както и необоснованост на атакувания съдебен акт, с искане за касирането му и отхвърляне на предявения срещу сдружението иск в цялост. Релевират се доводи за неправилно приложение на разпоредбите на чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приел, че водачът на т.а. „МАН“ – Д. Д., е проявил виновно и противоправно поведение, в резултат от което е настъпило процесното ПТП, защото дори водачът формално да е нарушил определени разпоредби на ЗДвП, то това нарушение не е в причинна връзка с настъпването на процесното ПТП, а напротив – причина за последното са умишлените действия на пострадалия М., с които е направил произшествието непредотвратимо. Излага съображения, че при формиране на изводите си съдът не е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства, в резултат на което е стигнал до грешни изводи за правнорелевантните факти по делото. Според касатора, съдът по-конкретно не е обсъдил: Постановление от 01.12.2017 г. по пр.пр. № 1587/2017 г. по описа на ОП – Русе; приетата и неоспорена САТЕ и уточненията на в. л. Г. по поставени въпроси в о.с.з. от 05.02.2019 г., както и не е кредитирал в цялост показанията на свидетелите Ц. и Ж., поради което е стигнал до неправилни крайни изводи, а именно, че вина за настъпване на произшествието има и водачът на товарния автомобил, вместо правилния извод, че пострадалият умишлено и със суицидни намерения е предприел действия, с които е поставил водача на т.а. Д. Д. в невъзможност да предотврати процесното ПТП, т.е. именно умишлените действия на пострадалия са причина за настъпване на пътния инцидент. Касационният жалбоподател счита за неправилен и извода на съда, че двамата участници имат еднакъв принос за настъпване на процесното ПТП. Сочи, че, за да достигне до изводите си относно вината и противоправното поведение на всеки от участниците в произшествието, съдът е длъжен да обсъди действията/бездействията на двете страни и да прецени поведението на кой от участниците е първопричина за настъпване на събитието. Според касатора, дори и да се предположи, че водачът на товарния автомобил, с оглед на разпоредбата на чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП, е следвало да бъде по-внимателен и дори първоначално да е имал техническа възможност да предприеме действия, с които да предотврати смъртоносния удар, от психологическа гледна точка поведението на В. М. е било толкова смущаващо и неочаквано, че всякакви възможни и предполагаеми реакции за противодействие са били блокирани от липсата на логично обяснение за поведението на пострадалия. Нещо повече, след установяване на товарния автомобил в лява лента, ударът е бил непредотвратим дори и при предприемане на аварийно спиране, т.е. действията на пострадалия са толкова нелогични и неадекватни, че нито от техническа, нито от житейска гледна точка е можело да бъдат предвидени и предотвратени, поради което водачът на товарния автомобил, дори да е бил спазил всички правила за движение, произшествието е било непредотвратимо предвид умишлените и целенасочени действия на пострадалия, поради което няма съществен принос за настъпване на произшествието. С действията и бездействията си пострадалият е нарушил няколко от правилата за движение по пътищата, които са довели до настъпване на процесното ПТП, независимо от поведението на другия участник, и по-важното, същите са извършени с умисъл и са станали първопричина за настъпване на инцидента. Навеждат се и доводи за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в: необсъждане на всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност; липса на мотиви кои доказателства съдът кредитира и на какво основание; при наличието на неизяснен факт по делото, а именно причината за настъпване на процесното ПТП, не е назначил служебно допълнителна автотехническа експертиза, която да отговори на този въпрос; неправилно разпределение на доказателствената тежест и липса на указания, че не се сочат доказателства за правнозначими факти (състоянието на пострадалия преди процесното ПТП във връзка с възражението, че вина за настъпване му носи пострадалият). Необосноваността на обжалваното решение се аргументира с твърдението, че правните изводи на съда не кореспондират с доказателства по делото; събраните по делото доказателства не са изцяло ценени от въззивния съд, а някои и въобще не са обсъдени (Постановление от 01.12.2017 г. по пр.пр. № 1587/2017г. по описа на ОП Русе); въззивният съд е стигнал до изводи относно правнорелевантни факти, за които липсват каквито и да било доказателства, за сметка на доказани такива – при наличие на множество доказателства относно причината за неадекватните движения на пострадалия, съдът е възприел хипотези, за които не са събрани никакви доказателства, и въз основа на тях е изградил крайните си изводи. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. При установяване на правнорелевантен факт по делото, длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност или може да формира изводи за този факт само въз основа на някое от тях; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и да посочи кои от тях кредитира и кои – не, и на какво основание; 3. Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, или това е допустимо само при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото; 4. Може ли съдът да не кредитира налични по делото доказателства за правнорелевантен факт с единствен аргумент, че липсват други, които да ги опровергават; 5. При липса на разпределена доказателствена тежест от първоинстанционния съд за конкретен правнорелевантен факт, длъжен ли е въззивният съд да отстрани този пропуск и да укаже на страната, че не сочи доказателства за този факт; 6. Когато и двамата участници в ПТП са нарушили правилата на движение, при обсъждане на въпроса относно вината длъжен ли съдът да отчете поредността, съставомерността и „тежестта“ на нарушенията и кое от двете противоправни поведения е първопричина за настъпване на ПТП и 7. Съобразно принципа на чл. 12 ГПК допустимо ли е съдът да прави изводи за правнорелевантен факт при липса на доказателства за същия (конкретно в случая – липса на суицидното поведение на пострадалия). Допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава със следните решения на ВКС: решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., I г.о., решение № 200 от 02.01.2018 г. по гр. д. № 350/2017 г., I г.о., решение № 210 от 09.02.2018 г. по т. д. № 1115/2017 г., I т.о. и решение № 65 от 30.07.2019 г. по т. д. № 183/2018 г., II т.о. – по въпрос № 1; решение № 210 от 09.02.2018 г. по т. д. № 1115/2017 г., I т.о., решение № 589 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г., I г.о. и решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г., IV г.о. – по въпрос № 2; т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – по въпрос № 3; решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г., IV г.о. – по въпрос № 4; т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – по въпрос № 5; решение № 343 от 30.09.2011 г. по гр. д. № 1260/2010 г ., IV г.о и решение № 51 от 29.06.2020 г. по т. д. № 613/2019 г., I т.о. – по въпрос № 6. По отношение на седмия, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, процесуалноправен въпрос, се поддържа, че е налице допълнителният селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът сочи и самостоятелния селективен критерий по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Твърди, че при наличието на относими и допустими доказателства за умишлено причиняване на процесното ПТП от страна на пострадалия, съдът е приел противното и то при липса на доказателства, оборващи възраженията на ответника, като е приел, че вина за настъпване на процесното събитие имат и двамата участници, както и че изобщо е приел събитието за деликт и е присъдил обезщетение за неимуществени вреди. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба – С. В. Д. от [населено място], чрез процесуален пълномощник, е депозирал подробен писмен отговор, в който се оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество се твърди правилност на въззивното решение. Сочи се, че поставените въпроси не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, нито въззивното решение е очевидно неправилно. В отговора са развити и съображения за неоснователност на касационните оплаквания, с искане за присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалвания краен резултат, съдебният състав на Апелативен съд – София е посочил, че съобразно чл. 269 ГПК дължи произнасяне само по спорните пред втората инстанция въпроси, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Относно справедливостта на размера на обезщетението за неимуществени вреди решаващият съдебен състав е посочил, че, изхождайки от приетото в т. ІІ на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, както и от критериите във формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД (решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. №795/2008 г. на ІІ т.о., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на І т.о., решение № 154/30.10.2012 г. по т. д. № 807/2011 г. на ІІ т.о. и др.), съобразява: че се претендира обезщетение за претърпени болки и страдания от смърт на родител, като няма никакво съмнение, че това е тежка загуба, която заслужава и по-голямо обезщетение за търпените неимуществени вреди. Същевременно обаче въззивната инстанция е посочила, че значение имат: годината на настъпване на процесното ПТП – 2015 г.; обстоятелствата, че ищецът има собствено семейство и две деца, а починалият е живеел във фактическо съжителство с друга жена, както и установеното от гласните доказателства по делото, че ищецът и починалият му баща са живеели в различни градове на сериозно разстояние един от друг – Д. в Ямбол, а баща му – в Русе. Съдът е посочил, че макар и съпругата на ищеца – св. Ц., да сочи, че двамата са се виждали сравнително често („горе-долу веднъж на две седмици“), това е доста съмнително предвид семейните и професионални ангажименти на ищеца, голямото разстояние между Ямбол и Русе, както и отчитайки заинтересоваността на св. Ц. като негова съпруга, поради което цени показанията й при условията на чл. 172 ГПК. По тези съображения съставът на въззивния съд, отчитайки и, че ищецът и починалият не са били нито в ежедневна (постоянна) връзка, нито са живели в едно общо домакинство, които нюанси имат важно значение при преценката по чл. 52 ЗЗД, е приел, че 120 000 лв. е справедливото обезщетение за неимуществените вреди на Д.. При прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД съставът на Апелативен съд – София, е посочил, че съобразно константната си практика по приложението на тази разпоредба ВКС последователно застъпва становището, че: намаляването на обезщетението за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите за него вреди; за да е налице съпричиняване по отношение на настъпилите вреди е необходимо обективно да е налице поведение на пострадалия, с което същият да е допринесъл за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил настъпване на конкретното увреждане, независимо дали е действал или бездействал виновно, като релевантен за съпричиняването, е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на делинквента) до увреждането като неблагоприятен резултат. Изхождайки от тези принципни постановки и съобразявайки приетата в първоинстанционното производство автотехническа експертиза и показанията на разпитания по делегация в Районен съд – Русе свидетел Б. Ж. (очевидец на инцидента), въззивният съд е приел, че при процесното ПТП е налице принос на пострадалия, изразяващ се в това, че е тръгнал да пресича пътното платно на необозначено за това място и в пълен разрез с правилата за пресичане на пешеходци, визирани в чл. 113, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 4 ЗДвП. Този принос е висок, защото с поведението си пешеходецът сам се е изложил на сериозен риск, при данни от показанията на св. Ж. за движение напред и назад по платното от М., породено от неправилната му преценка за пътната обстановка. Въззивната инстанция обаче е намерила, че този принос е неправилно определен от първоинстанционния съд на 90 % и такава съвина се явява прекомерна, а за да се разпредели отговорността за конкретния инцидент следва да се изходи преди всичко от изслушаната автотехническа експертиза, според която водачът Д. Д. също е допуснал редица нарушения на ЗДвП – чл. 20, ал. 2 ЗДвП, която разпоредба задължава водача на МПС да избере скорост, съобразена с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъде в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие, както и да намали скоростта и в случай на необходимост да спре, когато възникне опасност за движението. Според посочената експертиза, при навлизането на М. на пътното платно, товарният автомобил се е намирал на отстояние, позволяващо на водача на автомобила да предприеме аварийно спиране и да предотврати настъпването на ПТП. Вместо това, водачът на автомобила е преустановил ефективното аварийно спиране и е насочил товарния автомобил към лявата пътна лента. Решаващият състав е съобразил и разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗДвП, регламентираща задължението на всеки водач на ППС да бъде внимателен към уязвимите участници в движението, какъвто се явява пешеходецът (чл. 5, ал. 2 ЗДвП). Според въззивната инстанция, дори и при нелогично поведение на пешеходеца, водачът на автомобила е дължал да съобрази възможно настъпване на удар и своевременно да преустанови движението на товарния автомобил. По тези съображения, съдът е приел, че Д. Д. е допуснал цитираното нарушение на правилата за движение. Допълнително е посочил, че в отсечката на удара е имало ограничение в скоростта на автомобилите – 60 км/ч, докато Д. е управлявал МПС с 90 км/ч с всички последствия от това за по-бавното спиране, по-дългия спирачен път, различна опасна зона и т.н., а вещото лице е категорично, че произшествието е било технически предотвратимо за водача, ако се е движел със скорост до 60 км/ч, колкото е била максималната за тази част от пътя. Отчитайки тези обстоятелства, съставът на Апелативен съд – София, е определил, че приносът за злощастното събитие е равен, т.е. 50/50 между водача и пешеходеца, защото всеки еднакво е допринесъл за вредните последици от инцидента: шофьорът – с неспазване на правила на ЗДвП относно дължимото внимание към уязвимите участници в движението и превишената за конкретния участък от пътя скорост, а пешеходецът – с избора си за място на пресичане на платното (също в разрез със закона), както и с неадекватното си поведение на пътя при пресичането, движейки се напред и назад по платното, с което е създал допълнително объркване за водача на МПС. Въззивният съд не е кредитирал показанията на св. Ж. в частта им, че движенията на пешеходеца били като на човек, който се гмурка като в басейн, скачайки към ТИР-а, посочвайки, че същите водят до извод за суицидни намерения при бащата на ищеца, а по делото няма събрани никакви данни за здравословното състояние на починалия преди ПТП. Съдът е приел, че неадекватните движения на пешеходеца по пътното платно - напред и назад малко преди фаталния удар, биха могли да се дължат на объркване, притеснение, прилошаване, замайване или друго, а не на желание да скочи пред камион, за да бъде премазан. По тези съображения и при прието съпричиняване от 50 %, апелативният съд е извел извод, че обезщетението възлиза на 60 000 лв., но е посочил, че не може да присъди повече от претендираните 30 000 лв. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения: Процесуалноправните въпроси, свързани със задължението на въззивния съд да извърши мотивирана преценка на релевантните доказателства, да обсъди доводите и възраженията на страните, като формира самостоятелни фактически и правни изводи по спорното материално право, са важни, но в случая липсват данни за допуснато от решаващия съдебен състав отклонение от тълкувателната практика, както и от дадените от ВКС разрешения в съдебните актове, на които се позовава касационният жалбоподател. Поддържаните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК доводи, че съдът не е обсъдил информацията за суицидно поведение на пострадалия, съдържаща се в Постановление на Окръжна прокуратура - Русе за прекратяване на досъдебното наказателно производство № 1587/2015 г., без да е посочил основанието, на което не е „кредитирал Постановлението като писмено доказателство“, са изцяло относими към касационното оплакване за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствени правила. Независимо от това, следва да се посочи, че цитираното прокурорско постановление няма обвързваща сила, нито гражданският съд би могъл да се позовава на събрани в наказателното производство свидетелски показания и експертни становища, обусловили издаването на постановлението. По делото липсват данни за допуснато от въззивния съд отклонение от задължителните указания, дадени в т.3 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. по въпроса, свързан с хипотезите, при които съдът е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда. Въпросът в този смисъл, поставен от касатора, е основан на твърдения за неправилна поредност при събиране/приемане на допуснатите доказателства – автотехническа експертиза и разпит на свидетел – очевидец на произшествието. Оплаквания в тази насока не се съдържат в сезиращата въззивния съд жалба на сдружението, нито са направени доказателствени искания, поради което, не би могло абстрактно да се разсъждава доколко решаващият състав е бил длъжен да допусне допълнителна автотехническа експертиза, която да съобрази и установени от св. Ж. обстоятелства. Формулираният пети въпрос не удовлетворява основната селективна предпоставка, тъй като в случая не се касае за непълен доклад на първата инстанция по чл.146, ал.1, т.5 ГПК, а за правилността на преценката на съда за доказаност на твърдян от ответника факт, въз основа на ангажираните доказателства. Доколко тези доказателства са достатъчни за установяване на релевантен факт, не се обхваща от доклада по делото, нито би могло страната да се позовава на неизпълнени задължения на въззивния съд при констатиране, че се касае за непълен доклад, разяснени в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Шестият въпрос обективира несъгласието на касационния жалбоподател с изводите на съда досежно приноса на пострадалия за настъпване на вредоносното събитие и на претендираните вреди. При прилагането на чл.51, ал.2 ГПК решаващият състав е формирал подробни фактически и правни изводи, основани на относимите към това евентуално възражение доказателства, като проверката за правилност на тези изводи не попада в предметния обхват на селективното производство. В този смисъл в мотивите към т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е акцентирано върху липсата на тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, което обаче не е съобразено в достатъчна степен от касатора. Касационно обжалване ни би могло да се допусне и на поддържаното самостоятелно основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. От съдържанието на решението не се констатира превратно прилагане на закона, или прилагане на отменена/изменена правна норма. Не е налице и явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика. При този изход на делото, на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски в размер на 1 716 лева, своевременно претендирани и доказани с приложените към списъка по чл.80 ГПК доказателства. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение