Определение № 1145 от 08.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 122/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Г. Н. и Н. С. Н., чрез пълномощника им адв. Д. Ш. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 1206/30.10.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1147/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение, 2 с-в, с което е потвърдено решение № 708/14.02.2023 г., постановено по гр. д. 9157/2021 г. по описа на Софийски градски съд, I ГО, 13 с-в, с което изцяло са отхвърлени предявените от В. Г. Н. и Н. С. Н. срещу ЗАД „Армеец” АД активно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на заместващо обезщетение в размер на по 80000 лв. (за всеки един от тях) за причинените им неимуществени веди – болки и страдания от загубата на внучката им Н. М. К., починала на 25.07.2018 г., при настъпило на 15.07.2018 г. ПТП. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно, тъй като вследствие на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – не е обсъдил в своята цялост събраните по делото доказателства, вкл. и свидетелските показания, въззивният съд не е приложил законосъобразно материалния закон. Считат, че в конкретния случай ищците – баба и дядо на починалото дете, са измежду кръга на лицата, които имат право да бъдат обезщетени при доказана трайна и дълбока емоционална връзка съгласно ТР № 1/2016г. на ОСГТНК на ВКС, тъй като от събраните по делото доказателства се установява правнорелевантният факт на изключителна духовна близост между тях и починалото дете при настъпване на процесното застрахователно събитие, като това духовно състояние е било трайно и дълбоко (надвишаващо общоприетата близост и привързаност между баба и дядо, от една страна, и внуче, от друга). Касаторите обосновават искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставят следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „Длъжен ли е при постановяване на решението въззивният съд да изложи собствени мотиви, доколкото действа като инстанция по същество на материалноправния спор, предмет на делото или е достатъчно да преповтори част от фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд с оглед обосноваността на решението му?” (по този въпрос се твърди противоречие със задължителната практика, намерила израз в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС и в т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС); 2. „Длъжен ли е въззивният съд до обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?” (по този въпрос се твърди противоречие както със задължителната, така и с казуалната практика на ВКС – ППВС № 1/1953 г.; ППВС № 7/1965 г.; ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК; решение № 222/27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г., II т. о. на ВКС; решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., II т. о. на ВКС; решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г., II т. о. на ВКС; решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г., II т. о. на ВКС; решение № 136/06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г., II т. о. на ВКС; решение № 180/11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г., II т. о. на ВКС; решение № 94/13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г., II т. о. на ВКС и Решение № 161/04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г., II т. о. на ВКС); 3. „Кои са предпоставките, които следва да са налице за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в ППВС №4/25.05.1961 г. и ППВС №5/24.11.1969 г.?”; 4. „При изследване на въпроса дали ищците попадат в кръга на лицата, имащи право на обезщетение, съгласно постановеното в ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, допустимо ли е съдът да изхожда изцяло единствено от общите принципни положения в отношенията между внуци и баби и дядовци, без да отчете спецификата за процесния случай?”; 5. „При предявен иск от баба и дядо в кои случаи следва да се приеме, че претърпените болки и страдания надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка и са сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките, за да е справедливо да се признае правото на обезщетение?” и 6. „Налице ли е изключителна, трайна и дълбока емоционална връзка между баба/дядо и внук/внучка по смисъла на ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г., ОСНГТК на ВКС в случаите, при които те живеят заедно в едно домакинство през по-голямата част от живота на детето и полагат ежедневни и непосредствени грижи по отглеждането и възпитанието на детето?” (по последните четири материалноправни въпроси твърди противоречие както със задължителната – ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г„ ОСНГТК на ВКС, така и с казуалната практика – Решение № 50122/09.01.2023 г. по т. д. № 1481/2021 г., II т. о. на ВКС). Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните в настоящото исково производство не съществува спор, а и от съвкупната преценка на събраните доказателства се установява, че на 15.07.2018 г. около 14,00 ч. на автомагистрала „Тракия” в посока от запад на изток със скорост от 68 км/ч се е движил л. а. „Сеат И.”, управляван от майката на починалата Н., а по същото време и в същата посока със скорост от 109 км/ч се е движил т. а. „Опел Мовано”, управляван от А. П.. Между двете превозни средства е настъпил заден ексцентричен удар (товарният автомобил удря с предна дясна част лекия автомобил в неговата задна лява част), след което автомобилите се преобърнали. Водачът на л. а. „Сеат”, в който е пътувало загиналото дето, не е имал възможност да предотврати удара, тъй като се е движил праволинейно в своята лента за движение и е ударен отзад. Между страните не бил спорен и фактът, че при настъпване на процесното застрахователно събитие ответното застрахователно дружество е обезпечавало чрез договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите деликтната отговорност на водача, причинил виновно и противоправно смъртта на внучката на ищците (апелативният съд е счел за установено и правнорелевантното обстоятелство, че ищците са баба и дядо на починалото дето). Приел е за изяснено от събраните по делото гласни доказателствени средства (разпита на свидетелите), че пътният инцидент, при който е починала Н., е настъпил на 15.07.2018 г., на която дата ищцата В. имала рожден ден. Загиналата внучка на ищците е живяла в тяхната къща още от самото ѝ раждане, където преимуществено била отглеждана именно от тях. Майката и бащата на Н. се развели, когато тя била на 6 години, но бащата ги е напуснал, още когато тя била 4-годишна. Приживе бабата и дядото водели Н. на училище, на извънучилищни занятия, на езда, на плуване. Дядото карал с внучката си колело. Детето било 10 дни в кома в Старозагорската болница, а ищците се пренесли от [населено място] в [населено място], за да бъдат по-близо до нея. След смъртта на Н. ищците рухнали психически и физически. Въззивният съд е съобразил, че с ТР № 1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК е изяснено, че заместващо обезщетение се присъжда само при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. По правило, с право да получат обезщетение са най-близкият кръг на починалия, очертан с Постановленията на Пленума № 4/1961 г., № 5/1969 г. и № 2/1984 г. на ВС. По изключение, когато поради конкретни житейски обстоятелства бабата и дядото са създали такава силна, постоянна, трайна и дълбока връзка с починалото си внуче, която да надхвърля по интензитет и съдържание нормално присъщата за тези роднини, до степен, сравнима с тези на най-близките, то справедливо е да получат обезщетение и тези лица. Пояснил е, че с тълкувателния акт са дадени насоки на съдилищата при преценката за наличието на такава особено близка житейска връзка, която следва да се преценява от съда във всеки конкретен случай – тези насоки са в смисъл, че заместващо обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод за съществуването на изключителна трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, както и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни като интензитет и продължителност морални болки и страдания. В тези случаи за получаване на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл такива чрезмерни морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават изключение от разрешението, описано в цитираните ППВС. При извършения самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства въззивният съд е счел, че в конкретния случай въз основа на тях не може да се обоснове фактически извод за съществуването на изискуемата изключителна трайна и дълбока емоционална връзка на ищците с починалата. От свидетелските показания се установявало, че смъртта на Н. К. е довела до емоционален шок, мъка и тъга у ищците, която е нормална и типична за близостта и привързаността на роднини от тази степен на родство. Но в процеса на доказване не се изяснявало правнорелевантното обстоятелство, че ищците са преживели болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене присъщите за съответната родствена връзка, съпоставима с отношенията между дете и родители. С оглед на така приетите за установени факти и изложените правни доводи апелативният съд е достигнал до категоричното правно съждение, че не е налице изключителен случай по смисъла на задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, вследствие на което е отхвърлил предявените активно субективно съединени осъдителни искове. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените първи два процесуалноправни въпроси, макар и да отговарят на общата процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, не са решени в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и с посочените в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК решения (специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Те са свързани с процесуалното задължение на въззивния съд – при обсъждане на всички правни и фактически доводи на страните за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, да формира своето вътрешно убеждение по спорния предмет на делото само въз основа на приетите за установени от него правнорелевантни факти и закона, като ги подведе под диспозицията на приложимата материалноправна норма (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК). Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената съдебна практика на ВКС (вкл. посочената от касатора казуална практика на ВКС). Въззивният съд е изяснил защо е възприел за неоснователен правния довод на въззивника, че съобразно конкретните отношения между бабата и дядото, от една страна, и починалото дето, от друга, е съществувала такава трайна духовна и емоционална връзка, която да надхвърля по интензитет и съдържание нормално присъщата за тези роднини, до степен, сравнима с тези на най-близките, която принципът за справедливост да обосновава възникване на правото на заместващо обезщетение за изживените от тях болки и страдания. От свидетелските показания е приел за установено правнорелевантното обстоятелство, че съобразно нормалната и типичната за близостта и привързаността между баба и дядо, от една страна, и внучка, от друга, смъртта на Н. е довела до емоционален шок, мъка и тъга у ищците. Но при разглеждане на настоящия казус не е доказано, че ищците са преживели болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене присъщите за съответната родствена връзка, съпоставима с отношенията между дете и родители. В този смисъл, въззивният съд е достигнал до правния извод, че не налице изключителен случай по смисъла на задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения. Дали при осъществения от въззивния съд анализ на събраните по делото доказателства той е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, представляваща необоснованост на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обобщени последните четири материалноправни въпроси са свързани с изясняване на материалноправните предпоставки, при проявлението на които се поражда притезателното право на заместващо обезщетение за причинените неимуществени вреди на близки роднини (баба и дядо) вследствие кончината на тяхно внуче, към което те са били привързани и са изживели естествена скръб, дълбока тъга и горест. Правен отговор на тези материалноправни въпроса е даден в задължителната за съдилищата практика - ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, съгласно която особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС- че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. С това тълкувателно решение са изяснени материалноправните предпоставки (правопораждащите юридически факти), които следва да бъдат обсъдени от решаващия съд, за да прецени дали установената между роднините взаимна грижа и помощ, емоционална подкрепа и доверие, като израз на традиционните за българското общество родствени отношения, надхвърлят традиционно за нашето общество разбиране, т. е. съдът трябва да изследва налице ли са проявления на особено близка житейска връзка – трайна и дълбоко емоционална, и претърпени поради това изключителни като интензитет и продължителност страдания от настъпилата смърт на родственика. В случая САС е счел, че липсват доказателства за изключителност извън обичайната в изградените между баба/дядо и починал внук отношения. Касторите оспорват крайния правен извод на въззивната инстанция по отношение естеството на тази връзка, но това оспорване е свързано с изложените касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение. Но както бе изяснено, в селективната фаза по чл. 288 ГПК касационната инстанция не може да преценява конкретните доказателства по спора и приетите за установени въз основа на тях факти. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП в полза на ответника трябва да се присъди сумата от 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС (съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото). Мотивиран от горното, Върховният касационен съд