Определение № 1048 от 10.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1310/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Р. Д. А. и С. К. А., и двамата чрез адв. В. Р., и по частна касационна жалба на Т. В. Г. чрез адв. А. П. срещу определение № 2658/26.10.2022 г. по в.ч.гр.д. № 2324/2022 г. на Софийски апелативен съд. С обжалваното определение е отменено определение № 265181 от 27.11.2020 г. по гр.д. № 2932/2018 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молба по чл. 248 ГПК за изменение на съдебно решение № 6232/21.08.2019 г. по гр.д. № 2932/2018 г. на СГС, в частта, с която е оставено без уважение искането за намаляване на определеното адвокатско възнаграждение от 14 500 лв. на 10 000 лв и вместо него съдът е постановено друго, с което съдебното решение в частта му за разноските е изменено като адвокатското възнаграждение е намалено на 10 000 лв.

В касационната си жалба Р. и С. А. поддържат, че обжалваното определение е незаконосъобразно и неправилно, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, и искат неговата отмяна. В изложението към жалбата касаторите твърдят наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставили въпроса как се определя размерът на минималното адвокатско възнаграждение по реда на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. по искови производства, по които се иска обявяване на предварителен договор за окончателен – на база на уговорената цена в предварителния договор или по реда на чл. 69, ал. 1, т. 4 вр. с т. 2 ГПК въз основа на размера на данъчната оценка на недвижимия имот. Считат, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д. № 4/2014 г. на ОСГК, ВКС, както и с определение № 82 от 22.03.2016 г. по ч.гр.д. № 3820/2014 г., I г.о., ГК, ВКС.

Във втората касационна жалба, подадена от Т. В. Г., са изложени твърдения, че определението на въззивната инстанция е неправилно поради нарушение на материалния закон, необосновано, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което се иска отмяната му и намаляване на присъдените разноски за адвокатски хонорар на насрещната страна до минимума съгласно Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В изложението, представено към частната касационна жалба, се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните релевантни според касаторката въпроси:

1. Следва ли, когато съдът е сезиран с искане по чл. 78, ал. 5 ГПК, да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, като съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират, и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси? – счита, че е налице противоречие с т. 3 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. ОСГТК, ВКС.

2. Характеризира ли се искът с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД с фактическа и правна сложност при условие, че в конкретния случай няма спор относно страните, предмета, цената и срока за сключване на окончателен договор? – счита, че е налице противоречие с решенията по гр.д. № 5534/2016 г., III г.о., ВКС, и по гр.д. № 3769/2018 г., IV г.о., ВКС.

3. Следва ли съдът да извърши преценка за съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, като съобрази спецификата на отделния случая? – счита, че е налице противоречие с решение № 60098/14.06.2021 г. по т.д. № 809/2020 г., I т.о., ВКС.

4. Следва ли да бъде доказано извършването на разноски в производството, за да могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК? И следва ли, при условие, че плащането е извършено по банков път, да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането? – счита, че е налице противоречие с т. 1 от ТР № 6 от 06.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г., ОСГТК, ВКС.

По тази частна касационна жалба е постъпил писмен отговор от насрещната страна, в който се поддържа, че по жалбата не следва да бъде допускано касационно обжалване, а по същество жалбата е и неоснователна.

Частните касационни жалби са подадени в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от активно легитимирани по делото лица, срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 248, ал. 3 ГПК, следователно са допустими.

Относно наличието на предпоставки за допускане на обжалваното определение до касационен контрол, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното:

Производството по гр. д. № 2932/2018 г. на Софийски градски съд е образувано по искова молба на Р. и С. А. срещу Т. и Г. Г. за обявяване на предварителен договор, сключен между страните, за прехвърляне на недвижи имоти от 03.01.2018 г. за окончателен на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД. На 21.08.2019 г. по делото е постановено решение № 6232, с което предявеният иск е бил уважен и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците са осъдени да заплатят на ищците сумата от общо 16 780,74 лв., представляващи направени от тях разноски по делото. Претендирани са следните разноски: заплатена държавна такса в размер на 2030,74 лв., внесен депозит за съдебно-техническа експертиза в размер на 250 лв. и 18 000 лв. заплатен адвокатски хонорар съгласно договор за правна помощ и три броя платежни нареждания, представени по делото. Във връзка с направено от ответниците възражение за прекомерност съдът е намалил сумата на присъденото адвокатско възнаграждение до 14 500 лв. Срещу решението в частта на разноските е подадена молба от Т. и Г. Г., която е оставена без уважение от Софийски градски съд с определение № 265181 от 27.11.2020 г., постановено по гр.д. № 2932/2018 по реда на чл. 248 и сл. ГПК. Същото е обжалвано, във връзка с което пред Софийски апелативен съд е образувано ч.гр.д. № 2324/2022 г. За да се произнесе с обжалваното пред настоящата инстанция определение въззивният съд е приел, че адвокатското възнаграждение за процесуално представителство по иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване на предварителен договор за окончателен се определя върху цената на иска, която от своя страна се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 4 вр. т. 2 ГПК и е равна на данъчната оценка на имота. Възнаграждението се определя по Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, т.е. с оглед цената на иска. Съдът е отчел, че данъчната оценка на процесните имоти е 172 356,60 лв., като въз основа на предвиденото в чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредбата е установил, че минималното адвокатско възнаграждение в конкретния случай следва да в размер на 4977,13 лв. Приел е, че присъденото с първоинстанционното определение възнаграждение е значително завишено с оглед фактическата и правна сложност на делото и поради това следва да бъде намалено до 10 000 лв. Досежно възражението, че не е доказано адвокатското възнаграждение да е реално заплатено, въззивната инстанция е приела, че представените три платежни нареждания установяват действителното заплащане на претендираната сума.

Поставеният от касаторите А. въпрос, касаещ основата за определянето на адвокатското възнаграждение по искове с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, е решен в съответствие с практиката на ВКС, поради което релевираното основание за допускане на касационното обжалване не е налице. Съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения същите се определят въз основа на материалния интерес по делото. Съдебната практика е последователна и непротиворечива, че под „материален интерес“ по смисъла на Наредбата следва да се разбира цената на иска, който въззивният съд е разгледал – така Решение № 208 от 29.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1261/2016 г., IV г. о., ГК. Приложената към жалбата практика е неотносима, доколкото касае същността на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД като облигационен такъв, а не като вещен. Такъв въпрос не е бил повдиган и въззивният съд не се е произнасял по него. Още повече не е налице и противоречие с начина, по който е определена цената на иска в производството, и в посоченото от касаторите определение.

По поставените във втората касационна жалба въпроси също не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Формулираните в изложението въпроси трябва да са от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първият и третият въпрос, макар и да са относими към решаващата воля на съда, не обуславят допускането на обжалвания акт до касационно обжалване, доколкото не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. ГПК, а именно – същите не са решени в противоречие с представената от касаторката практика. Отговорът на втория въпрос касае преценка на събраните по делото доказателства, поради което не може да бъде разгледан в настоящия етап на производството пред ВКС. Последният въпрос досежно доказването на реалното извършване на разноските, чието присъждане се иска е разрешен изцяло в съответствие с установената по въпроса безпротиворечива съдебна практика, като въззивната инстанция се е позовала на три платежни нареждания, установяващи безспорното заплащане на адвокатското възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,