Определение № 246 от 03.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4853/2021 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Д. И. против решение № 89 от 26.07.2021 г. по гр.д.№ 117/2021 г. на Апелативен съд-Велико Търново, с което е отменено решение № 260006/8.01.2021 г. по гр. д. № 585/2019 година на Окръжен съд Ловеч в частта, с която е осъдена „Държавна психиатрична болница-Карлуково“ /ДПБ-К./ да заплати на касатора сумата 100 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на майка му Ж. Л. Д. на 10.10.2014 г., причинена от противоправни действия и бездействия на ответника в процеса на лечение на Д. за периода 03.10.2014 г. – 10.10.2014 г., ведно със законната лихва от датата на увреждането – 10.10.2014 г. и вместо това е отхвърлен този иск. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД относно извода, че ответника не следва да носи отговорност за безпрепятственото напускане на територията на ДПБ-Карлуково на психично болната Д., довело до смъртта й, за допуснати съществени процесуални нарушения, защото въззивният съд не е обсъдил материалите по приключилите дознания и ЧНД № 35/2019 г., а излязъл извън оплакванията във въззивната жалба, но не са обсъдени безспорно установените факти от комплексната СМЕ за причината връзка между определения режим на Д. и напускането на ДПБ и доказателствата, установяващи нарушение на изискванията за охрана на болницата / СТЕ/. Направено е оплакване за необоснованост на извода, че вредата е била непредвидима, непредотвратима и би настъпила независимо от действията или бездействията на служителите на ДПБ, поради което не следва да се ангажира отговорността на ответник. Не е съобразен установения факт, че ДПБ не е създала организация по охраната на лечебното заведение според изискванията на Закона за частната охранителна дейност /ЗЧОД/ и това, че лечението не е съобразено с медицинските стандарти и добрите практики, поради което е налице противоправно поведение на лекуващия лекар, че не е обсъдено неспазването на определения с ПУДВР дневен режим, който би помогнал на Д. да се адаптира към условията в болницата и да ангажира вниманието й във времето, в което тя е оставена без надзор и е напуснала болницата. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. По първото основание се твърди противоречие със съдебната практика по следните въпроси: 1.Допустимо ли е въззивната инстанция да постанови решение, като пренебрегне правнорелевантни факти, доказани н хода на първоинстанционото производство? 2.Допустимо ли е въззивният съд да постанови решение, произнасяйки се по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за вреди, настъпили при или по повод оказана медицинска помощ в лечебно заведение без да обсъди всички доказателства за наличието на вреди на пострадалия, явяващи се в причинна връзка с допуснати противоправни действия или бездействия от извършителите на работата? 3. Лечебните заведения носят ли обективна отговорност като възложители, като редът за реализирането и е по реда на чл. 49 ЗЗД? 4. Допустимо ли е въззиният съд да постанови решения, противоречащо си с определение, касаещо един и същ казус и в двата състава на съда да участва един и същ съдия? 5.Възивният съд излязъл ли е извън правомощията си по чл. 269 ГПК ако се е произнесъл служебно освен по валидността и допустимостта и въпроси, извън посочените във въззивната жалба. Твърди се и очевидна неправилност. Ответникът по касация „Държавна психиатрична болница-Карлуково“ /ДПБ-Карлуково/ оспорва допустимостта и основателността на жалбата, като я счита просрочена и необоснована, тъй като не са налице предпоставките на чл. 49 ЗЗД. Оспорва се допускането до касационен контрол, тъй като решението не противоречи на Конституцията и законите и на съдебната практика Касационната жалба е постъпила в срок – касаторът е уведомен за въззивното решение със съобщение, връчено на пълномощника му на 16.09.2021 г. Срокът за подаване на касационна жалба изтича на 16.10.2021 г., но това е ден събота и по правилото на чл. 60, ал.6 ГПК, срока изтича на 18.10.2021 г. /понеделник/, когато е подадена касационната жалба с куриер /според отразеното в печата/. Тя изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено: Ищецът е единствен син и наследник на Ж. Л. Д., която на 10.10.2014 г. е блъсната от влак и умира. Тя е страдала от параноидна шизофрения и към момента на инцидента е била настанена с нейно съгласие доброволно в ДПБ-Карлуково – приета е на 03.10.1914 г. В периода от 2.09.2014 г. до 17.09.2014 г. е лекувана в Център за психично здраве „Проф. Никола Шипковенски“. В издадената епикриза и история на заболяването от там е отразено, че заболяването и датира от 1997 г. с халюцинаторно-параноидна симптоматика и високо рисково психично мотивирано поведение. Посочено е, че многократно е хоспитализирана, като през 1999 г. е направила ТС-скочила от влак „под влияние на гласовете“. Описано е, че през 2013 г. Д. е имала влошаване на здравословното състояние, което наложило седем хоспитализации. В епикризата е посочено, че тя страда от дромомания - предприемала е безпричинни пътувания - в Гърция, през м.февруари 2014 г, където е била лекувана и избягала от лечебното заведение; м.май 2014 г. пътувала до Лондон във Великобритания, където е била двукратно хоспитализирана; м.юли 2014 г. е пътувала до Париж, където също била хоспитализирана. След като синът й я прибира в България, поради ново влошаване, тя е била приета за лечение в Центъра за психично здраве „Проф. Никола Шиипковенски“, от където е изписана с констатирано в епикризата подобряване на състоянието и с препоръка, поради честите психотични влошавания с дромомания да бъде настанена в болнично заведение за дългосрочен престой след приключване на лечението. Следващото настаняване на Д. за лечение, непосредствено преди приемането й в ответната болница е в УЕМБАЛ „Александровска“ ЕАД в Клиника по психиатрия второ отделение, където е постъпила на 23.09.2014 г. и е изписана на 03.10.14 г. /деня, в който е приета в ДПБ-Карлуково/. Съгласно издадената епикриза от там, поведението й е високо рисково с дромоманни прояви. Предписано й е лечение и е дадена препоръка след изписването й от тази клиника да бъде проведено продължително болнично лечение с цел стабилизиране на състоянието, насочена към ДПБ-Карлуково, където била уговорена хоспитализация за 03.10.14 г. Посочено е, че от близките е заведена процедура за оценка на дееспособността. Образуваното досъдебно производство на 10.10.2014 г. затова, че на същата дата около 11,20 часа на ж.п.линия София-Варна в района на с. Карлуково, Ловешка област при управление на ж.п.състав влак №20235 Червен бряг-Враца В. Ц. Т. е нарушил правилата за движение, с което по непредпазливост причинил смъртта на неустановено лице от женски пол-престъпление по чл.343 ал.1 б.“в“ във вр. с чл.342 ал.1 пред.1 от НК е прекратено, тъй като се е установило, че разрешената скорост е била 100 км./ч., а той е карал с 84 кв.м. В участък на дясна крива той забелязал на около 50 м., че на ж.п.линията, между релсите е застанала жена с гръб към приближаващия влак по посока на движението, подал звуков сигнал и предприел аварийно спиране, но жената не помръднала и последвал удар. Направено е заключение за самоубийствен акт, поради което производството е прекратено. Прието е, че и действията на охраната не противоречат на задълженията му и, че липсват допуснати нарушения на правнорегламентираната дейнст за лечение на пострадалата. Постановлението за прекратяване е обжалвано пред Окръжен съд-Ловеч и с определение №35/25.01.2017 г. по ч.н.д.№24/17 г. ЛОС го потвърждава, но Апелативен съд-Велико Търново с определение №20 от 29.05.2017 г. по в.ч.н.д.№96/17 г. отменя определение №35/25.01.2017 г. по ч.н.д.№24/17 г. ЛОС и Постановление от 13.12.2016 г. от Окръжна прокуратура - Ловеч за прекратяване на сл.д.№21/16 г. по описа на ОСлО на Окръжна прокуратура-Ловеч и връща делото на прокурора със задължителни указания за приложението на закона. След изпълнение на дадените указания е издадено Постановление от 16.10.2018 г. от Окръжна прокуратура-Ловеч за прекратяване на сл.д.№21/16 г. по описа на ОСлО на Окръжна прокуратура-Ловеч със същите мотиви и извод, че липсват доказателства за извършено престъпление от общ характер. Това постановление е обжалвано пред Окръжен съд-Ловеч и е потвърдено с влязло в сила на 28.03.2019 г. определение №144/28.02.2019 г. по ч.н.д.№35/19 г. ЛОС. Според заключението на назначената комплексна СМЕ, смъртта на Ж. Д., настъпила на 10.10.2014 г. в 11,16 ч. е резултат на самоубийство, което е свързано с душевното заболяване параноидна шизофрения, от което е страдала, характеризиращо се с нарушаване на психичните преживявания, несъответствието им по отношение на окръжаващата среда и неадекватност на поведението на болния, като най -типични прояви са нарушенията в мисловният процес, възприятията и емоционално - волевата сфера. Заболяването протичало с нерегулярно възникващи пристъпи, между които се очертават ремисии /светли периоди/ или протича непрекъснато, Клиничната картина на заболяването е многолика с полиморфна симптоматика, със засягане на всички сфери на психичната дейност на индивида, която предопределят поведението му, като неадекватно на реалността. Възможни са: сетивни измами /слухови и зрителни халюцинации - нереални гласове и възприятия/; сенестопатии - нереални телесни усещания / напр усещането, че в корема й се движат извънземни бактерии, за каквито усещания има данни в една от епикризите/, налудности за отношение, преследване, въздействие, контрол и др; нелепи фантастни и мегаломанни налудности, автоматизмени изживявания /извършват действия, включително и предприемат пътувания на далечни разстояния под команда на нереалните гласове или спонтанно, като волево не могат да се противопоставят /дромоманни прояви/. Съпътстващи симптоми са импулсивно поведение, мутизъм /мълчание, отказ да говори/, негативизъм /пълна съпротива на всичко, например при опит за промяна на явно неестествената поза на тялото/; странни волеви движения и много други симптоми. В хода на боледуване се променя и личността по специфичен начин, което прави съжителството с такъв болен на практика невъзможно. Според вещите лица нерядко високодиференцирани личности, страдащи от това заболяване и установили от личен опит нелечимостта му, завършват живота си със суицид, който в 99% от случаите не може да бъде предотвратен. Отбелязват, че такива болни понякога се научават да диссимулират продуктивната симптоматика, могат да се държат с приемливо и правилно поведение, докато издебнат сгоден случай да осъществят взетото решение. По делото е установено, че Д. е била с висше техническо образование, знаела е английски и френски език, била е на стаж във Франция една година в органи по сигурността. Според исковата молба, неправомерните действия на ответника се изразяват в следното: не е направена оценка за суицид и агресия при постъпването на Д. и през целия й период на престой, съгласно изискването на т. 2.2.2.1 на Медицински стандарт „Психиатрия“, неправилно е определен при приемането й „свободен режим“ като не са оценени правилно нуждите от грижи, не е проведено интервю за проследяване, което трябва да се прави два пъти седмично, не са взети мерки за намаляване на тревожността на Д., като не и е предоставена рехабилитация, не са провеждани с нея никакви занимания за стабилизиране на психиката й, каквито грижи се изискват за първо ниво на компетентност, терапията е била само с медикаменти, не е била комплексна, правилна и изчерпателна, своевременна и ефективна, болницата не е създала организация да не допуска бягство, охранителят-пазач не е изпълнил задълженията си и е бил натоварен с несвойствени за основната му функция задачи. Според заключението на комплексната СМЕ, медицинското лечение на Д. е било в съответствие с Медицински стандарт „Психиатрия“ за лечение на медицинско резистенни психози – приеманите лекарства са съобразени с препоръките на изпращащата болница. Преценката на приемащия лекар за „ниска степен на зависимост от грижи“ и определения „свободен режим“, съответстващ на „отворен“ и това, че не е направен тест за оценка на възможност за суицид е съобразен с епикризата на предходното заведение в частта й – агресия – не, автоагресия/суицид – не, опити за самоубийство – 0. В епикризата е отразено „рисково поведение – да“, но такова ниво на грижи се определя на всички болни с подобно състояние при условие, че болната е постъпила доброволно и при липса на агресивни и автоагресивни прояви. Според вещите лица, определеният свободен режим е улеснил бягството, но дори да беше при затворен режим, пак би приспала вниманието на околните, за да реализира решението си за суицид. В деня на постъпването е вписан декурзус от доктор А.. Практиката е да има лекуващ лекар, а не личен терапефт. Обсъждането с психолог, социален работник, евентуално трудотерапефт и рехабилитатор може да стане и устно. Доктор В. е обсъдил състоянието й с лекуващият лекар от изпращащата болница проф. М.. Липсата на екипно обсъждане не е в причинно-следствена връзка със суицида. Свободният режим е в отворено отделение, което позволява на пребиваващите в него да се разхождат в двора на болницата, да отидат до лавката или до кафемашината, без непрекъснат строеви надзор, но не могат да напускат болницата без разрешение на персонала. Страдащите от шизофриния обичайно се настаняват на такъв режим при липса на агресивност. Описанието на състоянието на Д. в епикризата при изписване от УМБАЛ“Александровска“ в деня, в който е приета в ответната болница, според вещите лица напълно съответства на определеният и режим като лице с ниско ниво на грижа, според скалата на МЗ.. Това съответства на Хартата за защита правата на човека и основните свободи според вещите лица. Внезапното влошаване с високорисково психотично мотивирано поведение при Д. е свързано с дромоматична проява - внезапно пътуване в чужбина и не са равнозначни на суицид. Предвид отразеното в изходящата епикриза и състоянието на Д., вещите лица са приели, че е въпрос на преценка на приемащия лекар дали се налага изследване по скалата за суицид. В температурния лист е отразено лечението, режима, диетата и изпълнението на назначенията. Според експертите, визитациите и декурзисите съответстват на Стандарта и Правилника на ДПБ, както и всички действия по приемането и оценка на случая. Според вещите лица, терапевтичната стратегия съответства на нивото на компетентност на отделението – за лечение и долекуване на хронично протичащи психози. Рехабилитатор в болницата не е имало назначен, а и научно не е обосновано въздействието на медицинска рехабилитация на психично болни, дори напротив, противопоказно е навлизането в личното им пространство. ДПБ няма разрешение от МЗ за трудотерапия, поради което там не се извършва трудова терапия и няма трудотерапевт. За терапия с различни дейности е необходимо съгласието на страдащия. Според заключението, обсъждане със социален работник не е проведено, тъй като социалният й статус вече е изяснен, след като е отразено, че са предприети действия, за поставяне под запрещение от близките й. Стантарта за грижа изисква една консултация с психолог в рамките на един месец. Д. е преседяла в болницата седем дни. Преценката за протичане на заболяването се прави веднъж седмично. В декурзуса от 07.10.2014 г. е отразено, че Д. е „спокойна, подредена, отрича сетивни измами“. В деня на инцидента, малката врата за изход от двора не е била заключена. Охранителят-пазач видял на 10.10.2014 г. Д. да се навърта около входа и на два пъти след устна забележка, тя се отдалечавала. Според вещите лица, тя е избрала този част за бягство поради това, че в предишните дни е разбрала, че по това време преминава влак. Не се знае дали е имала слухови халюцинации, но при изписването от УМБАЛ „Александровска“ е отразено, че няма такива. При приемането й е отразено, че е съмнителна за халюцинации, но в декурзоса на 07.10.10 е отразено, че отрича сетивни измами. Дори Д. да е имала звукови халюцинации, не е могло те да заглушат сигналите от влака. Позата да застане с гръб към приближаващият влак е дефинитивно типична за самоубийствен акт. От заключението на СТЕ с вещо лице И. С. се установява, че болницата има лиценз за извършване на частна охранителна дейност от 2012 г. и е създадено звено за въоръжена охрана, чиято дейност се регулира от Правилник за организиране дейността на охраната, отбраната и контлролно-пропусквателния режим в ДПБ-Карлуково. Задълженията на охранителя-пазач в него и в длъжностната му характеристика включва освен чисто охранителни задължения като осъществяване на наблюдение, пропускателен режим и обходи на обекта, предотвратяване на непосредствено започнали престъпни посегателства, така и задължения по прием, организиране на свиждане и обслужване на пациенти, включващи подпомагане на дежурния персонал по изпълнение графика за извеждане на пациенти до лафката, отдаване и отговорност за своевременното връщане на съхраняващите се при него ключове от различни обекти в района, дейност по следене спазването на работното време от персонала на лечебното заведение, посрещане и съпровождане на лица, насочване на същите към приемен кабинет, контрол на реда в приемния блок /който не е на мястото, където обичайно се носи дежурството. Тези допълнителни функции са в разрез с ЗЧОД, като правят почти невъзможно носенето на службата и извършване на основната дейност – охрана, отбрана и контрол на периметъра на болницата. Така няма яснота и за отговорността за действията на охраната при изпълнение на различни задължения. Нотоварването с други функции ги превръща в портиери и помощен персонал и прави неефективно изпълнението на охранителни функции. Няма разлика между задълженията на началник-охрана и редови охранител, ако се изключи това, че първия изготвя и графика за дежурства. Така началникът не вижда цялостното изпълнение задълженията на подчинените и не може да извършва текущ контрол. При оглед на района е констатирано от вещото лице, че дежурящият на КПП няма визуален контакт на повече от 2/3 от периметъра, а това, че има само една камера, която снима пространството пред болницата и то в горен ракурс и от разстояние не позволява реално проследяване на преминаващи лица и детайли. Няма никаква преграда между ДПБ и влаковата линия, отстояща на 250-300 м. от болницата. От показанията на разпитаните свидетели се установява, че Д. е имала сключен брак, развела се е със съпруга си след установяване на заболяването, но е продължила да живее заедно със сина и бившия си съпруг. Синът й я е прибирал при пътуванията й в чужбина. Бил е привързан към нея. След смъртта й бил затворен, не е ползвал медицинска помощ, но не му се говорило за това, защото постоянно мислел. Имал приятелка. Малко преди смъртта на майка му починал дядо му по майчина линия. След смъртта на майка му починал баща му, а на 28.03.2017 г. починала и баба му Б. Д. /майка на майка му/. Първата инстанция е приела, че въпреки приетото от СМЕ, че формално са спазени изискванията за диагностиката и лечението на медицинския стандарт по „Психиатрия“ и Правилника за устройство, дейността и вътрешния ред на болницата, лекуващият лекар д-р В. не е съобразил спецификата на заболяването на Д., което не е просто параноидна шизофрения, а това, че тя е имала дромоманни прояви, които са зачестили през 2014 г. и това е причина да постъпи в болницата, че поради внезапния характер на влошаването, тя има рисково поведение за себе си, обявявана е неколкократно за национално издирване. Затова грижите за нея е следвало да включват по-често наблюдение за нейното местонахождение. Не са установени суциидни мисли, което прави възможно смъртта й да е резултат от нещастен инцидент след предприето от нея поредно пътуване. Независимо обаче дали смъртта й е резултат от нещастен случай или от суицид, определения свободен режим е улеснил напускането на болницата. След като лекуващият лекар е възприел това, че е била интелигентна и такъв тип болни от щизофрения могат да прикриват суицидни мисли, е следвало да извърши оценка на риска от суицид и да проведе обсъждане със социален работник, психолог и рехабилитатор. Като аргумент в подкрепа на извода за отговорност на лечебното заведение са посочени и пропуските в охраната на болницата и конкретно натоварването на охранителя с несвойствени за тази дейност функции, което налага и отделянето му от КПП на болницата. С тези аргументи и преценявайки нивото на страдание на ищеца, Ловешкият окръжен съд е присъдил обезщетение в размер на 100 000 лв. Въззивната инстанция, позовавайки се на същите доказателства е приела, че самоубийственият акт на Д. не може да се определи като резултат от действия и бездействия на персонала на болницата, включително и на охранителите.Вредата е непредвидима, непредотвратима и би настъпила независимо от действията и бездействията на служителите на ДПБ-Карлуково. Прието е, че не е доказана грешка на лекар на болницата във връзка с диагностиката, лечението, престоя в болницата на Д., да е могъл някой от персонала да направи нещо, за да предотврати самоубийството. Смъртта е настъпила на седмия ден от лечението и след като е напуснала без разрешение района на болницата в нарушение на ПУДВР на болницата. Поради това е прието, че не е доказан състава на чл. 49 ЗЗД. Настоящата инстанция намира, че следва да се допусне касационно обжалване по първите два въпроса, обединени и обобщени от съда така: Задължена ли е въззивната инстанция да обсъди всички правно релевантни факти и доказателствата, с които те са установени при предявен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за вреди, настъпили при или по повод оказана медицинска помощ в лечебно заведение, явяващи се в причинна връзка с допуснати противоправни действия или бездействия от извършителите на работата. По тези въпроси съдебната практика е единна относно това, че съдът следва да обсъди доказателствата, да определи и формира изводи по правнорелевантните факти и въз основа на тях да изведе правни изводи относно приложимото право. С посоченото от касатора решение № 77/30.05.2017 г. по гр.д.№ 2956/2016 г. на ВКС, ІV гр.о. е прието, че съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, а следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора, съгласно ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В рамките на заявените във въззивните жалби оплаквания, въззивният съд следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. В случая въззивният съд не е обсъдил заключението на СТЕ за това дали са спазени правилата по ЗЧОД от лечебното заведение и писмените доказателства във връзка със СМЕ. Затова съдът намира, че следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по посочения обобщен въпрос. Касаторът се позовава и на решение № 268/24.02.2016 г. по гр.д.№ 2525/2015 г. на ВКС, ІІІ гр.о., според което противоправно поведение на лечебно заведение е налице когато лекарите са нарушили нормативно установени правила за провеждане на лечението или са допуснати нарушение на практически установени правила. Този въпрос обаче е конкретен за всеки конкретен случай, поради което съдът не може да констатира противоречие с тази съдебна практика. Третият въпрос - лечебните заведения носят ли обективна отговорност като възложители, като редът за реализирането и е по реда на чл. 49 ЗЗД, не е разрешен в противоречие със съдебната практика, тъй като иска е приет за допустим, а изводът по същество е резултат от обсъждане или не на събраните доказателства. Няма основание за допускане до касация по четвъртия въпрос. Предметът на настоящият спор е ангажиране на гражданската отговорност на болницата, като ЮЛ, възложител на работата на персонала на болницата и е различен от предмета на следственото дело, респективно на определението, с което въззивната инстанция се е произнесла по правилността на постановлението за прекратяване на досъдебното производство. Поставеният въпрос е неотносим към изхода от спора и не обуславя допускане до касационен контрол. По пети въпрос, въззивната инстанция не се е произнесла извън оплакванията във въззивната жалба, тъй като с нея е обжалвано решението в уважената част и са оспорени предпоставките за отговорността на болницата. Въззивната инстанция, като такава по същество е следвало да разгледа доказателствата и да изгради самостятелни изводи относно това дали са налице предпоставките за ангажиране на безвиновната гаранционно-обезпечителна отговорност на болницата. Наведеното основание „очевидна неправилност“ се поглъща от основанието, по което е допуснато касационно обжалване, поради което то не се разглежда отделно. По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение