Определение № 4681 от 01.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2316/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Н. К., чрез назначения му особен представител по делото адв. Р. Б., срещу решение № 270/11.12/2025 г., постановено по въззивно гр. д. № 369/2025 г. на Кюстендилския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение № 470/22.04.2025 г. по гр. д. № 2051/2024 г. на Кюстендилския районен съд в частта, с която И. Н. К. е осъден да заплати на Д. С. Н. на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240 ЗЗД сумата 3625 евро, с левова равностойност 7089,88 лева, представляваща 1/2 част от 7250 евро, с левова равностойност 14179,76 лева – главница по договор за заем от 22.08.2019 г., на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 1276,04 евро, с левова равностойност 2495,72, представляваща 1/2 част от 2552,08 евро, с левова равностойност 4991,43 лева – дължима законна лихва за периода 19.08.2021 г. до 19.08.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 19.08.2024 г., до окончателното изплащане на задължението. В изложението към жалбата се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на III г.о., съобрази следното: Правният спор между страните е възникнал от твърдения на ищеца Д. С. Н., че между него, като заемодател и ответниците И. Н. К. и Е. И. К., като заематели е сключен договор за заем на сумата 7250 евро, обективиран в разписка от 22.08.2019 г., която сума заемателите се задължили да върнат в срок до 31.01.2020 г. Заемополучателите не изпълнили задължението си за връщане на заемната сума в определения срок, поради което същите изпаднали в забава, считано от 01.02.2020 г., за която дължали обезщетение в размер на законната лихва. За периода от 01.02.2020 г. до датата на завеждане на исковата молба законната лихва върху главницата била в размер на 3681,69 евро, от която частично се претендира сумата от 2552,08 евро за периода от 19.08.2021 г. до 19.08.2024 г. – датата на завеждане на исковата молба. С писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК ответникът И. Н. К., чрез назначения му особен представител адв. Р. Б., е оспорил съществуването на заемно правоотношение. Излага, че процесната разписка не носи подписа на ответника и не е изписана от него, както и че не е връчена покана за изпълнение на поетото задължение. В срока по чл. 131 ГПК ответницата Е. И. К. не е подала отговор на исковата молба. Първоинстанционният съд е приел, че документът, на който се позовава ищецът обективира сключен между страните договор за заем. Документът е подписан от двете страни по договора за заем и в него са обективирани не само постигнатото между страните съгласие за даване в заем на сумата от 7250 евро срещу задължение за връщането й на датата 31.01.2020 г., но и реалното получаване на сумата от заемополучателите. Тъй като договорът за заем е реален, то същият е бил сключен на 22.08.2019 г. с получаване на сумата от 7250 евро, което изявление на ответниците е обективирано с подписване от тях на процесната разписка, което обстоятелство е установено със заключението на приетата по делото съдебно-почеркова експертиза, според което подписът, положен след ръкописно изписаните имена "И. Н. К." и самото изписване на имената са изпълнени от И. Н. К., а относно този, положен от ответницата Е. И. К. съдът е посочил, че липсват заявени възражения, че същият не е изпълнен от ответницата. Съдът е приел, че по делото липсват данни да е била уговорена солидарна отговорност на ответниците, солидарност не е предвидена и в закона, поради което е налице разделна отговорност между физическите лица, съот. сумата се дължи разделно и по равно от ответниците. Предвид формирания извод за наличие на главен дълг съдът е уважил и акцесорния иск за заплащане на сумата от 2552,08 евро, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава върху главницата, считано от 19.08.2021 г. до 19.08.2024 г. В отговор на доводите на ответника за недължимост на сумата поради липса на отправена покана за изпълнение до длъжниците, съдът е посочил, че в случая доколкото страните са уговорили срок за изпълнение – 31.01.2020 г., то и на основание чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, съобразно която норма когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му, то ответниците са изпаднали в забава, считано от 01.02.2020 г., поради което в случая не е необходимо отправяне на покана за изпълнение. Първоинстанционният съд е уважил исковете, като решението му е обжалвано само от ответника И. Н. К. в частта, в която са уважени предявените срещу него искове с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, а в останалата част като необжалвано е влязло в сила. Въззивният съд, като приел, че е сезиран бланкетна въззивна жалба, ограничил проверката до валидност, допустимост на първоинстанционното решение в обжалваните части и правилност с оглед приложение на императивни материалноправни норми. Приел е, че няма основания за обезсилване или отмяна на обжалваното пред него решение поради наличие на някой от посочените пороци и го потвърдил като краен резултат. В допълнение въззивният съд е посочил, че по направените след изтичане на срока за обжалване допълнения /в конкретния случай в хода на устните състезания/, въззивният съд е длъжен да се произнесе, само ако тези доводи касаят нищожността и недопустимостта на първоинстанционното решение или неговата неправилност поради неправилно приложение на императивна материалноправна норма, в настоящия казус обаче подобна хипотеза не е налице. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Искането е за неговата отмяна и постановяване на друго, с което да се отхвърлят предявените искове, респ. за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 20/02.02.2011 г. по гр. д. № 620/2010 г. на ВКС, IV г.о., без да е формулиран значим за изхода на спора правен въпрос. Направено е искане за допускане на касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1."Установяването на съществуването на облигационно правоотношение по смисъла на чл. 240 ЗЗД при липса на писмен договор и при наличие на разписка съставлява ли потвърждение за предаване на заемната сума от заемодателя при недоказаност на авторството и съдържанието на разписката от заемодателя?"; 2."Писменото изявление на заемодателя, че дава парична сума на заемателите и подписано от последните съставлява ли потвърждаване на получаването?"; 3."Неустановяването, че съдържанието на разписката е изписана от заемодателя и неустановяването да е подписана от него, представлява ли годно писмено изявление за доказаност на предаването на заемната сума?"; 4."Допустимо ли е съдебното решение да бъде постановено въз основа на събран и оспорен частен свидетелстващ документ, за който съдът е отказал откриване на производство по оспорването му, без да бъде обсъдено и анализирано от въззивния съд и съдът да изложи съображения защо го приема?"; 5."Как следва да процедира въззивният съд, длъжен ли е да изключи от доказателствения материал допуснато писмено доказателство от първоинстанционния съд и да обоснове решението си без него, след като същото е било оспорено пред първоинстанционния съд?". Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба Д. С. Н., чрез процесуалния представител адв. Д. Д., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подал писмен отговор, в който излага съображения за липса на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на III г.о. намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване. И петте поставени въпроса нямат характеристиката на правни въпроси по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.е. на такива, които са от значение за изхода по конкретното дело, тъй като изобщо не са разглеждани от въззивния съд и съответно не са обусловили решаващите му правни изводи за основателност на исковете чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. Липсата на общото основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда соченото допълнително основание. Отделно от това по него липсва и аргументация поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и да са от значение за развитието на правото - т. 4 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В настоящия случай въззивният съд се е произнесъл по бланкетна въззивна жалба, т.е. такава, в която не са посочени конкретни пороци на обжалвания съдебен акт, които да обуславят неговата неправилност. По аргумент от чл. 262, ал. 1 и, ал. 2 ГПК бланкетната въззивна жалба е редовна и допустима. По такава жалба въззивният съд следва да се произнесе само по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или неправилно приложение на императивни материалноправни норми, който извод следва от разпоредбата на чл. 269 ГПК и дадените разяснения в т. 1 и т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които въззивният съд проверява служебно решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не личен интерес, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото. Извън хипотезите на нищожност, недопустимост или неправилност на решението поради неправилно приложение на императивни материалноправни норми, при разглеждане на делото и постановяване на решението си въззивният съд е ограничен от посочените във въззивната жалба конкретни пороци на първоинстанционното решение и изведените от тях твърдения и искания на жалбоподателя. В случая не е налице нито една от посочените хипотези за служебна проверка на правилността на обжалваното решение. Накрая, неоснователно се поддържа, че решението е очевидно неправилно. Изложените от касатора съображения са за порок на въззивното решение, обхванат от хипотезата на чл. 281, т. 3 ГПК, но хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК. В конкретния случай не се установяват хипотезите на тази квалифицирана форма на неправилност на решението - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В обобщение, не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение