Определение № 2638 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1821/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на А. Г. Л. и Н. Г. Б., чрез процесуален представител адв. И. Г. против част от определение № 3827 от 18.03.2024г. постановено по ч.гр.д. № 794/2024г. по описа на Софийски градски съд.

С обжалваната част от определението е потвърдено определение № 544 от 05.01.2024г. постановено по гр.д. № 41924/2023г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която на основание чл. 129, ал. 4 вр. ал. 3 от ГПК е върната молбата на А. Г. Л. с ЕГН [ЕГН] и Н. Г. Б. с ЕГН [ЕГН] за обявяване смъртта на безвестно изчезналите лица, както следва:

М. Г. Л., Ч. У. К., Й. Ч. У., А. Ч. У., Л. /Л./ А. К., Е. А. К., М. А. К., Ф. А. К., Ю. /Й./ Н. Н., И. Ю. Н., С. Ю. Н., А. Ю. Н., Л. А. Е., М. И. К., Р. Ч. Е., Н. Ч. Е., П. Ч. Е. р. 09.03.1930г. и Н. И. Н., както и на лицата

С. Я. К., П. /Б./ Н. Н., Р. /Р./ Р. и М. Й./Ю./ Д.,

като образуваното въз основа на нея производство по делото е прекратено.

Частните жалбоподатели излагат съображения за неправилност на определението в обжалваната част поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Преграждащото определение на СРС е потвърдено в обжалваната част от определението на СГС в частта по молбата за обявяване смъртта на лицата, за които са наведени твърдения за последни известни данни от преди 75 години, когато са напуснали страната, а съгласно данните от регистрите на общината са изселени в И.. Посочено е, че други известия за тези лица липсват.

Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. В изложението е отправено искане за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване в специалните хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 и 3 от ГПК.

Частните жалбоподатели поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по релевантни правни въпроси, в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, и по които липсва практика на съдилищата, в следния смисъл:

1/ Приложим ли е принципът на служебното начало в охранителните производства по глава Петдесета от ГПК и ако да, включва ли той правомощия на съда да изменя вида на търсената защита от едно охранително производство в друго или е длъжен да разгледа молбата по реда на производството посочено от молителя?

2/Допустимо ли е в охранителните производства по чл. 549 и сл. от ГПК съдът служебно да изменя посоченото от молителя правно основание на търсеното съдействие от съда и служебно да измени търсената защита от производство по глава Петдесета и първа в производство по глава Петдесета от ГПК?

Частните жалбоподатели сочат, че практика на ВКС по поставените въпроси относно границите на приложението на принципа на служебното начало в охранителните производства не са ясно определени в ГПК. Така обосновават наличие на основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

3/ Длъжен ли е молителят в производство по обявяване на смърт по реда на чл. 549 и сл. от ГПК да доказва други обстоятелства освен фактът, че са изминали повече от пет години от последното известие на лицето?

По този въпрос частните жалбоподатели твърдят наличие на специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с практика на ВКС /Р № 400 от 02.11.2011г. по гр.д. № 1646/2010г., IV ГО; Р № 224 от 24.11.2016г. по гр.д. № 1099/2016г., IV ГО; Р 199 от 18.10.2017г. по гр.д. № 4445/2016г., IV ГО/.

4/ Обвързан ли е въззивният съд от границите на въззивната жалба при преценка редовността на молбата по чл. 549 от ГПК? Следва ли въззивният съд, след като установи, че указанията на първоинстанционния съд са изпълнени да отмени определението за прекратяване на производството или има право да постанови определение за връщане на молбата поради нередовност на основания, които не са посочени от първоинстанционния съд и срок за изпълнение на които не е даван от молителя?

По този въпросът жалбоподателите твърдят противоречие с Решение № 25 от 02.04.2021г. по гр.д. № 1849/2020г. на ВКС, III ГО.

Като основание за допускане на касационно обжалване на определението на въззивната инстанция сочат и очевидна неправилност – чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Молят въззивният съдебен акт да бъде отменен, а делото да бъде върнато за продължаване на процесуалните действия.

Ответник по молбата не е бил конституиран, поради което процедурата по чл. 276, ал. 1 от ГПК не е изпълнена.

Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирани страни – молители по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежаща на касационно обжалване част от съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 вр. чл. 260 и чл. 261 от ГПК.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след като прецени релевираните доводи и данните по делото, приема следното:

За да потвърди частично първоинстанционното определение за прекратяване на производството, въззивният съд е приел, че молбата на А. Г. Л. и Н. Г. Б. за обявяване смъртта на 37 лица е основана на фактически твърдения, че молителите са наследници на Р. С. К., български гражданин с придадено ЕГН след 1977г., родена през 1936г. и починала на 10.09.2016г. в Република България от четвърти ред по съребрена линия от пета степен. При опит да се снабдят с удостоверение за наследници на наследодателя, СО е издала удостоверение от 03.05.2023г. сочещо, че относно наследодателя има данни за 63 негови роднини, но за част от тях липсва информация в масивите на общината. Поради това на молителите е отказано да бъде издадено удостоверение за наследници. Част от посочените в молбата лица биха изместили молителите от линията на наследяването, понеже са от по-горен ред, а други са от същия ред на наследяване, с които твърдения обосновали правен интерес от искането за обявяване на смъртта на посочените лица. При извършена проверка установили, че за част от лицата са издадени актове за смърт, но поддържат молбата си за всички 37 лица като отсъстващи по см. на чл. 14 от ЗЛС, с твърдения, че не са сигурни, че актовете за смърт се отнасят именно до тези лица. С цел проследяване линията на наследственото приемство на наследодателя обосновали правен интерес от предявените искания.

Установил, че дадените от съда указания за отстраняване нередовностите на молбата са били отстранени, а молбата е върната по съображения, че молителите не са навели конкретни фактически твърдения относно имената на лицата и обстоятелствата, свързани с тяхното изчезване; че такива лица съществуват или са съществували, както и за последното им местожителство с оглед изискванията на чл. 550, ал. 2 от ГПК. Констатирал, че дадените от СРС указания са били частично непълни.

В уточняващи молби молителите навели твърдения, че част от лицата, чиято смърт претендират да се обяви са били български граждани преди повече от 76 години, изселени или напуснали България, за да се установят в И. в периода 1948г.-1949г. За М. Г. Л. заявили, че е починал в И., а за другите – че „живеят“ в И. /Л. А. К. и Н. И. Н./. От извършени онлайн справки /л. 31 и л. 51- л. 67/ в Посолство И., Диаспора, Музея на евреите в Тел А., Й. университет и Централен Ционистки архив без израелски ЕГН информация относно лицата не може да се предостави или липсва такава или следва да се заплати такса от 200 израелски шекела, за да се търси в съответния архив; друга част били погребани в Централните софийски гробища в периода 1938г.-1948г. Относно част от тези лица впоследствие представили актове за смърт, а относно друга –удостоверения за липса на съставен акт за смърт /л. 73 – л. 42/; за трета част от лицата посочил, че няма данни, поради което последните данни за отсъствието им по смисъла на чл. 14 от ЗЛС са от периода 1935г. – 1947г., т.е. тогава, когато лицата били вписани в регистрите последно през четиридесетте години на двадесети век според справки на молителите.

Относно третата група лица СГС приел, че молбата е останала нередовна поради непълни указания от първоинстанционния съд, поради което в тези части отменил определението на СРС и върнал делото за продължаване на съдопроизводствените действия от етап проверка на молбата по реда на чл. 129 от ГПК.

По отношение на първата група лица /изселени или напуснали България, за да се установят в И. в периода 1948г.-1949г./, въззивният съд приел, че тези лица нямат известно обичайно местопребиваване в Република България съгласно чл. 5, т. 4 от КМЧП в България; не е установено да са запазили българското си гражданство като евентуалната смърт на лицата се твърди да е настъпил в чужбина по смисъла на чл. 548 от ГПК. При липса на представени надлежни доказателства, че молителите не са могли да се снабдят с документ от компетентните органи на И., приел, че молбата с правна квалификация чл. 542 и сл. от ГПК е недопустима. Посочил в тази връзка, че съдът не е обвързан от сочената от молителите правна квалификация на искането, а сам въз основа наведените твърдения за факти квалифицира молбата за съдействие. Посочил, че относно тези лица не са формулирани твърдения, които да се квалифицират по чл. 14 от ЗЛС – че лицата са изчезнали/отсъстват, поради което може да се предположи, че са починали, а относно тези лица се твърди, че живеят в И. считано от 1948г.-1949г., което не припокрива хипотезата на молба по чл. 14 от ЗЛС. Доказването на пречката по смисъла на чл. 548 от ГПК изтъкнал, че се осъществява посредством представяне на писмен документ, издаден от компетентния орган – в случая от лицето по гражданско състояние от държавата, където е настъпил твърдяният факт. Представените справки приел, че не изхождат от компетентен орган по гражданското състояние на И..

По отношение на втората група лица, чиято смърт се претендира да бъде обявена приел, че са починали в С. и за този факт има издаден акт за смърт, както следва:

• за С. Я. К., [дата на раждане] и починала като пеленаче на 11.12.1945г. според акт за смърт на л. 87 от регистър на умиранията при СО;

• за П. /Б./ Н. Н., родена м. 02.1875г. и починала на 22.12.1947г. според акт за смърт на л. 88 от регистър на умиранията при СО;

• за Р. /Р./ Р., починала на възраст около две години в А. болница на 27.01.1932г. според акт за смърт на л. 111 от регистър на умиранията при СО и удостоверение от ОП „Гробищни паркове“ на л. 14;

• за М. Й./Ю./ Д. родена на 22.03.1876г. и починала на 08.12.1947г. според акт за смърт на л. 109 от регистър на умиранията при СО и удостоверение от ОП „Гробищни паркове“ на л. 15.

Относно тези лица констатирал, че посочените от молителите дати на раждане и предполагаема дата на смърт съвпадат с посоченото в АГС, поради което е несъмнено, че тези лица са починали на посочените дати, погребани са в Софийски гробища еврейски гробищен парк и им са съставени актове в Регистър на умиранията. Ето защо формирал извод, че в тази част от искането за молителите липсва правен интерес от молбата по чл. 542 от ГПК или по чл. 549 от ГПК. Тези български граждани са починали, за което е съставен надлежен АГС.

По тези съображения по отношение последните двете групи лица потвърдил първоинстанционното прекратително определение. Предмет на разглеждане в настоящото производство е тази част от определението на СГС.

Доводът на частните жалбоподатели за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е неоснователен с оглед даденото разрешение в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. По повдигнатите от касатора релевантни за спора процесуалноправни въпроси за допустимостта в охранително производство съдът сам да квалифицира исканията на страните, е налице формирана задължителна и константна практика на ВС и на ВКС, съгласно която определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд, а определената от страната правна квалификация не е задължителна за съда и не го обвързва. Ищецът не е длъжен да квалифицира спорното право, чиято защита в исковото производство търси. Дори в исковата молба такава квалификация да е дадена, тя не обвързва съда. Съдът е обвързан от изложените в исковата молба основания на претенцията, но не и от сочените от ищеца правни норми, като е длъжен сам да квалифицира спорното право, изхождайки от твърденията на ищеца и правопораждащите факти и от искането за защита, формулирани в исковата молба. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения, тъй като съгласно указанията в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора, в т.ч. и квалифициране на спорното право. В случай, че въззивният съд при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба възприеме различна от дадената в обжалваното първоинстанционно решение правна квалификация на предявения иск, той следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви. Съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на този предмет, очертан в исковата молба. Важно в тази връзка е не как страната сама определя, било само с позоваване на правна норма, било понятийно, спорното и преюдициалните права и правоотношения, което е квалификация на спорното право, а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича наличие на свое оспорвано материално право. Последното се квалифицира от съда. Ето защо, съдът, когато изхожда от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, квалифицира искането и по този начин прилага правните норми. В този смисъл Решение № 287 от 13.06.2011г. по гр.д. № 272/2010г., IV ГО; Решение № 107 от 13.08.2018г. по гр.д. № 2446/2017г., IV ГО; Определение № 509 от 27.11.2019г. по ч.гр.д. № 4011/2019г., IV ГО; Решение № 45 от 20.04.2010г. по т.д. № 516/2009г., II ТО; Решение № 406 от 14.01.2014г. по гр.д. № 1585/2013г., IV ГО и др.

Съгласно чл. 540 от ГПК за охранителните производства освен общите правила на ГПК се прилагат съответно и правилата на исковото производство. Ето защо и в уредените в ГПК охранителни производства на общо основание правната квалификация на молбата се дава от съда, а не от молителя. Частните жалбоподатели не обосновават необходимост от промяна на така установената практика, поради което по първите два формулирани въпроси не е установено осъществяването на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Третият въпрос обвързан с доказателствената тежест на молителя в производство по реда на чл. 549 от ГПК не е намерил разрешение в произнасянето на СГС в обжалваното определение. Същият е релевантен след положителна преценка за допустимост на молбата, поради което при извод за недопустимост на същата не е обсъждан във въззивния акт. Въпросът съответно не е част от предмета на делото, нито има обуславящ изхода му характер, поради което по отношение на него не е осъществено общото основание обуславящо приложно поле на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Ето защо не следва да се изследва и доколко е осъществено и допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Въпрос № 4 е разрешен по задължителен за всички съдилища в страна начин в ТР № 6 от 15.01.2019г. по тълк.д. № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС, в което е дадено разрешение, съгласно което ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ от ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. Съгласно мотивите към същото решение, обжалването с частна жалба по естеството си е пълно въззивно, а разпоредбата на чл. 278, ал. 2 от ГПК представлява особено правило по смисъла на чл. 278, ал. 4 от ГПК, което изключва субсидиарното приложение на чл. 269, изр. второ от ГПК в производството по частна жалба. Инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. При постановяване на обжалваното определение въззивиян съд не се е отклонил от така установената практика, поради което по поставения въпрос не е установено осъществяване на основанията за достъп по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 от ГПК.

В обжалвания акт, съобразявайки същността на правния институт на обявяване на смърт, регламентиран от разпоредбите на чл. 549-552 от ГПК, въззивният съд отчитайки твърдяните правно релевантни факти по молбата относно първата група лица – напуснали пределите на страна и се установили в И. в периода 1948-1949г., правилно е квалифицирал и разгледал искането като такова по чл. 542 и сл. от ГПК - като искане за издаване на документ за гражданско състояние – акт за смърт на описаните лица, какъвто не е бил съставен /Решение № 78 от 29.03.2010г. по гр.д. № 3235/2008г. на ВКС, II ГО; Определение № 48 от 15.02.2017г. по ч.гр.д. № 188/2017г. на ВКС, III ГО/. Допустимостта на производството за установяване на факт с правно значение, настъпил в чужбина, според разпоредбата на чл. 548 от ГПК, е поставена в зависимост от отказа на чуждите органи да удостоверят този факт. Това произтича от установената по правило компетентност на органите на чуждата държава, в чиято територия тези факти са настъпили, която важи както за съставянето на официални документи за тези факти, така и за тяхното установяване по реда на чл. 542 и сл. от ГПК. Доказването на отказа се извършва с удостоверение на чуждия орган или на Министерството на външните работи. Само ако чуждите органи откажат да удостоверят факта, българският съд става компетентен да го удостовери по реда на чл. 542 и сл. от ГПК /Определение № 17 от 6.01.2014г. по ч.гр.д. № 7410/2014г. на ВКС, III ГО/.

Въззивният съд съобразил, че за тази група лица молителите не са навели конкретни твърдения за факта и момента на завръщането им обратно в страната; за последния им постоянен адрес, регистриран в пределите на Република България; че са безвестно изчезнали в И. от конкретен момент или че са починали там или тук и обстоятелствата, при които са настъпили тези събития от живота на тези лица; по какви причини не е съставен документ за гражданското им състояние или не може да бъде съставен или е съставен, нито доказателства за подлежащия на установяване факт, нито пък доказателства, че молителите не могат да се снабдят с необходими документи или със заместващото ги удостоверяване от органите на И., на чиято територия евентуално е настъпила смъртта на тези лица, с които мотиви обосновал недопустимост на молбата в съответствие с установената практика на ВКС.

Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 от ГПК. Няма данни обжалваният съдебен акт да е вероятно недопустим и не е постановен в явно нарушение на закона /нито на принципа на равенство на страните/, извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика, поради което не е налице вероятност същият да е очевидно неправилен.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че по делото не са установени основания за допускане на касационно обжалване на обжалваното определение, поради което такова не следва да се допуска.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение