Определение № 3477 от 20.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1946/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Й. А., М. А. А. и Б. П. А., лично и като представител на малолетното си дете Е. А. А., против решение № 60/14.03.2024 г. по в.гр.д. № 491/2023г. на Великотърновски апелативен съд, с което е отменено решение № 254/30.06.2023 г. по гр.д. № 251/2023 г. на Русенски окръжен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите искове, с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ против ЗАД „ОЗК – ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, за заплащане всекиму на сума, в размер на горницата над 60 000 лева до размера от 100 000 лева - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на техния син, съпруг и баща А. П. А., настъпила при ПТП на 10.09.2019г. по вина на водача на застрахован при ответника, по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност“ на автомобилистите, тежкотоварен автомобил. Касаторите оспорват размера на присъденото обезщетение, като резултат от неправилно определен процент съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия техен родственик, в съотношение 70% към 30%, в тежест на същия. Считат, че първоинстанционният съд правилно е определил наличие на съпричиняване в обем от 50 %, доказано от приетата по делото САТЕ, с оглед осъществените от двамата водачи нарушения на ЗДвП – шофиране с превишена скорост от страна на делинквента и навлизане в лентата за насрещно движение от страна на починалия. Намират необоснован от доказателствата приетият размер на съпричиняването. Оспорват извода за занижен принос на делинквента в настъпване на вредоносния резултат, с аргумент, че при управление на товарната композиция в рамките на разрешената скорост не би се стигнало до ПТП. Ответната страна – ЗАД „ОЗК – ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД – депозира становище по същество, с което оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Оспорва доводите на касаторите против определения обем на съпричиняване, с аргумент, че неправомерното навлизане в насрещната лента за движение е по-тежко нарушение на правилата за движение по пътищата, тъй като именно то е довело до ПТП с летален изход. Оспорва довода на касатора, за неотчитане от съда на обстоятелството по предприета от пострадалия, в последния момент, спасителна маневра. Подчертава, че досъдебното производство срещу деликнвента е прекратено, поради липса на основания за ангажиране на наказателната му отговорност, доколкото навлизането в насрещната лента за движение е възприето като единствена причина за настъпване на пътнотранспортното произшествие. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи, настоящият състав съобрази следното: С исковата молба М. Й. А., М. А. А. и Б. П. А. лично и като представител на малолетното си дете Е. А. А. твърдят, че на 10.09.2019 г., след сблъсък между седлови влекач „Скания Р 124 ЛА“ и л.а. “Ситроен 3Х„, управляван от А. П. А., настъпва смъртта на последния – син на първата ищца, съпруг на втората, и баща на третия и четвъртия ищци. Ищците, които били сплотено семейство, живеели в едно домакинство и имали изключително близки отношения, тежко приели загубата на починалия свой родственик, като най - зле тя се отразила на двете малолетни деца, които не можели да приемат случилото се, скърбели за баща си, наложило се да посещават психолог. Твърди се, че ищцата Б. А. изпаднала в психически срив след смъртта на съпруга си, отказвала да комуникира с околните, била отчаяна и единствено необходимостта да се грижи за децата я връщала към живота. Освен емоционалната загуба, същата била притеснена и финансово, тъй като занапред следвало сама да издържа двете деца. Ищцата М. А. тежко преживява загубата на сина си, на 80 години останала без опора в живота си. За обезщетяване на така понесените неимуществени вреди ищците претендират от ответното дружество заплащане на обезщетение, в размер на по 100 000 лева за всеки, ведно със законната лихва върху главниците от 10.02.2021 г.. В отговора на исковата молба ответникът изразява становище, че исковете са неоснователни, оспорва ги по основание и размер, като счита, че водачът на лекия автомобил има изключителна вина за настъпване на ПТП, прави възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на същия, твърди недължимост на претенцията за лихва от посочената дата. От заключението на назначената по делото САТЕ, вкл. от разпита на вещото лице в открито съдебно заседание от 10.04.2023 г., се установява, че в съответния пътен участък разрешената скорост за водачи на леки автомобили е 90 км./ч., а за водачи на тежкотоварни автомобили – 70 км./ч.. При движение с 82,30 км./ч., вкл. към момента на удара, опасната зона за спиране на лекия автомобил е била 74 метра, но няма данни за предприето спиране от водача му. При движение с 85 км./ч. опасната зона за спиране на влекача не е изчислена, но съпоставяйки разстоянието, на което водачът е реагирал за спиране на скоростта до мястото на удара – 93,74 м. и опасната зона за спиране на влекача, ако би поддържал скорост от 70 км./ч. – 86,74 м., вещото лице посочва, че ударът е могъл да се предотврати, в комбинация с предприетата от пострадалия маневра надясно, за връщане в лентата му. При непредприета от пострадалия маневра надясно, за връщане в лентата му на движение, скоростта на влекача би била без значение – ударът би бил неизбежен и при скорост от 70 км./ч.. Следователно, скоростта на движение на влекача се явява от значение за приноса само в комбинация с предприетото от пострадалия връщане в лентата му за движение. Според пояснението на вещото лице, в рамките на разстоянието, в което влекачът е намалил скоростта си от 85 км./ч. на 50 км./ч. / към момента на удара /, при движение със 70 км./ч. същият би могъл да спре, а лекият автомобил да успее да се завърне успешно в лентата си. Не е изследвана възможността, при неограничената видимост на двамата водачи един към друг и отстоянието помежду им, от момента, в който всеки от тях е могъл да възприеме другия като опасност, възможно ли е било - при поддържаната от влекача скорост от 85 км./ч., и съобразно предприетото от водача му намаляване на скоростта, водачът на лекия автомобил да предприеме безопасна маневра за връщане в собствената си лента на движение, вкл. регулирайки подходящо скоростта си. Установено е, че от момента, в който водачът на влекача е могъл да възприете лекия автомобил, като опасност, отстоянието на двата автомобила от мястото на удара е било съответно 102,1 м. - за лекия автомобил и 93,74 м. – за влекача, т.е. при конкретното поведение на водача на влекача – намаляване на скоростта до мястото на удара, водачът на лекия автомобил е имал 102 м. разстояние да извърши маневрата завръщане в пътната си лента. Първоинстанционният съд е уважил предявените искове изцяло, присъждайки обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лева за всеки от ищците. Приел е за установено от заключението на САТЕ, че съставът от превозни средства, управляван от делинквента Чаушки, се е движел със скорост от 85 км./ч., а скоростта на движение на лекия автомобил била 82,3 км./ч.. Лекият автомобил навлязъл в насрещната пътна лента за движение, в която се движел Чаушки, без да направи опит за спиране, като въпреки възприемане на опасността и предприетото от Чаушки спиране, както и въпреки осъщественото от А. отклонение надясно, настъпил челен, кос, нецентрален удар между двете пътни превозни средства. При тази фактическа обстановка съдът приел за доказано възражението на застрахователното дружество, за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от водача на лекия автомобил, съпоставен с нарушенията, допуснати от водача на пътния състав, и определил същото в обем от 50%. С оглед събраните доказателства по делото /разпит на свидетели/ и при съобразяване на критериите на чл. 52 ЗЗД, първоинстанционният съд приел, че претърпените от всеки от ищците неимуществени вреди подлежат на репариране със сума от 200 000 лева, съответно намалена, съобразно приетото съпричиняване, на 100 000 лева. Въззивният съд, сезиран по жалба на застрахователя, отменил решението в частта, с която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди, в размер над 60 000 лева за всеки от ищците. Доколкото пред въззивния съд не са събрани нови доказателства, същият е приел за установена фактическата обстановка по делото на база вече събраните такива пред предходната инстанция. Приел е, че същите обосновават възприетия от първоинстанционния съд справедлив размер на обезщетенията за неимуществени вреди от по 200 000 лева всекиму. За да отмени частично решението, в обжалваната му част, въззивният състав се е обосновал със заключението на САТЕ, относно механизма на настъпване на ПТП. Приел е, че с поведението си водачът на състава от превозни средства е нарушил чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, предвид движение със скорост с 15 км./ч. над разрешената. Водачът на лекия автомобил е нарушил чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, поради нарушаване на забраната за навлизане и движение в лентата за насрещно движение, освен при изпреварване или заобикаляне, което противоправното поведение е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. Определил, на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, приноса на пострадалия А. в обем от 70%, поради това, че първопричината за настъпване на вредоносните последици е именно навлизането на лекия автомобил в насрещната пътна лента, по която се е движил състава от превозни средства, чийто водач, при възприемане на опасността, е предприел спиране / не и пострадалият /, но не е успял да предотврати сблъсъка. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК е формулиран единствено въпроса: Следва ли съдът, приемайки съпричиняване на вредоносния резултат, да мотивира съответната съпричинителна квота, съразмерно на конкретния принос на пострадалия и делинквента? – допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обоснован, с оглед твърдяно противоречие на въззивното решение с решение № 118 от 27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. и решение № 34 от 15.07.2019г. по т.д. № 1562/2018г. на I т.о. на ВКС. Касаторът се мотивира с обстоятелството, че ако би се движил с разрешената за участъка скорост от 70 км./ч., делинквентът Чаушки би могъл да предотврати ПТП, спирайки преди мястото на удара или да позволи връщане на лекия автомобил в лентата му за движение, избягвайки удара. Като се съпостави и факта, че делинквентът е професионален водач на товарна композиция от категория С + Е, спрямо които ППС ЗДвП има завишени изисквания, то управлението на такова превозно средство и от такъв водач предполага завишено внимание и строго спазване на всички ограничения, поради факта, че тези МПС, предвид размерите им, затрудняващи и забавящи всяка тяхна маневра, са по - опасни за останалите участници в движението. Въпросът удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като кореспондира с решаващи мотиви на въззивния съд, по възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия и приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Не се обосновава допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е мотивирал извода си, като е посочил конкретно поведение на всеки от водачите, в нарушение разпоредби на ЗДвП, обосновал е причинна връзка между същите и вредоносния резултат. Приел е, че се касае за еднакви по брой, но не и по тежест нарушения на ЗДвП от всеки от участниците в ПТП, което изключва равен принос, т.е. обосновал е възприетия процент съпричиняване с липсата на реципрочност в отговорността на делинквента и пострадалия, всеки от тях управляващ ППС, доколкото противоправното поведение на първия се явява първопричина /основна причина / за ПТП, без което конкретната скорост на движение на влекача не би била от значение. В този смисъл, мотивите му не конфронтират с възприетия подход по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД в цитираната от касатора и служебно известна на съда и друга съдебна практика на касационна инстанция. При това, както се посочи по-горе, неизследвано е останало значимо за отговор на въпроса за съпричиняването обстоятелство – дали при отстоянието между двете МПС към момента, в който всеки от водачите е могъл да възприеме другия като опасност, пострадалият би могъл да избегне удара своевременно завръщайки се в лентата за движение. Касаторите,обаче, не са формулирали процесуалноправен въпрос, относим към неизяснена фактическа страна на спора, поради съществени процесуални нарушения от въззивния съд или за последиците от това, с оглед разпределението на доказателствената тежест в процеса за неизяснените факти. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение