Определение № 1362 от 27.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 748/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от „А. Агро“ ЕООД, [населено място], чрез адв.И.Ю. срещу определение №298/06.02.2024г., постановено по ч.гр.д. №272/2024г. по описа на Апелативен съд– София, с което е потвърдено разпореждане №9019 от 18.12.2023г. по т.д. №2818/2021г. на Софийски градски съд, като „А. Агро“ ЕООД е осъдено да плати 15 лева държавна такса по сметка на въззивния съд. С първоинстанционното определение е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за освобождаването му от заплащане на държавна такса в размер на 1 072.55 лева за подадената от него въззивна жалба срещу постановеното по делото решение. Жалбоподателят моли за отмяна на обжалваното определение като неправилно- постановено при нарушение на закона и необосновано. Излага доводи, че при направено искане за освобождаване на търговско дружество от задължението за плащане на разноски по делото, следва да се изследва дали същото притежава активи. Дружество, което не притежава активи, следва да бъде освободено от заплащане на държавна такса. Моли да бъде отменено определението на въззивния съд и да бъде постановено определение за освобождаването му от държавна такса за въззивно обжалване. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1- т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по значим за изхода на спора правен въпрос „Може ли съдът да освободи по реда на чл.83, ал.2 ГПК търговско дружество, което е изпаднало в неплатежоспособност?“, като твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №170/15.04.2020г., ч.т.д. №209/2020г., ІІ т.о. Поддържа и основанието за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдение, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, без да излага конкретни доводи. Сочи и основанието за касация по чл.280, ал.2, т.3 ГПК, като счита, че обжалваното определение е очевидно неправилно. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да потвърди първоинстанционното определение за отказ от освобождаване на „А. Агро“ ЕООД от задължение за внасяне на държавна такса за въззивно обжалване на постановеното по т.д. №2818/2021г. по описа на Софийски градски съд решение, въззивният съд приема, че правилото на чл.83, ал.2 ГПК не може да бъде приложено по отношение на търговски дружества. Излага доводи, че гарантираното в разпоредбите на чл.6 ЕКПЧОС и чл.47 Х. за основните права на ЕС право на страните при възникнал спор, на достъп до съдилищата за произнасяне по техните граждански права и задължения, не е абсолютно, а на държавите-членки е предоставен свободен избор на средства за постигане на тази цел. Правото на юридическите лица на освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивни разпоредби на правото на ЕС, като подобни гаранции са предвидени само при спор за нарушаване на правото на ЕС. Решаващият съдебен състав стига до извод, че когато предявеният иск от или срещу юридическо лице няма за предмет такъв спор или искът и/или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните хипотези на чл.83, ал.1, т.4 ГПК, чл.84 ГПК или на особена разпоредба в друг закон /чл.620, ал. и ал.5, чл.649, ал.6, чл.694, ал.2 ТЗ/, какъвто е настоящият случай, държавна такса се дължи /чл.71, ал.1, изр.1 ГПК/. Въззивният съд излага и допълнителни аргументи, като приема, че в случая жалбоподателят не е доказал да е в производство по несъстоятелност или ликвидация, нито че има финансови затруднения. Търговско дружество, чиято дейност не е прекратена, би трябвало да може да отдели средства за заплащане на държавна такса. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от касационния жалбоподател въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е коректно формулиран и не съответства на изложените от въззивния съд мотиви. Решаващият съдебен състав е приел, че по делото няма доказателства въззивникът „А. Агро“ ЕООД да е неплатежоспособен, каквото твърдение има обективирано в самия въпрос. Предвид изложеното, не може да се счете, че така поставеният правен въпрос е обусловил решаващите изводи на съда. Независимо от горното, касаторът не обосновава и допълнителните предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице твърдяното противоречие с цитираното в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК определение на ВКС. С определение №170 от 15.04.2020г., постановено по ч.т.д. №209/2020г. по описа на ВКС, ІІ т.о., е разяснено, че в разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК е предвидена процесуална възможност за освобождаване от задължение за внасяне на държавни такси по граждански дела от физически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да заплатят изцяло или частично дължимата такса. Действащото в Република България законодателство не урежда аналогично на предвиденото в чл.83, ал.2 ГПК основание за освобождаване от държавна такса на юридическите лица. В отделни закони се съдържат специални разпоредби, в които са посочени изрично случаите, при които юридическите лица не заплащат предварително или не дължат държавна такса за участие в делото. Съставът на ВКС излага мотиви, че гарантираното на страните по граждански спор съгласно чл.6 ЕКПЧОС и чл.47 от Х. на основните права на ЕС право на достъп до съдилищата се реализира с предоставения на държавите-членки свободен избор на средства за постигане на тази цел. Правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, освен ако не се касае за спор относно нарушаване на правото на Европейския съюз. Съдебният състав анализира и практиката на СЕС, съгласно която „принципът на ефективна съдебна защита, закрепен в член 47 на Х. на основните права на Европейския съюз, трябва да се тълкува в смисъл, че не се изключва възможността юридически лица да се позоват на него и че предоставената в приложение на този принцип помощ може да обхваща по-специално освобождаването от авансово плащане на разноски във връзка с производството и/или съдействие от адвокат; в това отношение националният съд трябва да провери дали условията за предоставяне на правна помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата му същност, дали са насочени към постигане на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел; в рамките на тази преценка националният съд може да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото; за да прецени пропорционалността, националният съд може да вземе под внимание разноските във връзка с производството, които трябва да се платят предварително, и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие; националният съд може по-специално да вземе под внимание положението на юридическите лица, най - вече правноорганизационната им форма и дали съответното юридическо лице преследва стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска или подаването на жалбата“ /решение от 22.12.2010г. по дело С-279/09 на Съда на ЕС; определение от 13.06.2012г. по дело С-156/12; решение по дело С-69/14; решение по дело С-571/16/. Тези разрешения са споделени и в определение №80 от 13.05.2020г., ч.т.д. №1358/2019г., ВКС, І т.о.; определение №585 от 09.11.2022г., ч.т.д. №2334/2022г., ВКС, І т.о. и др. Въззивното определение, в което са изложени мотиви, че молителят- търговско дружество не е в производство по несъстоятелност или ликвидация, не е с прекратена търговска дейност и няма доказателства за финансови затруднения, поради което няма основание да бъде освободен от задължение за държавна такса, не противоречи на съдебната практика на ВКС и СЕС. Не е налице и допълнителният критерий по т.3 на ал.1, чл.280 ГПК. Касационният жалбоподател не излага никакви доводи за наличие на посоченото основание. Съгласно т.4 на ТР №1 от 19.02.2010г., по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Противоречията в съдебната практика са преодолени, като по-новата съдебна практика на ВКС е трайна и непротиворечива, съобразена с практиката на СЕС. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай определението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложеното, настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение