Определение № 5889 от 17.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4553/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. М. В., чрез адв. К. Ч., срещу въззивно определение № 1458/12.06.2024 г. постановено по възз. ч. гр. д. № 1439/2024 г. на Софийския апелативен съд, с което е оставена без уважение частната жалба на касатора против протоколно определение от 03.04.2024 г. по гр. д. № 1682/2023 г. на Софийския градски съд, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на иска. В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно и необосновано, поради което иска отмяната му. В изложението си за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следния въпрос: представлява ли искането за присъждане на имуществени вреди, възникнали от същия юридически факт, от който са възникнали и неимуществените такива (в случая незаконното обвинение на И. В.), предявяване на нов иск, доколкото не е налице нововъведено основание от което да произтичат вредите. Твърди се противоречие с решение № 59/27.04.2015 г. по гр. д. № 4647/2014 г. на ВКС, III г. о. Поддържа се също, че определението е очевидно неправилно - чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното: Производството пред Софийски градски съд е образувано по предявен от И. В. М. иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ срещу Прокуратура на РБ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 195 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, изразяващи се в претърпени душевни страдания, стрес, чувство за малоценност, унижено достойнство и опетнено име в обществото. В хода на производството, с последваща молба от 14.03.2024 г. (след връчването на препис от исковата молба и постъпване на отговор от ответника) ищецът е заявил, че изменя иска си, като го „увеличава по размер“ общо със сумата 17 500 лв., представляваща претърпени имуществени вреди – 1 000 лв. адвокатско възнаграждение за наказателното производство; 7 500 лв. обезщетение за неполучени работни заплати; и 9 000 лв. обезщетение за оставане без работа за 6 месеца. При тези данни въззивният съд е приел, че предявяването на нови искове в хода на производството наред с първоначално предявения, както в случая – за имуществени вреди наред с претенцията за неимуществени, не представлява изменение на размера на иска за неимуществените, а последващо обективно съединяване на нови три иска, което е процесуално недопустимо по аргумент от чл. 210 ГПК, който позволява предявяване на няколко иска срещу същия ответник, ако това е сторено с първоначалната искова молба. Допълнително предявените искове се основават на нови твърдения за настъпили факти и обстоятелства (за причиняване и на имуществени вреди), въз основа на които са формулирани нови искания. Обстоятелството, че новите осъдителни претенции попадат в хипотезата на същата правна норма – чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, не обуславя извод за предприето от страната увеличение на първоначалния иск за неимуществени вреди по размер, поради което заявеното изменение на иска е недопустимо в този етап на производството и правилно не е прието от първата инстанция. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице условия за допускане на касационния контрол. По формулирания в изложението въпрос не е налице соченото от касатора основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като обжалваното определение не противоречи на цитираната съдебна практика. В посоченото от касатора решение на ВКС е разгледан случай, при който и след заявеното изменение на петитума на исковата молба е претендирано обезщетение за имуществени вреди, чието заплащане е било предмет и на първоначалния иск. По тези съображения е прието, че не е налице недопустимо изменение на иска, а уточняване на обстоятелствата и намаляване на иска за имуществени вреди по размер. Изрично в мотивите на решението е разяснено, че ищецът изтъква нов петитум, когато вместо или наред с първоначалния петитум отправя до съда ново искане за защита. Изменението на петитума е допустимо само ако ищецът запазва същото основание. Едновременното изменение на основанието и петитума е недопустимо. Въззивният съд не е приел нещо различно. Посочил е, че под формата на увеличение на размера на първоначалната претенция (за неимуществени вреди) са предявени нови искове, с нов предмет - присъждане на обезщетения и за претърпени имуществени вреди. Поисканото увеличение на иска се изразява в промяна както на основанието (чрез въвеждане на нови фактически твърдения за имуществени вреди на три различни основания), така и на искането (за ново осъждане на ответника да заплати обезщетения за тези вреди). Изводите на въззивния съд за недопустимост да се приеме такова изменение на първоначалния иск е в съответствие с константно приеманото в практиката на ВКС, че предметът на иска се индивидуализира чрез страни, правопораждащи юридически факти и петитум. С промяната в някой от посочените елементи се изменя и иска. До приключване на съдебното дирене в първото заседание за разглеждане на делото ищецът може да измени основанието на своя иск, ако с оглед защитата на ответника съдът прецени това за уместно. Ищецът може също без да измени основанието да измени петитума на иска – чл. 214, ал. 1 ГПК. От това следва, че при замяната или прибавянето на основание, не трябва да се променя първоначалния петитум; а при замяна или прибавяне на петитум, се запазва първоначалното основание, защото изменението на петитума е възможно само, ако ищецът запазва същото основание. Когато ищецът предприема изменение на иска чрез прибавяне на ново основание и нов петитум към първоначално заявените, редът по чл. 214, ал. 1 ГПК е недопустим, защото не се касае за изменение, а за предявяване на нов иск. Формулирането въз основа на нови основания, на други искания за осъждане на ответника, по естеството си не представлява увеличение на размера на първоначално заявения иск, а нови претенции, базиращи се на нови факти, които водят до изменение на петитума. Едновременното изменение на основанието и на петитума на иска е недопустимо, както е приел и въззивният съд. Процесуалното правило по чл. 214, ал. 1 ГПК е ясно и във връзка с приложението му е създадена константна съдебна практика, за която касаторът не е аргументирал в изложението си нуждата от промяна или осъвременяване. Поради това, не е налице соченото селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Предвид изложеното, обжалваното определение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилност, която трябва да може да се констатира пряко от съдържанието на съдебния акт. Тя се обуславя от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая, такива пороци на обжалвания акт не се констатират, доколкото видно от съдържанието на мотивите въззивният съд е съобразил точния смисъл и съдържание на разпоредбата на чл. 214, ал. 1 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение