Определение № 2628 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4446/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. Р. Е. и Х. М. Е. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 648 от 17.05.2023 г. по гр.д.№ 3136/ 2022 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 16238/ 2019 г. и по този начин са отхвърлени изцяло предявените от касаторите против С. А. М. искове, квалифицирани по чл.17 ЗЗД - за признаване за установено, че договор за дарение на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, представляващ апартамент № 3, находящ се в [населено място],[жк], [улица], вх.1, ет.3, състоящ се от четири стаи, столова, кухня и сервизни помещения, с площ от 150,18 кв.м., при граници: стълбище, двор, калкан, двор, ап.4 и коридор, заедно с мазе № 3 с площ от 12.06 кв.м., при граници: мазе 2, двор, мазе 4 и коридор, заедно с таван № 3 с площ от 18.90 кв.м., при граници: таван № 2, двор, двор, машинно отделение и коридор и с 6.539 % ид.ч. от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху имота, оформен с нотариален акт № 152, том І, рег. № 3373, дело № 134 от 10.12.2009 г. на нотариус рег. № ***, е нищожен, като прикриващ дарение под условие и по чл.34 от ЗЗД за осъждане на ответницата да върне на ищците 2/3 ид.ч. от гореописания имот и е разпределена отговорността за разноските в производството. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателите поставят като основание за допускане на касационното обжалване правните въпроси „Следва ли да се приложи изключението, предвидено в чл. 165, ал. 2, изр. 2, предл. 1 от ГПК относно неприложимостта на изискването за наличие на документ, поставящ начало на писмено доказателство, по отношение на съпруг, който не е страна по договор за дарение, сключен между другия съпруг и претендиращите привидността на договора дарители? Съпругът, който не е страна по оспорения като привиден договор за дарение в полза на другия съпруг явява ли се трето лице по смисъла на чл. 165, ал. 2, изр. 2, предл. 1 от ГПК?“; „Длъжен ли е съдът служебно да се произнесе с мотивите си относно нищожността на сделка,чиято прикритост е предмет на доказване в хода на процеса?“; „Длъжен ли е съдът служебно да събери допълнителни доказателства, при условие че от събраните по делото, приети за недопустими свидетелски показания, се навеждат твърдения относно нищожността на договор за дарение поради противоречието му с добрите нрави?“; и „В случай че не е отправено конкретно възражение относно доклада на първоинстанционния съд, но ищецът е поискал събирането на допълнителни доказателства за установяване на релевантни за спора обстоятелства, длъжен ли е въззивният съд да допусне това доказателствено искане, при условие че впоследствие в решението си се позове на недоказаност именно на тези обстоятелства, които не са били разпределени в доказателствена тежест на ищеца в рамките на първоинстанционното производство?“. Според касаторите тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна С. М. оспорва жалбата. Счита, че по поставените въпроси обжалваното решение съответства на установената от ВКС съдебна практика като набляга на обстоятелството, че в изложението на касаторите по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не са посочени конкретни актове на ВКС, в които на поставените въпроси да е дадено разрешение, противоположно на това, направено от въззивния съд. Поддържа, че няма основание за допускане на касационния контрол, а при условията на евентуалност излага и съображения за правилност на обжалвания акт. Съдът намира подадената касационна жалба за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд е установил, че на 27.08.2000 г. бил сключен граждански брак между К. Х. Е. и ответницата С. А. Е.. На 10.12.2009 г. с нотариален акт № 152, том I, рег. № 3373, дело № 134/2009 г. на нотариус рег. № *** на НК, Л. Р. Е. и Х. М. Е. дарили на сина си К. Х. Е. процесния недвижим имот, придобит по време на брака им. На 13.08.2017 г. К. Е. починал и е оставил за законни наследници – съпругата си С. Е. и родителите си Л. Р. Е. и Х. М. Е.. За обстоятелствата около сключване на договора и знанието на ответника за това, че бил сключен под условие К. и С. Е. да продължат рода на Л. Р. Е. и Х. М. Е. като родят или осиновят дете, по делото били събрани свидетелски показания, които не установявали това обстоятелство. При тези фактически констатации съдът извел от правна страна неоснователност на предявените искове. Посочил, че съгласно чл.26 ал.2 пр.5 ЗЗД привидните договори са нищожни, а такива били договорите, при които страните са се съгласили, че няма да бъдат обвързани от правните им последици, а целят създаването на привидност пред третите лица за това какви са действителните им отношения. За да се приемела една сделка за нищожна поради относителна симулация по чл.17 ЗЗД следвало да се установи, че действителната воля на страните е била вместо с един да се обвържат с друг договор, което подлежало на главно и пълно доказване от ищцовата страна. Симулацията се установявала с писмено доказателство /„обратно писмо“/, в което страните по сделката следвало да обективират признанието за привидност на сключения договор, и какво е прикритото съглашение. В случая ищците твърдели, че както ответницата, така и синът им поели задължение да се сдобият с дете и това е условието, при което настъпвали правните последици на договора. Съгласно чл.164 ал.1 т.3 ГПК, в отношенията между страните привидността на договора, сключен в писмена форма, не можела да се доказва със свидетелски показания, при условие, че не е налице изискването по чл.165 ал.2 изр.1 ГПК. Съгласно чл.165 ал.2 ГПК, свидетелски показания били допустими само при наличието на писмени доказателства, изхождащи от другата страна, които правят вероятно твърдението, че съгласието е привидно. Такъв документ, представляващ „начало на писмено доказателство“, не бил представен, поради което за установяване съдържанието на прикритата сделка гласни доказателства били недопустими. За неоснователни били счетени доводите на ищците за допустимост на свидетелски показания, защото сделката била извършена между роднини по права линия. Според въззивния съд тази норма би била приложима, ако ответницата, като роднина по сватовство на ищците, участвала в сключване на сделката, чието установяване се иска – пряко или поне като лице, поело задължение, наред с дарения, да дари родителите на съпруга си с внук. Нито един от разпитаните по делото свидетели обаче, включително доведените от ищците, не съобщавал дори знанието на С. Е., че процесният апартамент е дарен на съпруга й. За неоснователни били счетени и доводите на ищците, че ограничението по чл.165 ал.2 изр.2 ГПК не се отнася до тях, предвид качеството им на наследници по закон на дарения. Нормата визирала онези лица, които по силата на наследствено правоприемство придобиват материално правното положение на наследодателя си и от тях не можело да се очаква да притежават онова писмено доказателство, което е необходимо, за да се допуснат свидетелски показания за разкриване на симулацията. Правното положение на наследници ищците придобили след като договорът е бил сключен, а отделно от това те били участници в този договор. Поради това на общо основание трябвало да разполагат с обратно писмо, изходящо от приобретателя, или с такова писмено доказателство, което да прави вероятно твърдението им за привидност на съгласието. Сделката не била и насочена срещу ищците, тъй като самите те изразили воля да се разпоредят в полза на сина си със собствения си, придобит по време на брака имот. Не се установило в производството, че дарението е направено под условие, поради което предявените искове това да бъде установено били неоснователни. С оглед тези мотиви на въззивния съд, единствено последния процесуалноправен въпрос, свързан със задълженията на въззивния съд в случаи на допуснати от първата инстанция нарушения при докладването на делото и събирането на доказателства, обуславя обжалваното решение. Той обаче не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Както основателно поддържа ответната страна, в изложението на касаторите по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не се сочат конкретни актове на ВКС, в който на този въпрос да е даден различен отговор. Напротив, при разрешаването му въззивния съд е съобразил установената задължителна съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, според която той не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Само ако прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, въззивният съд следва служебно да даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В конкретния случай въззивният съд е споделил правната квалификация на първата инстанция, а възражения срещу доклада на тази инстанция във въззивната жалба на ищците не се съдържат. Останалите формулирани в изложението на касаторите по чл.284 ал.3 т.1 ГПК правни въпроси не обуславят обжалваното решение. По приложението на разпоредбата на чл.165 ал.2 изр.2 предл. 1 ГПК въззивният съд не е дал разрешение в смисъл, че съпруг, който не е страна по договор за дарение, сключен между другия съпруг и претендиращите привидността на договора дарители, трябва да разполага с начало на писмено доказателство. Тъкмо обратното, съдът е приел, че дарителите – ищци трябва да разполагат с начало на писмено доказателство, тъй като те не са трети лица, а участници в сделката. По отношение на това разрешение на въззивния съд питането дали съпругът на надарения, който не е участвал в сделката, трябва да разполага с начало на писмено доказателство, няма никакво отношение. Няма отношение към правните разрешения на въззивния съд и въпросът длъжен ли е съдът служебно да се произнесе с мотивите си относно нищожността на сделка, чиято прикритост е предмет на доказване в хода на процеса. Предмет на доказване по предявения отрицателен установителен иск е несъществуване на правоотношение по договор за дарение, а не „прикритост“ на сделка. Твърдението на ищците за несъществуване на това правоотношение е неговата привидност, по които твърдения съдът се е произнесъл и ги е счел за недоказани. При тези му мотиви въпрос за прикритост на сделка не стои и не е разрешаван в обжалваното решение. Необуславящ е и въпросът „Длъжен ли е съдът служебно да събери допълнителни доказателства, при условие че от събраните по делото, приети за недопустими свидетелски показания, се навеждат твърдения относно нищожността на договор за дарение поради противоречието му с добрите нрави?“. Съдът не е приел, че в свидетелските показания по делото се навеждат „твърдения“ за накърняване на добрите нрави. Свидетелите не правят твърдения в гражданското съдопроизводство, те дават показания за факти и в зависимост от преценката на достоверността им съдът приема съответните факти за доказани или не. В случая показанията съдът е счел за недопустими, съответно въз основа на тях не е установявал никакви факти и въпросът за значението на тези показания няма отношение към правните му разрешения. По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и