Определение № 3850 от 14.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2774/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С въззивно решение № 12 от 08.01.2025 г. по в. гр. д. № 3508/2021 г. на Софийски апелативен съд, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 462/15.04.2025 г., постановено по същото дело, е:

• частично отменено решение № 263661 от 04.06.2021 г. по гр. д. № 13998/2018 г. на Софийски градски съд и Диагностично-консултативен център „Света София“ ЕООД и М. Г. М. са осъдени на основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД да заплатят солидарно на М. В. И. допълнително разликата от уважения размер от 17 500 лв. до размера от 27000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие неправилно извършена хирургическа операция – директна ексцизия на оточни торбички под очите, направена от д-р М. М. на 02.12.2017 г. в ДКЦ „Света София“, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.12.2017 г. до окончателното ѝ изплащане;

• отменено решение № 263661 от 04.06.2021 г. по гр. д. № 13998/2018 г. на Софийски градски съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от М. В. И. срещу ДКЦ „Света София“ ЕООД и М. Г. М. искове с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени вреди и Диагностично-консултативен център „Света София“ ЕООД и М. Г. М. са осъдени да заплатят солидарно на М. В. И. сумата от 3 500 лв. – обезщетение за имуществени вреди, представляващи платена цена за блефаропластика на торбички под очите, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.12.2017 г. до окончателното ѝ изплащане;

• потвърдено решение № 263661 от 04.06.2021 г. по гр. д. № 13998/2018г. на Софийски градски съд, в частта, с която ДКЦ „Света София“ ЕООД и М. Г. М. са осъдени да заплатят солидарно на М. В. И. сумата от 17 500 лв. - обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие неправилно извършена хирургическа операция – директна ексцизия на оточни торбички под очите, направена от М. М. на 02.12.2017 г. в ДКЦ „Света София“, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.12.2017 г. до окончателното ѝ изплащане, както и в частта, с която исковете за неимуществени вреди са отхвърлени за разликата от присъдената сума 27 000 лв. до пълния предявен размер от 50 000 лв.

В установения от закона срок е постъпила касационна жалба от Диагностично-консултативен център „Света София“ ЕООД против въззивното решение в осъдителните му части, с които дружеството е осъдено солидарно с М. Г. М. да заплати на М. В. И. сумата от 27 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 3 500 лв. – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 02.12.2017 г. до окончателното им изплащане.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. Неправилно ли е решение по иск за лекарска грешка, с което съдът е приел наличие на такава поради неприложен метод на лечение, който е приложим за друга диагноза, различна от процесната?

2. Следва ли при разглеждане на иск за вреди от лекарска грешка съдът да установи правилно диагнозата на пациента и приложимите към нея способи на лечение?

3. Следва ли съдът да даде дължимата се тежест на съпричиняване от страна на пациента по отношение на негативния резултат от козметична пластична операция при неспазване на постоперативната терапия от страна на пациента?

4. Допустимо доказателство в гражданския процес ли са фотоснимки, неизготвени по реда на ГПК и какъв вид доказателство представляват същите?

5. При оспорване в процеса на представени фотоснимки, кой носи тежестта на доказване автентичността им?

6. Какъв вид документ – частен или официален е епикриза, изготвена от болница в Турция?

7. Ползва ли се с доказателствена стойност епикризата от турска болница в частта, съдържаща твърдения за неправилно лечение в българска болница, или тя представлява частно мнение на трето неучастващо в процеса лице?

Поддържа се, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

С писмен отговор М. В. И., чрез адв. С. М., изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за липса на основания за допускане на касационно обжалване.

М. Г. М., чрез адв. Р. К., е подала в срок касационна жалба против въззивното решение в осъдителните му части, с които е осъдена солидарно с ДКЦ „Света София“ ЕООД да заплати на М. В. И. сумата от 27 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 3 500 лв. – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 02.12.2017 г. до окончателното им изплащане.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по всички елементи на медицинския деликт? Допустимо ли е голяма част и особено решаващата част от мотивите на съдебното решение да бъде буквално копиране на пасажи от писмената защита, депозирана от адвокат на една страна по делото? Съставлява ли копирането на решаващите мотиви на съдебното решение от защитата на едната от страните по делото неизпълнение на задължението на съда съгласно чл. 12 ГПК да реши делото по вътрешно убеждение? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 50194 от 21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ВКС, III г.о., както и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

2. Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си след анализ на представените по делото доказателства, да обсъди и прецени заключението на вещите лица в съвкупност с всички събрани доказателства, включително и тези от първа инстанция, а не изолирано, и на тази база да обоснове крайните си изводи за липса или наличие на медицинския деликт? Респективно, длъжен ли е съдът при противоречиви доказателства да посочи защо кредитира едните пред другите? Поддържа се противоречие с решение № 625 от 24.10.2024 г. по гр. д. № 5061/2023 г. на ВКС, III г.о., решение № 205 от 02.04.2024 г. по гр. д. № 3969/2022 г. на ВКС, IV г.о., решение № 13 от 24.02.2022 г. по гр. д. № 2906/2021 г. на ВКС, I г.о., решение № 409 от 28.02.2013 г. по гр. д. № 59/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 493 от 05.03.2013 г. по гр. д. № 236/2012 г. на ВКС, I г.о. и решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г. на ВКС, IV г.о.

3. Когато в официален документ – епикриза е посочен един оперативен метод и същата не е оспорена, а експертизите дават противоречиви становища относно действително извършения такъв, длъжен ли е съдът да зачете доказателствата сила на официалния документ? Сочи се противоречие с решение № 76 от 10.07.2012 г. по т. д. № 490/2011 г. на ВКС, I т.о. и решение № 250 от 21.11.2012 г. по гр. д. № 1504/2011 г. на ВКС, III г.о.

4. Когато в информираното съгласие са посочени няколко оперативни методи, следва ли да се приеме, че е дадено такова за всеки един от тях? Поддържа се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

5. Длъжен ли е въззивният съд да допълни доклада по делото в частта относно подлежащи на доказване факти, които са различни от тези, твърдени в исковата молба, респективно залегнали в първоначалния доклад по делото, досежно характера на противоправното действие, от което са настъпили вредите? В частност: Когато по иска за вреди, настъпили от медицински деликт, за пръв път във въззивната инстанция се постави под съмнение характера на извършената операция – директна екцизия на маларни торбички, вместо блефаропластика на долни клепачи – длъжен ли е съдът да допълни доклада си, като посочи коя от двата вида оперативни техники подлежи на доказване и която от тях е правилната с правилната с оглед на добрата медицинска практика? Сочи се противоречие с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

6. Допустимо ли е въззивният съд служебно да назначи експертиза извън случаите на т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК? Твърди се, че по този въпрос противоречието е с т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

7. Когато неимуществените вреди от хирургическа операция се състоят в депресия от видимо загрозяване на лицето на пострадалата и при направено искане от насрещната страна по реда на чл. 204 ГПК длъжен ли е съдът лично да се убеди дали такова загрозяване обективно съществува чрез личен оглед /вероятно се има предвид освидетелстване/ на лицето на пострадалия ? Поддържа се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

8. Когато въззивният съд не споделя извода на първоинстанционния досежно дължимия размер на обезщетението за неимуществени вреди, определяйки по-висок размер на същото, той длъжен ли е да посочи какви факти и обстоятелства, които първоинстанционният съд не е установил и които обосновават определяне на по-висок размер, приема за установени? По този въпросът се сочи противоречие с решение № 83 от 22.06.2022 г. по гр. д. № 4539/2021 г. на ВКС, I г.о.

В законоустановения срок не е постъпил писмен отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационните жалби против решението в частта му, с която е уважен искът за присъждане обезщетение за имуществени вреди следва да се оставят без разглеждане като подадени срещу решение на въззивен съд по иск с цена под 5 000 лв. /цената на иска е 3 500 лв./, което по силата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежи на касационно обжалване. В останалите им части касационните жалби са допустими: подадени са от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 02.12.2017 г. ищцата М. В. И. е постъпила в ДКЦ „Света София“ за извършване на операция за коригиране на оточни торбички под очите, т. нар. „блефаропластика на долни клепачи“; че на същата дата е оперирана от ответницата д-р М. М., както и че е налице договорно отношение между лечебното заведение и д-р М. М., по силата на което тя е поела задължението да извършва за сметка на дружеството при поискване медицинско обслужване по специалността офтамолог-хирург. Въззивният съд е посочил, че по делото е представена епикриза от извършена операция в Турция през м. май 2022 г., която е оспорена от ответниците и е допусната съдебна поръчка, която потвърждава автентичността ѝ. Въз основа на епикризата е прието за установено, че ищцата е претърпяла втора по време операция на долните клепачи, извършена в болница „Джон Хопкинс“, медицински център „Анадолу“, Република Турция. В документа е отразено, че е констатирана загуба на тъкан в двата долни орбитални ръба, вследствие на операцията от 2017 г., като е извършено възстановяване на меките тъкани на долните клепачи. Разрезът на кожата е направен приблизително до мястото на стария белег поради наличен цикатрикс в областта на инфраорбиталния ръб от стара операция. По повод приетата епикриза въззивният съд служебно е допуснал единична съдебно-медицинска експертиза за установяване на връзката между двете операции- от 02.12.2017г. и от 2022 г. Според експерта оперативната интервенция, извършена в болницата в Турция, по същество е като извършената от д-р М. блефаропластика, но в много по-сложно състояние на тъканите. Направен е извод, че разрезите, направени от д-р М., не са на правилното място, на което следва да бъдат при блефаропластика – разрезите не са скрити в мигления ръб, а се намират точно по ръба на самата очница; при единични случаи на блефаропластика на долен клепач има спадане на разрезите, но никога не се е наблюдавало разрез под долния ръб на очницата; категорично има връзка между извършената от д-р М. операция и повторната операция в болницата в Турция. Посочено е, че поради начина на осъществяване на разрезите от д-р М., негативният естетичен резултат трудно би се възстановил с масажи, физиотерапия и т.н. Според вещото лице втората причина, за да бъде извършена операцията в Турция, е отразеното в епикризата хлътване поради липсата на тъкан. Уточнил е, че ако разрезът бе направен на правилното място, нямаше да се появят тези последици - хипотрофичен цикатрикс, като преди кожата трябва да се зашие подкожието, за да се приберат ръбовете един до друг и най-вероятно хипотрофичният цикатрикс се дължи на отпускането на конците или на непоставяне на подкожни резорбируеми конци, които се разграждат в рамките на 6 до 8 месеца. Според заключението на допуснатата повторна тройна комплексна експертиза, в пластичната хирургия при операция „долна блефаропластика“, оперативният достъп е най-често през кожата на долния клепач, близо до мигления ръб, но може и вътрешен - през конюктивата. Избраният метод от д-р Михайлова не е желателен и не отговаря на стандарта на пластичната хирургия. От посочените два достъпа може да се достигнат и репозиционират мастните херниаци, без това да наруши целостта на кожата в зоната, видима за окото, която впоследствие е с незадоволителен естетичен резултат. Всяко нарушаване целостта на кожата води до образуване на цикатрикс и фиброзна тъкан (сраствания). Когато това нарушаване целостта на кожата е правилно прецизирано и извършено правилно, то остава скрито и не води до нежелан естетичен резултат. Ако разрезът бе осъществен милиметри под долния миглен ръб, то той не би довел до тези последствия, с които пациентка да живее днес и с които ще продължи да живее. Неблагоприятно развитие след оперативна намеса по правило може да се наблюдава, но не и с такива мащаби. Самият достъп е неправилен, откъдето идва и постоперативният неблагоприятен резултат. Вещото лице П. е посочил, че избраният метод на директната ексцизия на оточни торбички е подходящ за пациенти над 70 години, които имат изконсумирана кожа и имат гънки, където да се скрие белегът, а към датата на операцията ищцата е била на 55 г.

Въз основа на заключенията на двете експертизи и епикризата от болницата в Турция е прието за установено, че извършената на 02.12.2017 г. операция от д-р Михайлова не е блефаропластика, както е описана в издадената епикриза, а представлява директна ексцизия на оточни торбички. Направен е извод, че само от това следва, че е налице медицински деликт, тъй като ищцата не е дала информирано съгласие за директна ексцизия, а за блефаропластика, като не е установено по делото да ѝ е била разяснена разликата между двете интервенции преди операцията, както и че директната ексцизия не е била подходяща за ищцата и ѝ е причинила цикатрикси по долния орбитален ръб, които все още са видими и според разясненията на вещото лице П., дадени в съдебно заседание, същите не могат да бъдат заличени.

За да определи размера на дължимото се обезщетение, въззивният съд е обсъдил заключението на назначената съдебно-психиатрична експертиза, според което при ищцата са налице симптоми от депресивен характер и такива от тревожния регистър, като психичното разстройство е с давност от началото на 2018 г. след провеждане на козметична операция. В този период тя е нарушила своите социални контакти, а служебните ѝ постижения са в спад, което е довело до това разстройство. От свидетелските показания е установено, че преди лечението ищцата се надявала да коригира успешно торбичките под очите си, но скоро след операцията се разочаровала от резултата, тъй като имала сериозни отоци под очите, които вместо да намаляват, се увеличавали и изпитвала силни болки в главата и очите. Това ѝ причинило силни притеснения и стрес, тъй като тя работела с хора и видът ѝ бил важен за самочувствието ѝ. Психиката ѝ се разклатила и изпадала в шок, когато се погледне в огледалото. Дълго време ходела със слънчеви очила, слагала тежък грим, правела масажи с предписаните ѝ медикаменти, но и през това време не престанала да пуши цигари. Въззивният съд е изложил мотиви, че вследствие на процесната операция ищцата е претърпяла болки и страдания с изключително продължителен характер и надхвърлящи обичайните притеснения. Наличието на големи белези по лицето ѝ е променило дълбоко и в негативен аспект функционирането на ищцата във всички сфери на живота. Предвид тези обстоятелства и съобразявайки, че белезите на ищцата не могат да бъдат възстановени, съдът е приел, че търпените неимуществени вреди не могат да бъдат репарирани с определената от първата инстанция сума от 25 000 лв., преди отчитане на определеното от първоинстанционния съд съпричиняване, а обезщетението следва да бъде увеличено на 30 000 лв. Съдът обаче е присъдил 27 000 лв., тъй като е счел, че обезщетение от 30 000 лв. следва да се намали с 10 %- колкото, според съда, е съпричиняването на вредите от страна на ищцата. Прието е за доказано, че тютюнопушенето се отразява неблагоприятно и забавя процеса на възстановяване, а в случая ищцата продължила да пуши, след като се върнала на работа, поради което съдът е посочил, че е налице причинно-следствена връзка между бавното зарастване на цикатрикси и пушенето. От друга страна, съдът е счел за неоснователно възражението за съпричиняване в частта, с която се твърди, че ищцата не е спазвала дадените ѝ предписания - за пълен покой, без стрес, телевизия и работа на компютър, че не е правела ежедневни масажи в зоната под очите, което води до засилване на цикатризацията. Посочил е, че от експертизите се установява, че макар по принцип тези действия да са необходими, то при начина на извършване на разреза по лицето на ищцата, масажите, физиотерапията с унгвенти и т. н. не биха довели до различен краен резултат.

При тези мотиви на въззивния съд не са налице поддържаните в двете касационни жалби основания за допускане на касационно обжалване.

По касационната жалба на ДКЦ „Света София“ ЕООД:

По първите два въпроса липсва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпросите са обосновани с доводи, че въззивният съд не е разграничил две различни диагнози, както и способите за тяхното лечение – блефаропластика за клепачни торбички и директна ексцизия за маларни торбички. Поддържа се, че това е довело до формиране на противоречиви изводи-веднъж е прието, че на ищцата е извършена блефаропластика, а при обсъждане информираността на ищцата, въззивният съд е приел, че същата е дала информирано съгласие за блефаропластика, но не и за направеното ѝ отстраняване на маларни торбички чрез директна ексцизия. Касаторът е посочил, че на ищцата е направено отстраняване на маларни торбички, като от представеното информирано съгласие е видно, че ищцата е уведомена за предстояща операция „отстраняване на торбички“, наред с „блефаропластика“, поради което неправилен е изводът на съда, че е налице противоправно поведение, изразяващо се в неправилно подбрана оперативна техника, съчетана с нарушено право на информирано съгласие на пациента. Така изложените твърдения не кореспондират с изводите на въззивния съд, който е приел, че извършената оперативна интервенция не е блефаропластика на долните клепачи, както е отразена в епикризата, а директна ексцизия в маларната зона, която не е била подходяща за ищцата и за която няма данни тя да е била информирана и да е дала съгласие, като неправилно избраният достъп е довел до постоперативния неблагоприятен резултат.

След като не е налице общата предпоставка за допускане на въззивния акт до касационен контрол, то това е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване по поставените въпроси и не се налага произнасяне за съществуването на наведената от касатора специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по третия въпрос, който е за определяне на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалата. По този въпрос е налице формирана съдебна практика, според която приносът на пострадалия съставлява обективен елемент от съпричиняването и може да се изрази в действие или бездействие, но винаги поведението му следва да води до настъпване на вредите като ги обуславя в някаква степен. Релевантен за съпричиняване на вредата от страна на увредения е само онзи конкретно установен принос на последния, без който не би се стигнало до вредоносния резултат, наред с неправомерното поведение на виновния за непозволеното увреждане. Във всички случаи намаляването на обезщетението следва да отчита реалния принос на увреденото лице в настъпването на вредоносния резултат. Определянето степента на съпричиняване предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредата. В този смисъл е например решение № 581/14.10.2025 г. по гр. д. № 3737/2024 г. на II г. о. на ВКС. Тази практика не се нуждае от осъвременяване и с нея въззивният съд се е съобразил при определяне степента на съпричиняване. Прието е за установено, че ищцата е продължила да пуши цигари, с което е допринесла за бавното зарастване на цикатрикси. От друга страна са счетени за неоснователни твърденията на ответника, че ищцата е допринесла за вредоносния резултат и с неспазване на другите предписания – за пълен покой, без стрес, телевизия, работа на компютър, както и с това, че не правела ежедневни масажи в зоната под очите, тъй като според разясненията на вещите лица при този начин на извършване на разреза по лицето на ищцата изброените действия не биха довели по-различен краен резултат. При съобразяване на тези установени по делото обстоятелства, въззивният съд обосновано е определил размера на приноса на ищцата на 10 %.

Четвъртият и петият въпроси, поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са относно доказателствената сила на представени от ищцата фотоснимки. Тези въпроси не са правни по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, защото по тях въззивният съд не се е произнасял. Видно от обжалваното решение въззивният съд изобщо не е обсъждал представените по делото фотоснимки и съответно и не ги е съобразил при формиране на правните си изводи. Поради липса на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване не следва да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По отношение на последните два въпроса на касатора, които са за доказателствената стойност на епикризата от болницата в Турция, също не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са изведени от мотивите на въззивното решение. В последното въззивният съд не се е произнесъл по въпросите какъв вид документ е епикризата от болницата в Турция и каква е нейната доказателствена стойност. Освен това изводите на въззивния съд за наличие на противоправно поведение д-р М. са формирани въз основа на всички събрани по делото доказателства, а не само въз основа на данните, отразени в тази епикриза, като въз основа на последната е прието за установено кога и в какво състояние е приета ищцата в болницата в Турция и каква операция й е направена, но само въз основа на нея не е направен извод за предхождащо неправилно лечение на ищцата.

Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, нито извън тези закони, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Доводите, с които е обосновано основанието на чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК, по съществото си съставляват оплакване за неправилност на въззивното решение – касационно основание по чл. 281, т.3 ГПК и не обосновават наличие на основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

По касационната жалба на М. Г. М.:

Първите два въпроса касаят задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и изложи собствени мотиви по същество на спора. Въпросите са от обуславящо значение за изхода на спора, но не са разрешен от въззивния съд в противоречие с посоченото от касатора решение № 50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на III г. о. на ВКС, в което е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма, т.е. въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора и трябва да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като решаваща. В този смисъл са и другите решения на ВКС, цитирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в подкрепа на втория въпрос. В случая обаче въззивният съд е мотивирал решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност /епикриза, допуснатата от първата инстанция съдебно-медицинска експертиза, назначените от въззивния съд първоначална и повторна съдебно-медицински експертизи, съдебно-психиатрична експертиза, гласни доказателства/, посочил е кои факти намира за установени и въз основа на кои доказателства и е изложил правните си изводи във връзка с приетата за установена фактическа обстановка. Несъгласието на касатора с направения от съда анализ на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод, касае правилността на съдебния акт, която, както се посочи по-горе, не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Третият поставен въпрос по съществото си се свежда до преценката на доказателствата и по- конкретно на представена по делото епикриза. По него не се констатира наличието на специалната предпоставка на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК - противоречие с посочената от касатора практика на ВКС.

Решение № 76 от 10.07.2012 г. по т. д. № 490/2011 г. на ВКС, I т.о. е неотносимо към настоящия спор. Същото е постановено по предявен иск за присъждане на имуществена вреда от претърпяно ПТП, съставляваща разлика между трудовото възнаграждение, което ищецът би получил и обезщетението за временна нетрудоспособност, като е обсъждана доказателствената сила на представено по делото удостоверение за получаваното преди ПТП трудово възнаграждение.

Видно от решение № 250 от 21.11.2012 г. по гр. д. № 1504/2011 г. на ВКС, III г.о., касационното обжалване е било допуснато по въпроса дали може да се счете, че са спазени правата по чл.86 т.8 и т.11 от ЗЗ /за информираност за действителното състояние,за достъп до модерни методи на лечение,включително в чужбина, и с алтернативни методи/, ако е налице неизпълнение на задължението на лекаря да впише в подписаната от него епикриза окончателната диагноза на пациента и каква е доказателствената стойност на епикризата като медицински документ. Съответно даденият отговор на въпроса за доказателствената стойност на епикризата е в контекста на правния въпрос, т.е. в хипотезата, когато в епикризата не е вписана окончателната диагноза на пациента, какъвто не е настоящият случай, защото по делото спор относно диагнозата на ищцата няма.

По четвъртия въпрос също не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, защото и той не е изведен от мотивите на въззивното решение. Съдът е приел, че ищцата е дала информирано съгласие само за блефаропластика, но не и за извършената директна ексцизия, както и че не е доказано по делото да ѝ е била разяснена разликата между двете интервенции преди операцията. Въззивният съд не е приел, че е било дадено информирано съгласие за двата оперативни метода и въпреки това да е направил извод, че неправомерното поведение се изразява в прилагането на единия от тях.

По петия въпрос не следва да се допуска касационно обжалване поради липса на общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК. В случая въззивният съд не е уважил иска на невъведени в исковата молба фактически твърдения, съобразявайки такива, на които ищецът за първи път се е позовал във въззивното производство. Видно от исковата молба ищцата е посочила, че е постъпила в ответното лечебно заведение за извършване на операция за коригиране на оточни торбички под очите, т. нар. блефаропластика на долните клепачи, като при извършване на операцията са допуснати нарушения в оперативния подход и техника, довели до обезобразяването й. По тези фактически твърдения въззивният съд се е и произнесъл, като е приел, че вместо блефаропластика на долните клепачи е извършена директна ексцизия на маларни торбички. Приетото относно точното наименование на извършената хирургическа интервенция не означава произнасяне по невъведени с исковата молба фактически твърдения, за които на страните да не е била разпределяна доказателствена тежест.

Шестият въпрос е обоснован с доводи, че в противоречие с принципа на диспозитивното начало по чл. 6 ГПК въззивният съд е допуснал съдебно-медицинска експертиза в открито съдебно заседание от 23.02.2023 г. служебно, без да има искане от някоя от страните в производството. Според касатора въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, каквото противоречие обаче не се констатира. В посоченото Тълкувателно решение са дадени разяснения за правомощията на въззивната инстанция при проверка на фактическите констатации на първоинстанционния съд. В случая обаче експертизата е допусната във връзка с представената за първи път във въззивното производство епикриза от болницата в Турция, а според приетото в т. 10 от ТР № 1/04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, съдът може да назначи служебно експертиза и да формулира задачата ѝ, без да има искане от заинтересованата страна, както за проверка на други събрани доказателства, така и като доказателствено средство със самостоятелно значение в процеса на доказване.

По седмия въпрос не следва да се допуска касационно обжалване, защото е фактически, а не правен и отговорът му изисква анализ на събраните по делото доказателства и преценка дали направените въз основа на тях правни изводи са правилни и в частност дали правилно е прието за доказано, че са налице големи белези на лицето на ищцата, без въззивният съд да е възприел лично тези белези. В производството по чл. 288 ГПК е недопустимо обсъждане на доказателствения материал и съответно не се извършва проверка на правилността на изводите на въззивния съд. Отделно от това следва да се посочи, че изводът на въззивния съд за наличие на видими белези е направен при съобразяване заключението на приетата комплексна съдебно-медицинска експертиза, като въззивният съд изрично се е позовал на посоченото от в. л. д-р П. в открито съдебно заседание от 03.12.2024 г., че ищцата има белег, който не може да бъде скрит. Т.е. изводите на въззивния съд не са необосновани.

Неоснователно е искането на касатора да се допусне касационно обжалване и по осмия въпрос. Същият не е разрешен в противоречие, а в съответствие с посоченото от касатора решение № 83 от 22.06.2022 г. по гр. д. № 4539/2021 г. на ВКС, I г. о. За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на доказателствата, посочил е кои факти намира за установени и обуславящи по-висок размер на дължимото се обезщетение, като въззивният съд изрично се е основал на констатациите на вещото лице по допуснатата пред въззивната инстанция съдебно- психиатрична експертиза. Т.е. посочени са обстоятелствата, установени в хода на въззивното производство, които обективно не са могли да бъдат взети предвид от първоинстанционния съд при определяне размера на обезщетението.

Съдът намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

С оглед изхода на спора всеки един от касаторите следва да бъде осъден да заплати на М. В. И. по 1 902 евро, представляващи платено адвокатско възнаграждение за изготвяне и подаване на писмен отговор по всяка от касационните жалби.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение