Определение № 61 от 13.02.2019 г. на ВКС по т. д. № 2005/2018 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Аеропак инженеринг“ООД срещу решение №116/23.03.18г. по в.гр.д.№466/17г. по описа на Софийски окръжен съд,с което, след отмяна на решение №23/10.03.17г. по гр.д.№30/16г. на Самоковски районен съд,е обявен за окончателен на основание чл.19 ал.3 ЗЗД предварителен договор от 04.09.2013г. за покупко-продажба на недвижим имот, находящ се в землището на [населено място],м.“Б.“, представляващ поземлен имот с идентификатор №15285.13.561 по кадастралната карта на [населено място],с площ от 1503 кв.м., съставляващ имот №021390 по картата на землището,заедно с построените в имота сгради, а именно: два броя хижа заслон – бунгала,всяко от тях със ЗП 30 кв.м., хижа заслон – бунгало със ЗП 7 кв.м. и хижа заслон – бунгало със ЗП 7 кв.м. за цена от 7000 лв. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението на апелативния съд,поради постановяването му в противоречие с материалния и процесуалния закон,както и със събраните по делото доказателства. Ответниците по касационната жалба И. Т. Г. и Б. Х. Т. са оспорили наличието на сочените от касатора предпоставки за допускане на решението на СОС до касационно обжалване,а по същество – основателността на изложените в касационната му жалба доводи за неправилност на същото. Съставът на Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови обжалвания в настоящото производство въззивен съдебен акт, окръжният съд е приел за доказано,че ответното дружество е собственик на недвижимия имот, сключеният между него и ищците предварителен договор е действителен,като оформен в изискуемата се от закона писмена форма за валидност и съдържа в себе си уговорки относно всички съществени елементи на договор за продажба на недвижим имот.Приел е,че с него страните са се задължили да сключат договор за прехвърляне на собственост чрез продажба на конкретно определен в него недвижим имот срещу определена цена и при уговорен в предварителния договор начин на плащането й /в полза на трето лице/.Посочил е,че за валидността на сключения от управителя на ответното дружество предварителен договор не е необходимо решение на ОСС на дружеството,каквото не се изисква и за действителността на самата разпоредителна сделка, който извод е аргументиран с т.1 от ТР №3/15.11.2013г. на ОСГТК на ВКС.Прието е,че в определения в предварителния договор срок /23.09.2013г./, а и до датата на приключването на устните състезания по делото пред въззивната инстанция, окончателен договор за прехвърлянето на собствеността не е сключен в изискуемата нотариална форма,въпреки че определената по взаимно съгласие в предварителния договор цена е била заплатена изцяло на посоченото от тях в договора трето лице,което плащане има погасителен, спрямо задължението на купувачите, ефект. Без значение за основателността на иска съдът е приел факта на съществуваща наложена върху имота възбрана, вписана преди вписване на исковата молба. Почерпил е аргумент от разпоредбата на чл.453 т.2 ГПК, според която съдебното решение,с което е уважен иска по чл.19 ал.3 ГПК не може да бъде противопоставено на неудовлетворения взискател в случай,че исковата молба не е била вписана преди налагането на възбраната и последният би могъл да насочи изпълнението върху имота,независимо,че длъжникът вече не е негов собственик.В този смисъл съдът е заключил,че наложената забрана не може да бъде пречка нито за съставянето на нотариалния акт за продажба,нито за постановяването на съдебно решение за обявяване на предварителния договор за окончателен, щом като материално-правните предпоставки за това /както е в конкретния случай/ са налице. В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284 ал.1 т.3 ГПК касаторът поддържа ,че с решението си въззивният съд се е произнесъл по следните обуславящи изхода на спора въпроси: Допуска ли законът обявяване на предварителен договор за окончателен, ако не са спазени първоначалните договорености на страните в него, същият, по същество е прикрита лихварска сделка и при неизпълнение на първоначалните условия в него, съобразени с прикритото, би довел до значително увреждане интересите на някои от страните по него? и Морално ли е чрез съд да бъде обявен за окончателен недействителен, поради вписани преди разпореждането на съда възбрана и ипотека от кредитори, предварителен договор по чл.19 ЗЗД? В изложението се сочат като допълнителни предпоставки за произнасяне хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС,Първо търговско отделение намира,че не са налице предпоставките за успешното провеждане на селекцията по отношение на обжалваното от касатора въззивно решение. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в приложението към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Не изпълняват това изискване за приложимост на общата предпоставка за допустимост на обжалването формулираните от касатора въпроси, доколкото те не са били въвеждани в предмета на спора със съответни възражения на страната, респ. не са намерили съответно разрешение в мотивите на атакувания съдебен акт. В защитата си пред двете инстанции ответникът не се е позовавал на привидност на предварителния договор, а съдът, въпреки липсата на възражение за недействителност на същия, е изложил аргументи за валидността му.В този смисъл съдържащото се във въпросите твърдение,че с решението неморално е бил обявен за окончателен един недействителен предварителен договор, представлява несъответстваща на правното положение интерпретация на страната, основана на неподкрепени със съответните факти възражения, каквито не са били въведени своевременно в предмета на делото. Липсата на обуславящ конкретен правен въпрос – който да е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК сама по себе си е достатъчно основание за отказ да бъде извършена проверка по същество на обжалвания въззивен акт,съгласно т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Поради това не следва съставът да излага съображения по сочените допълнителни критерии, които още повече само формално са цитирани като правни норми,без да е обоснована приложимостта им с налична съответна практика на ВКС,даваща противни разрешения или с необходимост от правоприлагащо тълкуване по причините и с целите,посочени в т.4 от ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС. Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд. В полза на насрещната по касационната жалба страна следва да бъдат присъдени разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв. Водим от горното, Върховен касационен съд, Първо търговско отделение