Определение № 1 от 10.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3094/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. К. Т. като пълномощник на В. А. П. срещу въззивно решение № 36 от 20.04.2021 г. по в.гр.д. № 358/2021 г. на Бургаския окръжен съд. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е допуснал делба съсобствения между страните недвижим имот без да изясни дали същият е реално поделяем на два самостоятелни обекта без значителни преустройства и неудобства, както изискват разпоредбите на чл. 202-203 ЗУТ. На следващо място е уважил неподкрепена с доказателства претенция за присъждане на обезщетение за ползване на имота без да изясни дали ищците са изявявали желания да ползват същия. Освен това не е дал на страните достатъчна възможност да уредят отношенията си по повод ликвидиране на съсобствеността чрез постигане на спогодба. Счита за неправилно въззивното решение и в частта за разноските. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК по следните въпроси: 1.Следва ли съдът при допускане на жилищен имот до делба да изясни въпроса дали същият е поделяем на два или повече самостоятелни жилищни обекта, и едва тогава да пристъпи към втората фаза на делбата. 2. Може ли въззивният съд в първата фаза на делбата да възложи с решението си разноските на страна, която не е оспорвала правото на насрещната страна на иск за делба и не е препятствала реализиране на потестативното й право на делба, предвид разпоредбите на чл. 355, чл.78 и чл. 81 ГПК. В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация И. П. П. изразява чрез своя процесуален представител адв. А.О. становище, че не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, а по същество-че въззивното решение е правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 260388 от 09.10.2020 г. по гр.д. № 725/2020 г. на Районен съд Бургас, с което е допуснато извършване на съдебна делба между съделителите И. П. П. и В. А. П. на следния недвижим имот: самостоятелен обект с идентификатор .....по КККР на [населено място], находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] представляващ жилище, апартамент със застроена площ 51.07 кв.м, заедно с принадлежащото му избено помещение № 13 и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, при равни права за двамата съделители- по 1/2 ид. част. По делото е установено и не е било спорно, че процесният недвижим имот е бил собственост на И. В. П., починала 10.09.2017 г. Нейни наследници по закон са двамата й сина-В. А. П. и П. А. П., които по наследяване са придобили имота при равни права- по 1/2 за всеки от тях. П. П. е починал на 05.02.2019 г. и е оставил за наследник дъщеря си И. П. П., която наследява неговата 1/2 ид. част от жилището. С отговора на исковата молба жалбоподателят В. П. е изразил становище, че искът за делба е допустим, но „морално неоснователен”, тъй като прекият наследодател на ищцата-П. П., му дължал връщане на пари, които жалбоподателят му бил дал за закупуване на жилище в [населено място]. Както първоинстанционният, така и въззивният съд са обсъдили тези възражения и са приели, че те са неотносими към предмета на делото в първата фаза на делбеното производство. Въззивният съд е обсъдил и доводите на жалбоподателя за нарушение на материалния закон-чл. 203 ЗУТ, тъй като не било изяснено чрез съдебно-техническа експертиза дали делбеният имот е поделям на самостоятелни обекти без значителни преустройства и неудобства. В отговор на същите е посочил, че този въпрос подлежи на разрешаване във втората фаза на делбата с оглед избора на способ за прекратяване на съсобствеността. Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по първият от поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, тъй като този въпрос нито е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, нито е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Безспорно е в съдебната практика и в правната доктрина, че производството по съдебна делба е уредено като особено исково производство. То протича в две фази: първа фаза-по допускане на делбата, и втора фаза- по извършване на съдебната делба. Съгласно чл. 344, ал.1 ГПК с решението по допускане на делбата съдът се произнася по въпросите между кои лица и за кои имоти ще се извърши тя, както и каква е частта на всеки съделител. Разпоредбата на чл. 34, ал.1 ЗС дава право на всеки съсобственик да иска делба на общата вещ, освен ако законът разпорежда друго, или това е несъвместимо с естеството и предназначението на вещта. Не съществува законова забрана да се иска делба на съсобствено жилище, независимо от това дали от него могат да се обособят два или повече самостоятелни обекта, съобразно изискванията на чл. 203 ЗУТ. Затова когато констатира, че между страните е възникнала съсобственост върху жилището, съдът постановява решение, с което допуска да се извърши делба на същото, като посочва и квотите на съделителите. Поделяемостта по смисъла на чл. 203 ЗУТ на допуснатото до делба жилище, разбирана като възможност от същото да се обособят самостоятелни обекти без значителни преустройства и неудобства, по-големи от обикновените, и при спазване на строителните правила и норми, е от значение за избора на способ за ликвидиране на съсобствеността. Този въпрос се разрешава във фазата по извършване на съдебната делба. Жалбоподателят не сочи практика на ВКС, според която възможността от жилището, предмет на иска за делба, да се обособят самостоятелни обекти, да подлежи на изследване в първата фаза на исковото производство за съдебна делба. Такава не е известна и на настоящия състав. Двете решения-на РС-Търговище и на Софийски районен съд, цитирани в изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК, на които се позовава касатора, не могат да обосноват допускане на касационно обжалване по поставения въпрос на първо място, защото не представляват практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, а на второ-защото са поставени във фазата по извършване на съдебната делба /втора фаза/ и са неотносими към атакуваното решение, предмет на настоящото дело, постановено във фазата по допускане на съдебната делба. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и в частта за разноските. С оглед изхода на делото във въззивната инстанция съдът е приел, че ответната страна има право на разноски и е присъдил такива в размер на 800 лв. за адвокатско възнаграждение, съобразно заявеното от страната искане и представените доказателства, че същите реално са сторени. Това становище на въззивния съд не противоречи, а е съобразено с практиката на ВКС, касаеща присъждането на разноски в делбеното производство, която приема, че правилото на чл. 355 ГПК намира приложение в случаите, когато не е налице спор между страните относно обектите, които следва да се допуснат до делба, наличието на съсобственост и правата им, поради което и решението по допускане на делбата не е било предмет на последващ инстанционен контрол. При въззивно или касационно обжалване на решението сторените във въззивното или касационното производство разноски се дължат на общо основание по правилата на чл. 78 ГПК. В този смисъл определение № 406 от 17.09.2015 г. по ч.гр.д. № 4031/2015 г. на І г.о., определение № 282 от 19.12.2016 г. по гр.д. № 2107/2016 г. на І г.о. и цитираните в него определения. Тази практика се основава на разбирането, че в производството по съдебна делба се реализира потестативното право на делба не само на ищеца, но на всеки от съсобствениците на общата вещ. Тяхното участие в процеса е задължително, като в първата инстанция всеки от съсобствениците има едновременно качеството на ищец и на ответник по искането за прекратяване на съсобствеността. При обжалване на решението по допускане или извършване на съдебната делба правното положение на съделителите е различно. Всеки от тях участва в делото вече в точно определено процесуално качество като жалбоподател или насрещна страна-ответник по жалбата. Поради това при обжалване разноските се присъждат съобразно разпоредбата на чл. 78 ГПК, която урежда отговорността за разноски като санкция срещу страната, която е предизвикала неоснователен правен спор. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът